И какво ли? Нямам идея. Явно се случва нещо, което само българските издатели не искат да приемат – електронното издаване не само е задминало печатното, но и започва да намира светлина. Фактът, че най-голямата електронна книжарница в света вече продава повече е-книги, отколкото хартиени, не би трябвало да изненада хората от издателския бизнес по света. Днес създателят [...]
Read more...

Честит 24 май! Сега е времето да се замислим какви са навиците ни на четене. Затова днес започвам един популярен от няколко седмици в САЩ blog-meme, където с въпроси и отговори ще се проверим кой как се отнася с четенето и любимите си книги. Не успявам да проследя къде точно започва манията по тази блог-поредица [...]
Read more...

Това е публикация, част от блогмийма “234: Нещо за книгите…” в рамките на кампанията “Денят 234″. Не знам дали трябва да нашиша тази публикация тук или в Хайкуто за вълци, което ми е личен блог… Карай, ще го пусна и на двете места Честит празник! Не ме интересува дали четеш Буковски или Дан Браун, [...]
Read more...

Полетът е следобед, но вече в чантата са заредени няколко книжки, които ще огрея в Берлин и околностите. Да видим как изглежда списъкът: В самолета на отиване ще доизчета “Колкото до Шотландеца” на Росица Ташева. После ще дочета и “Кризата под контрол” на Валерия Пачева. Следва набързо “Черен PR и други действия” на Тома Марков, която си купих на [...]
Read more...

Обществена тайна е, че не обичам поезия. Вероятно не разбирам, а може би и поезията е доста по-сериозно творчество, отколкото могат да създадат младежите с първите си вопли за живота. Един вид, избягвам да чета неща, които някой е написал за себе си. Днес обаче успях да отида на готвеното от няколко седмици “Зачитане”. И пичовете [...]
Read more...

Прочетох „На плажа Чезъл” преди около месец и половина и може би спомените ми за детайла са леко поизбледнели. Това обаче не ми пречи абсолютно с ръка на сърцето да препоръчвам романа на Иън Макюън на всеки, който ме пита „Какво да чета?” Впечатляващото при Макюън, което се вижда и в „Изкупление”, и в „Събота” е [...]
Read more...

ОК, забавих се, но си струваше. 62 часа след като Христо от Книголандия взриви блогосферата със светкавична анотация на „Взривената въздушна кула” на Стиг Ларшон се появявам и аз. Да не говорим пък, че издаването на последната част от трилогията „Милениум” съвпадна с превръщането на шведския писател в първия автор, чиито книги са били купени [...]
Read more...

Както бях обещал, разбира се – след известно закъснение, както подобава на доброто възпитание, хехе, раздавам още една порцийка книги – които няма да са последните. Първата е за Анна – „Безкрайният път” на Богдан Русев. Тя идва като подарък след тегленето на жребия ми сред коментарите към материала за книгата в блога. Надявам се, че [...]
Read more...

Съвсем скоро е възможно светът да види непознати досега ръкописи и рисунки на бащата на модернизма Франц Кафка. Счита се, че такива се съхраняват в сейфове на швейцарска банка, които след дългогодишни съдебни битки ще бъдат отворени и така ще се направи поредната крачка към тяхното представяне на публичната литературна общоност. Кой притежава ръкописите – това [...]
Read more...

   “Да кажем така. “Сянката на вятъра” е един вид добрата сестра, която се прибира вкъщи винаги навреме и носи радост на родителите си, докато “Играта на ангела” е по-скоро лошата сестра, която вечно създава проблеми”. Кой би могъл да го каже по-добре от самия автор?

   Втората част на бъдещата тетралогия отново тече по мрачните барселонски улици, но нощите са разпростряли своя плащ над цялото действие, отнемайки правото на слънцето да огрява и разкрива тайните. Главният герой Давид Мартин започва като журналист (вижте кратък откъс тук) и завършва като създател на религия. Но детайлите, приятели, детайлите - те са важните.

   А те са зловещи. Много трупове се стелят този път из Сафоновите страници. Един след друг хората около Мартин загиват, докато той затъва в трескавия си живот на литературен роб, пишещ под абсурден псевдоним евтини криминалета. Когато разбира, че вече няма път напред, идва Мефистотел в образа на тайнствен издател, искащ от него една книга. Но КНИГА, която ще сбере в себе си есенцията на световните религии и ще създаде нова, по-мощна от тях.

  По класическа рецепта авторът приема и попада в лабиринт, из който се лута като лабораторна мишка. Някой ходи по петите му и избива систематично хората, с които той общува, спъвайки шансовете му да разкрие една отдавнашна тайна. Която включва много пари, демонична книга, мътно самоубийство и една прокълната къща. Да, и Дявола с ангел на ревера. Нищо не е свято, бог е отсъстващ и щастливите развръзки са останали в другите книги.

   Сафон отново изумява. “Сянката на вятъра” те вплита в себе си, а “Играта на ангела” те обсебва като мрачен демон. Негодна е за четене денем, предупреждавам. Но нощите… ах, тогава страниците оживяват, шепот започва да се носи от тях и дано някой клон не удари случайно прозореца. Не, това не е Кинг, това е Сафон, комуто не са нужни свръхестествености – той има всичко в своята Барселона, много различна от тази, която виждаме по лъскавите брошури.

   Поиграйте си с ангела. Но да не кажете, че не съм ви предупредил.

   Лична оценка: 13/13.

   Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Изток-Запад”.

--------------------------------------------------------------------------- 

    P.S. Имам и една тъжна новина. От тази вечер Nezzo не е част от Книголандия. От известно време имахме различия относно същността и бъдещето на това място и моето твърдоглавие явно й дойде в повече.

   Nezzo направи адски много за това място и винаги ще й бъда благодарен за всичко. Тя вгради част от сянката си тук и това няма да бъде изличено.

Read more...

   Здравейте, приятели, искам с радост да ви уведомя, че Книголандия се премести на адрес http://www.knigolandia.info/. Крайно време бе това да се случи и вчерашната вечер, прекарана с готините редактори на Аз чета, ме убеди, че пред блога ми има още много път. Напред и нагоре. И всяка крачка е от значение, щом е в правилната посока.

   Скараха ми се, че нямало нужда да променяте линковете в блогроловете си. Щом е тъй, тъй да е.

  Книголандия я има и ще я има, благодарение на вас. Благодаря ви!

Read more...

      За прозата на Шмит мога да използвам една единствена дума и тя ще бъде достатъчна - приятна. От която и страна да го погледна тя е по-скоро по средата на всичко. За това и я поставям под етикета приятна.

     "Одет Тулмонд и други истории" не е много различна от "Кръговрата на незримото" като се замисля. Усеща се една и съща трагичност в прозата и един и същи край, което най-силно ме дразни в Шмит. За него краят е край, тотално действие, безвъзвратно. Той поставя точно една пределна точка и толкова, сякаш реже историята си като парче салам. От друга страна пък и краят е неточен или неприятен, историята те увлича и изведнъж прас, край. Преди изобщо да си се усетил.

     В книжката има няколко разказа, всички са за силни и преуспели хора, които са някак нестабилни. Мисля, че имаше само един разказ от лицето на мъж, всички останали бяха за жени, произлезли от нищото и станали надути чанти, пред които обществото се кланя. Истерични съпруги, които откриват, че живота им е сладка измама, но преди да успеят да го осъзнаят губят и малкото, което имат. Искащи да живеят вечно жени, но погубени от болест, която им причинява страх от самите себе си, и разбира се, Одет.

     Историята за Одет Тулмонд е избрана за главна в книгата може би защото е най-съдържателна. Одет е самотна вдовица с две сбъркани деца, която преоткрива живота си в книгите на нашумял писател. Но когато го среща губи ума и дума, по-късно намира шанс да поправи грешката си и една вечер той чука на вратата й с един единствен въпрос. "Обичаш ли ме?" я пита той, а тя без изобщо да се замисли му отговаря "Да". Мечтата на всяко момиче - да достигне звездите.

     Мисля, че бях дотук с прозата на Шмит. Да, увлича те, но по едно време започваш да се чувстваш преял от нея, достатъчна ти е.

 

     За “Музика на душата” не се събраха броят коментари, който трябваше, нито пък вие спазихте правилата и би трябвало изобщо да не подарявам тази книга. Но пък като погледнете цялостно на нещата повече от това няма да постигна, така че книгата все пак ще отиде при някого. И този някой еееее…..

     Lili

     Чакам я да се свърже с мен на nezzo[@]abv.bg за да уговорим как да й я изпратя. Ако тя не пише, както вече съм казвала, ще има друг печеливш. Следващата книга, която ще подаря ще е “Шоколад” на Джоан Харис, така че следете :)

Read more...

   Не завърших книгата. На страница 204 съм и Беатриче е заспала. Тихо затварям кориците. Не знам дали ще я дочета, не знам дали искам да го направя. Досегашните страници събудиха в мен вихри от спомени, от мечтания, от мислени за забравени случки. Сред страниците, пълни с белота, открих едно момче, което отдавна мислех за изчезнало. Открих себе си преди десетина години.

   Лео е шестнайсетгодишно момче, влюбено във футбола, китарата и мотопеда си. И в червената коса на Беатриче от съседния клас. Бурната младост на момчето е смирена от новия учител по история и философия Мечтателя. Точно навреме, за да поеме удара на съдбата.

   Беатриче заболява. Левкемия. Изчезва в миг от живота на Лео, а той дори не е успял да я заговори. Светът му се преобръща и той се втурва слепешком напред, за да я настигне, преди да е заминала завинаги. Това втурване ще му струва много, най-вече вярата, че досега е живял. И ще го накара да пише есемеси до бога, в който не вярва.

  “Бяла като мляко, червена като кръв”. Лео се страхува до полуда от бялото. Обожава червеното. Като кръвта, която дарява, за да бъде прелята на Беатриче. Бял е листът, на който й пише, че я обича. Червен става от кръвта му след катастрофа, докато бърза да й го предаде.

   Разчувстван съм от дъното на душата си, изпитвам желание да пиша на всички хора, които съм обичал в живота си. Не ще го направя, но имам това желание. Алесандро д’Авения успява да разтапя сърца с историята, която рисува. Не е лигава, не е детска. Истинска е.

   Наистина не знам дали ще дочета книгата. Хем искам да знам какво ще стане в следващите странички, хем се страхувам да ги сбера в себе си. Както дойде.

   И да, тази история се припокрива с любимия ми филм – “A walk to remember”. Няма как да не я заобичам.

   Лична оценка: 12/13.

   Книгата ми бе любезно предоставена от издателство “Обсидиан”.

Read more...

     За тези, които обичат или се интересуват от фотография, книжката е добре дошла. А при мен това е едно от многото ми амплоа (пак крада думи на шефа – a.k.a. Христо Блажев).

     Снимките вътре са от миналият век, предимно черно-бели и по-скоро в онзи откачен стил фотография, в който трябва да си блъскаш главата или просто да се оставиш. Препоръчва се второто, но не прекалено много, някои фотографи имат навика да те довеждат до гадене. Разбира се, вътре има и доста известни попадения, но пък обитава и доста смърт. Някои снимки я показват доста явно, катастрофи, войни, Ирак, удавени трупове, неприятни гледки общо взето. Към всяка има кратко инфо в горната страница, текста е мъчително дребен и както сигурно сте се досетили е на английски.

     Вътре дори има снимки на звезди като Кейт Мос и Мадона, и за къде без най-великата блондинка, Монро.

     Нямам какво повече да ви кажа, за това пък ще ви покажа, нали за това е фотографията...

 

     < Една изключително известна фотография на Alfred Eisenstaedt – V-J Day in Times Square, повечето от вас няма как да не са я виждали някъде си, много често използвана е, ясно е какво точно се мъдри на нея, по-интересното е, че снимката е от 1945 и има много голяма вероятност повечето души на тази снимка да са мъртви.

 

    

     > Тази снимка ми направи изключително впечатление в момента, в който я видях. Тя е на Diane Arbus и е направена през 1962-ра, носи описателното име Child with Toy Hand Grenade…. Ето го и описанието към нея:

     “The grenade, grimace and claw-like hand seem to point in to a desperate future, hysterical and militarized. The picture works because the strangeness of the boy is staged within a kindly natural scene; there is even a rhyme between those painted tree trunks and the child’s spindly legs. Arbus’s subject, here and elsewhere, is the discrepancy between imagined and idealized worlds, represented here by the trees and the sunlight in the park, and the violence apparently promised by the child. She imagined dystopia, but always regarded in from the point of view of the Garden ot Eden…”

 

     < Още една много популярна снимка на фотографа Joe Rosenthal, името на снимката е Iwo Jima. Заснета през 45-та, по-късно тя се превръща не само в паметник, но и репродукция за гей обществото.

 

 

 

     > А тази е просто пленяваща, тя е на Ben Shahn и е заснета през 1935. Името й само говори за нея – Blind Street Musician.

 

     Това са малка част от снимките в книжлето, които си заслужават, но пък си заслужават!

Read more...

Нека брачната халка от днеска възвести,
туй що вашите сърца в годините обедини.

Любов по-силна от беди и от съдбата
нека в душите ви разпалено гори,
и нека не изтлява тя,
и нека не допуска самотата,
тогаз дори смъртта не ще ви раздели.

© marinchev.com
Read more...

Настоящият творчески експеримент в епистоларна форма посвещавам на Ал., Ко. и Хр., които ме провокираха, вдъхновиха и мотивираха да го измисля и напиша. Както може да се очаква, получи се един тежък за смилане миш-маш с неясно послание, но се надявам всеки сам да извлече някаква поука. Най-важното е да не се спичате ;) И ако не може да разпознаете поне за момент нещо от себе си, значи навярно никога не сте били влюбени.

Странно е, че ти казваш за моя дом “заедно сме там, а пък сякаш съм сама” - аз също се чувствам подобно у вас! Ей това ме яде толкова време. Толкова искам да сме заедно, а ми се струва, че пазиш дистанция и не знам каква е причината и какво да направя. Какво ли не опитвах, ако предложа нещо или искам нещо, в повечето случаи нищо не става и дори ми се сърдиш. Ходих почти всяка вечер у вас, защото явно това беше начина да бъдем заедно, но пак преди всичко тялом. Не ме докосваш, не ми говориш, не ми обръщаш внимание. Докато си вършиш твоите неща, все едно запълвам пространството. Даже не знам за какво ме използваш, чудил съм се дали, просто не те е страх да останеш сама вечерта. В началото искаше да ти помагам, да ти нося неща, но после дори и това не се случваше и се чудих какво искаш от мен. Не те задоволявам сексуално, не те задоволявам емоционално, не те задоволявам интелектуално...просто заемам някакъв обем, като някакво кученце, което много те обича, но ти не му обръщаш внимание или му се караш, а то не знае защо.

Дълго съм размишлявал какво е това:

• Ако е тест, провалих се
• Ако целта е да ме разкараш, май успя
• Ако е да ми отмъщаваш и нараняваш заради чужди грешки – справяш се.

Истината е, че толкова много искам да те направя щастлива, но май не мога. От друга страна ти можеш да ме направиш адски щастлив, но май не искаш. Проблемът сигурно е в мен и в това, че съм се влюбил глупаво и с илюзии. Първите часове бяха невероятни и не можех да повярвам. Бях супер щастлив и ти изглеждаше едно сияещо бижу. И после на морето отново беше хубаво, макар да си пролича, че не се разбираме съвсем или поне аз не разбирам от намеци. И после се върнах в града заради теб, защото само ти ми беше в главата. Вярвах, че имаме бъдеще. Но изведнъж всичко сякаш стана някаква груба реалност. Едно на ръка, че флиртът изчезна, ами и на негово място остана някаква неприязън. Сякаш сме двойка на сто години и едвам се понасяме обвързани от принудата на навика. Плачеш и ми се къса сърцето, но не искаш да споделиш и може би да спреш да плачеш заради други и миналото, а да си щастлива заради мен и настоящето. Случват ти се един куп проблеми и несгоди, но ти не искаш да разчиташ или да потърсиш успокоение при мен. Нервна си, пушиш, правиш секс с други, но сякаш на пук, за да докажеш, че можеш да си кучка и че не ти пука за мен или за да докажеш нещо на себе си. Корава си, животът те чука и ти си го връщаш, правейки се, че нямаш нужда от никого, ала всъщност това сякаш крие истинското Ти, това което е ранимо, а навярно и наранено.

Истина е, от край време си мисля, че не мога повече така. Това не означава, че не мога повече с теб! Тъкмо напротив, ИСКАМ, но искам повече от това, което е сега. Все още си мисля, че вътре в теб е най-прекрасното същество и че само ако мога да го накарам да се покаже, всичко ще бъде наред. Усещането ми е, че получавам само опаковката. Самият факт, че съм с теб въпреки всичко, говори колко искам да се случат нещата. Да бъда някаква значеща част от живота ти. Да споделяме повече радости, вместо да се товарим с проблеми и да прехвърляме ежедневната си нервност върху другия.

Всъщност аз мога да бъда “нормален”. Не съм сексуален маниак, не съм обсебващ властник, не съм нищо. Вярно искам да правя секс, искам внимание, искам обич, но просто ги искам да ги има, да са налични, а не изпросени. А когато една целувка е голяма мъка; разговорите, прекарването на време заедно и гушкане са почти невъзможно, това ме напряга и натрупва цялото това желание, неудовлетвореност и паралелно яд. А ти уж в началото беше така надъхана за секс, струва ми се и че имаш нужда да те обичат, но някак си аз се превърнах в декор на твоето мизерстване. Секс ако правиш, не го правиш с мен. За израз на обич и дума не може да става, освен онази перманентна печалност към твоя бивш. Не ми обръщаш внимание, освен да ме подслониш. Казваш, че ако не си ти, изобщо няма да се виждаме и че не поемам инициативата, но когато го правя срещам само хладното ти несъгласие. Аз мога да бъда почти всякакъв, не защото съм безличен, а защото действително харесвам много неща, но трябва някой да ме активира и насочи според неговите нагласи, защото смисълът е и двамата да бъдем щастливи.

А всичко това, което имаме са тежки напрегнати нощи, умилостивяваща целувка на разсъмване и случки като онази съботна вечерта, като в колата ми се стори, че показа за малко истински чувства към мен, просто гледайки ме мило. Не ме интересува дали е било, защото си се ядосвала с бившия, но за момент се почувствах добре и че означавам нещо. Това, че ме “държа” досега също уж трябва да означава нещо, че съм ти потребен някак, но тъй като не ме “ползваш” за нищо конкретно, не спирам да се чудя какво е моето място.

Толкова искам всичко да е романтика. Всичко от което имам(е) нужда е любов, вярвам го. Внимание, уважение, грижа, секс. Иска ми се, всичко да става от само себе си, защото горчивия опит показва, че с обяснения не се оправят нещата. Както се казваше в един филм “да се говори за любов, е като да се танцува за архитектура.”, въпреки, че в същия филм Раян Филип и Анджелина Джоли го опровергаха, но happily ever after май става само по филмите. И ти си казвала, че не искаш да се обясняваш, но аз вярвам в разговора. И няма начин да разбера какво става вътре в теб, ако не ми кажеш. И от намеци трудно разбирам, а няма и смисъл. Винаги съм смятал, че е добре да сме откровени в това, което казваме и искаме, не да премълчаваме, да намекваме и да подхождаме с недомлъвки.

И така месец-два, с надежда и със страх идвам у вас. Примирил съм се, че ще е както искаш, нося се по течението и чакам нещо да се случи, чакам да се получи, чакам да разцъфти. Опитвам се и аз да инициирам нещо, но не се получава и не смея да настоявам, уж е важно да дадеш свобода на птичето, за да се върне то при теб. Да, превърнал съм се в разлигавен плужек и е гадно, но нищо не мога да направя, защото вече съм в loose-loose ситуация. Ако не правя нищо, ще те загубя, ако отстоявам себе си и желанията си пак ще те загубя.

Аз също не мога повече така, искам промяна към по-добро. Моите чувства са тук и са все така живи, но аз “умирам” по малко всеки ден. Обичта ми към теб, не води до обич към мен и мотивация, а към унижение, нерви и деградация. Разпадам се, а и животът е малко на никъде, та всичко отива по дяволите. Въпреки това, нещото вътре в теб, нещото което харесвам, на което се надявам, все още ми дава сили. Някаква вяра, че нещо може да се получи и обърне и животът да се успокои. Без нерви, без ядове, защото важни сме само аз и ти.

Да, това е истината, аз те обичам! Важна си ми и бих се борил за теб още, ако знам, че има смисъл. От теб зависи, дали имаш чувства и желания към мен и дали ще се възползваш. Но не го правиш заради мен и против теб, а само ако го почувстваш, иначе удължаваме агонията. Всичко, което искам е да бъдем щастливи. Сега или после, по възможност заедно, но ако не, дано поне по отделно.

Ако ти не искаш, ще го преживея. Трудно и обезверяващо е, но какво пък. Ще запазя хубавите спомени и тази невероятна история. Колкото трагична, толкова и вдъхновяваща, защото не съм вярвал, че мога така да се влюбя “от първата лъжица” и да е важно само това да съм с теб, без значение какво правиш, как изглеждаш и как се държиш. И да си толкова сладка, когато се лигавиш и забавляваш и това толкова да ме радва. Рядко се усмихваш, а ти отива. И колкото и да съм се заблуждавал за това, коя си ти и какво изпитваш към мен, никой никога няма да ми отнеме моите чувства. Ядът и огорчението ще преминат и след тях ще остане само онова приятно романтико-носталгично чувство...и "Give it to me", която ще го събужда, подхранва и утешава или натъжава, не знам.

Сигурно има какво още да кажа, но не знам дали има значение, нито дали имам сили, нито дали изобщо ще стигнеш дори до тук. Дано бъдеш щастлива, каквото и да направиш с живота си. Моят отново принадлежи само на мен!
© marinchev.com
Read more...

Един есенен ден по шосето или по-точно привечер по асфалтовата алея в Морската градина, се разхождах вглъбен във вечните си размишления. Скитах се безцелно и, нахлузил слушалките на ушите си, се бях откъснал от заобикалящия ме свят. Точно заради това си състояние не успях и да забележа, как до мен се приближи едно странно момче с протегната ръка и чаровна усмивка. Учудих се и докато спирах музиката, воден от любопитство, се върнах отново в реалността, която иначе толкова много ме отегчаваше.

- Радвам се, най-после да се запозная с теб – поздрави ме момчето.

- Така ли? Нима от някъде си чувал за мен или си ме виждал?

- Не, не съм, но винаги съм те търсил.

- Е как така?

- Просто така. Знам, че искам да бъдем приятели.

- Та ти не ме познаваш, не знаеш нищо за мен и ние просто случайно се срещнахме. Някакво си провидение на съдбата...всъщност какво изобщо...

- Не, не! Няма съдба – протестирайки не ме остави да довърша той - ние сами определяме своя живот и всичко, което ни се случва, е следствие от един или друг наш избор.

- Е добре, но дори и това да е твоят избор, какво общо има той с мен и с факта, че ние двамата се срещнахме?

- Това не е съдба. Просто ние сме пресекли нашите пътища, а всички останали хора с техните лични просеки образуват обкръжаващия ни свят и безбройно многото други изборни възможности – рече ми поучително той. Аз повече не посмях да споря и се замислих дали действително някога съм “избрал” да се срещна с това странно момче. Дали наистина това, че реших тази вечер да се разходя, е определило и по-нататъшния ми житейски път? Не мога да бъда сигурен, но сега ще направя своя избор и ще поема предизвикателството, насочвайки живота си по тази странна пътека.

Така, аз се запознах и избрах за мой приятел Малкия принц. На къде ще ме отведе този избор само времето ще покаже.

***

Разхождайки се двамата отново из Морската градина, намерихме в тревата едно ранено птиче. То се мяташе отчаяно и опитваше да полети, но не можеше, защото крилото му бе пострадало. Дожаля ми, затова взех нежно бедното създание в ръцете си, занесох го у дома и го превързах. Малкият принц ме попита, какво смятам да правя, а аз му отвърнах, че мисля да купя един голям кафез и да се грижа за птичката. При тези мои думи смразяваща уплаха премина по лицето на Малкия принц и той почти извика:

- Не го прави, това ще го убие!

- Е, хайде сега глупости. Няма да го убие, аз ще се грижа за него, ще го обичам – изобщо, ще си прекарваме супер заедно.

- Това може и да е супер, но само за теб – раздразнено отвърна той. – Животът в затвор не е живот. Дори и да не го умориш физически, волната му душица ще се измъчи зад решетките и живецът ще отлети от тялото му. Можеш да задържиш тленното, но не то е истински ценното и красиво. Тялото без душа е просто безжизнено парче плът.

При последните думи очите на Малкия принц се насълзиха.

- Ех, принце, та аз ще му дам всичко от което има нужда и то изобщо няма да изпитва желание да напусне кафеза си – говорех успокоително, но и поучително, с лека досада от тази негова проява на детинщина – Аз го обичам и не искам да му се случи нищо лошо. Когато е при мен, то ще има сигурност, а аз ще се радвам на красотата и песента му и двамата ще бъдем щастливи.

- Ти не разбираш...нима не е очевидно? Какво значи да обичаш? Да обичаш не означава да осигуриш охолен живот в клетка, а да дариш свобода – в това е смисълът на любовта, в това се крие и щастието! – тук сега явно аз съм изглеждал като малко дете нуждаещо се от поучение (сякаш не аз бях по-големият от двама ни), та той се принуди да продължи с “лекцията” – Задържиш ли птичето, то съвсем скоро ще спре да пее, ще залинее, а навярно и ще умре. Тогава ти отново няма да бъдеш щастлив и няма да има на какво да се радваш. Ако обаче пуснеш птичето на свобода, аз съм убеден, че то няма да те забрави и даже няма да отлети на далеч, а ще си свие гнездо някъде наблизо. От време на време ще прелита край дома ти, ще каца на перваза и ще те дарява с най-чудната си песен, каквато само то умее да пее. Дори обаче и то да отлети далеч, всеки път, когато видиш подобно птиче през прозореца, ти ще виждаш своето. Ще се сещаш за това, че ти си му помогнал и че сега е живо, здраво и свободно пак благодарение на теб и ще се чувстваш добре. Това е щастието, това е и обичта! Ти ще загубиш физическата собственост над нещо, което и без друго няма да ти принадлежи истински, но ще спечелиш заради песента на всяко птиче, кацнало в клоните на близкото дърво.

Този, който плачеше, вече бях аз. Как съм могъл да бъда такъв късоглед глупак?! Да, разбирах какво трябва да направя и щях да го направя. Аз съм собственик единствено на моя живот и не бива по никакъв начин да отнемам свободата на другите. Ех, Принце, защо не те срещнах по-рано? Тогава нямаше да изгубя по такъв глупав начин толкова много, обичани силно от мен хора!

***

Веднъж Малкият принц дотича при мен и започна да ми се хвали, как щял да си построи огромен замък от пясък, стигащ чак до небето и как щял да живее в него.

- От пясък не можеш да построиш нищо кой знае какво, особено гигантски замък - заядох се аз.

- Замъкът ще бъде укрепен и нито един дракон няма да може да го превземе – продължи той, сякаш изобщо не ме бе чул.

- Сега пък дракони. Няма дракони, не знаеш ли? Те са просто фантазия.

Бях започнал да се изнервям от детински истории, но Малкият принц продължи замечтания разказ за своя замък, отново без да се впечатли от забележките ми.

- Обаче няма да бъде някакво зловещо място, а дори много живописно и красиво. И даже на покривите ще има гора и поляни с чудни цветя - принцът беше толкава ентусиазиран и ме гледаше с такава гордост и самочувствие заради оригиналния си план. Попита ме предизвикателно – Кажи, ти чувал ли си за замък с градини на покрива?

Погледът му беше победоносен, но аз нанесох съкрушителния си удар:

- Естествено, че съм чувал. Още в древни времена, първият голям град наречен Вавилон е бил известен с висящите си градини. Даже те – Градините на Семирамида, са едно от седемте чудеса на света и това го знае всяко хлапе! Изобщо, цялата тази твоя история със замъка е страшно детинска и несериозна – тържествувах заради победата си аз. Много скоро обаче се оказа, че това е една Пирова победа.

- Ти си зъл! Ти, ти изобщо не си приятел – простена той – навярно всичко, за което мечтаех, е било безсмислено, но не разбра ли, че то ме правеше щастлив! Замъкът ми беше нерушим, но ти, ти успя да го събориш с един замах.

- Но, Принце, това са илюзии. Ако те подкрепям безпрекословно, когато един ден ти хрумне да полетиш от висока скала, аз, като твой приятел, не би ли трябвало да те спра, вместо да ти помагам в безумното начинание и да те оставя да се претрепеш?!

Той не ми отговори, а само седна на тревата и вторачи поглед в земята, оставяйки ме дълго да се чудя в какво се изразява приятелството. Дали добрият приятел винаги подкрепя другаря си в мечтите му, даже ако е наясно с неосъществимостта им и предусеща разочарованието?! В размишленията си бях сепнат от Малкия принц, който изненадващо се изправи и на тръгване само подхвърли:

- Да, ти си прав да смяташ, че моят замък е неосъществима глупава измишльотина, но човек е голям колкото са големи мечтите му и постига всичко, в което вярва истински. Хората с богато въображение живеят в пъстър и динамичен свят, а тези с бедно - в сиво, скучно и монотонно ежедневие.

***

Друг път бях сериозно болен. Лежах си в леглото самотен и страдах не само заради физическата си немощ, но и поради това, че нямаше никой до мен в този момент. Не че някой знаеше за състоянието ми, не че някой се интересуваше, но все пак сърцето ми се бе свило в надежда някой да се загрижи за мен. Какво беше учудването, когато на вратата се появи моят малък приятел. Приближи се до мен, прегърна ме през раменете, целуна ме по горящото чело, погледна ме загрижено, но и някак с весела сериозност и каза:

- Болничък си май? Ще трябва да ти приложим една активна "терапиус приятелюс оздравекус"! Пък да знаеш само какво ми се случи... а пък каква игра измислих...

И така Малкият принц седна на леглото до мен и започна да ми разказва приказните си истории: убеждаваше ме как е видял слон да лети и как щял да ми го покаже веднага щом се оправя; как си бил говорил с един заек и той какви невероятни неща му разказал за някакво момиченце, минало през дупката му и озовала се в чудновата страна. Малкият принц разказваше с жар, но никога не забравяше да намокри кърпата на челото ми и от време на време да ми подаде чаша вода да пия.

Случваше се и да се унасям, но не поради липса на сладкодумност от страна на моя разказвач, а заради болестта си. Когато обаче вечерта отварях очи, сепнат от кошмарните видения на треската, виждах сгушилото се до мен дете и мигом забравях ужасите отпреди. Изпитвах спокойствие, благодарност и едновременно загриженост да не обезпокоя спящия си приятел.

Същия ден Малкият принц изобщо не показа уплаха от състоянието ми, нито прояви изкуствена загриженост. Той просто ми даде най-доброто лекарство, защото всичко от което се нуждаех, за да се справя с болестта, бе приятелска подкрепа и внимание. На другия ден аз отново бях здрав и готов да видя цяло ято летящи слонове, а после и да се уверя лично колко е дълбока заешката дупка.

***

Един ден аз се осмелих да попитам Малкия принц, дали наистина е същия онзи малък принц и дали идва от друга планета. Много отдавна, като дете, бях прочел книжката на Екзюпери и тя остави в мен само спомен за отегчително четиво. Сюжетът бях забравил, но помнех факта, че Малкият принц идва от далечна планета.

- Ти знаеш ли, че има една книга, която се казва “Малкият принц”?

- Разбира се, та нали е написана за мен – изобщо не скри суетата си моят приятел.

- Но това е толкова невероятно, как би могъл? Толкова години са минали, а ти все още си дете...

- Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш дете – каза гордо той, сякаш отговорът му изчерпваше всичко и той повече не пожела да говори.

Такъв си беше Малкият принц - рядко отговаряше на въпросите, въпреки че не спираше да задава своите докато не получи отговор. Красив бе, но и суетен, мъдър, но и леко разглезен, обичаше да става на неговата, изобщо наистина беше едно дете, но не какво да е дете а особено, специално. Имаше нещо странно в него, което не можех да обхвана или да проумея и което отдавах на разликата във възрастта ни. Аз наистина не разбирах...

***

Днес е рожденият ми ден - ставам на 20 години.

Не обичам особено рождените си дни - чувствам се самотен и нещастен, а тази годишнина сега окончателно ме депресира. Сам съм естествено и даже Малкият принц някъде се е скрил, та край мен е толкова тихо и пусто, че направо си мисля, че съм последния оцелял след някакво глобално бедствие.

Е, заслужил съм си го това положение, заради моите приятелски “кафези”, осеяли миналото ми и превърнали го в своеобразна каторга. Какво да се прави - и това е ден като другите и трябва да се изживее някак. Изведнъж в чуденето си какво да върша, за да се разсея от мрачните мисли, се сетих за книжката “Малкият принц”. Така или иначе по-смотано не може да ми стане, затова реших да взема да я прочета и да разбера защо толкова я хвалят.

70-странички, едър шрифт, много картинки - нищо работа. Действително се чете бързо, но след като я прочетеш, вече не си същият. Не мога да повярвам, как в толкова малко думи може да се събере цялата философия и смисъл на живота. И да, няма съмнение, книжката наистина е написана за моя малък приятел. Стана ми мъчно за него. Ех, Принце, защо те няма до мен сега? В този момент ми просветна и аз осъзнах, че той никога повече няма да се върне. Аз, който ограждам всичко красиво, до което се докосна, в клетка, бях неусетно затворен в ефирния кафез на това малко момче.

Той отново излезе по-добър, по-прозорлив и по-жертвоготовен от мен. Лишавайки ме от спокойствието и монотонността на приятелството ни, той изведнъж ме изтласка от блатото и ме пусна отново по бързеите в реката на живота. Ленивостта се замени с кипеж, мимолетното - с вечното, опиянението и приспаната бдителност – с трезво мислене, енергичност и любопитство. Всъщност зает да строя затвори в моя живот, аз незабелязано съм построил и своята собствена каторга. О принце, толкова съм ти благодарен, че не ме остави да изгния вътре, че ми даде ключа за вратата и ми показа пътя към светлината. Аз вече не съм сам и никога няма да бъда; връщане назад няма! Сега всичко е толкова просто и всичко разбирам...

Да аз наистина разбирам, “Малкия принц” изобщо не е написана за деца и аз вече не съм дете. Аз неминуемо съм станал възрастен, но детето е живо вътре в мен и мечтае. Сбогом, Принце! Аз плача, но не съжалявам, че те познавах; плача от щастие, че отново се радвам на живота, благодарение на теб! Само по значимостта на това, което губим, може реално да оценим това което получаваме. Мъката от раздялата е голяма, но това е малка цена за чудесните спомени, за всичко това което печеля:

Печеля, поради цветът на узрялото жито; печеля, поради синьото на морето; печеля, поради песента на птичките; печеля, поради пясъчните кули; печеля, поради лъчите на изгряващото слънце и красотата на залезите! Печеля, поради чувството, че съм свободен!

©2004г., редакцията е на Александър
© marinchev.com
Read more...

Над града беше надвиснал зловещ облак, а на запад, по посока на залязващото слънце, се виждаше кърваво-червено зарево. По улиците беше пусто и абсолютно тихо, но във въздуха се носеше фин прах. Бойко пристъпваше неуверено и се чудеше дали наистина не се чува никакъв звук или ушите му просто са заглъхнали. Тогава изведнъж звуците и гласовете рязко се завърнаха. Той не ги чуваше истински, но ги усещаше вътре в себе си, в разума и сърцето си - жални, угнетени, ужасени. Строполи се на колене в прахта, сломен физически и психически, и заплака. Гадеше му се.

по-рано същия ден...

Началото на август е най-отпускарското време на годината, когато почти всички са, ако не телом, то поне духом на морския бряг. Бургас кипеше от живот. Заради предвидените за седмицата официални мероприятия и чествания, освен обичайните за сезона туристи, в града се забелязваха и куп известни лица от столицата. Като допълнение градът гъмжеше от моряци, които бяха дошли от различни краища на света и разтуптяваха сърцето на млади и стари бургазлийки със стройните си тела и разнородните си, но перфектно поддържани униформи.

Половината места на кея и заливът бяха запълнени с български и съюзнически военни кораби от различен калибър и с разнородно предназначение. Празникът на флота се отбелязваше цяла седмица, като програмата ангажираше и радваше както цивилните, така и флотския състав. Днес се извършваха последните приготовления за кулминацията на честванията. Началникът на Генералния щаб, адмиралът от флотския щаб, завеждащият южното командване на НАТО и капитаните на гостуващите кораби се бяха събрали на коктейл насред залива, на палубата на новозакупената фрегата втора употреба и обсъждаха приповдигнато и не чак толкова формално военните си въпроси.

Ливанският контейнеровоз "Сейф Ал Ислам" или иначе казано "Мечът на исляма" бавно, но уверено, маневрираше към пристанището. Моряците, които бяха свободни от вахта, висяха по перилата на кораба с жадно вперени погледи към европейския град. Макар да не беше толкова лъскав, той ги примамваше с обещанието за евтини покупки, разтуха и много веселие след залез слънце. Високоговорителите на кораба изпращяха и капитанът инструктира моряците да се приберат и приведат в по-приличен вид. Оказа се, че на пристанището ще ги чака официална делегация. Моряците замърмориха под нос, но нямаше как – щяха да изтърпят още няколко часа формалности, преди да се впуснат в новия град, оставяйки докерите да разтоварват кораба.

На кея вече се събираха официалните лица. Министър-председателят поздравяваше гостите си и разговаряше с тях. Цареше приповдигнато настроение. Макар разширеното пристанище да функционираше вече няколко месеца, нищо не пречеше да спретнат едно официално откриване в разгара на лятото. Хем ще има позитивен отзвук в този иначе мъртвешки за политика сезон, хем ще даде малко публичност на правилните хора преди изборите на есен. Пък и не на последно място, това е добър повод за кратка командировка до морето. Ливанският кораб, който щеше да бъде обслужен първи, вече приближаваше.

Герман и Свен хванаха такси, с което да стигнат до летището. Пътят беше отбит от полиция, но като пътуващи бяха пропуснати да минат. На оградата на летището обаче ги накараха всички да слязат, записаха им данните в една тетрадка и ги душиха с тренирано куче. След като ги разпитаха какви са и на къде отиват, полицаите чистосърдечно ги поздравиха и с лека тъга ги посъветваха, ако могат, да заминават и да не се връщат в "тая държава". Летището беше строго охранявано и имаше повече полицаи, отколкото пътуващи, а в небето кръжеше хеликоптер. Оказа се, че в близкия курорт има събиране на президентите от централна и югоизточна Европа. Герман се пошегува, че поне могат да бъдат спокойни и да не се тревожат за терористи на борда.

Президентите на повечето балкански държави и на някои централноевропейски се бяха вече събрали край кръглата маса. Форумът не беше особено престижен и не можеше да се мери със срещите на тъй наречените "големи", нито можеше да привлече мастити политици от проспериращите държави. На местно ниво обаче срещата се котираше добре и президентите си даваха вид, че решават едва ли не съдбата на целия свят. Това обаче се случваше в кратките моменти, в което не се дърлеха по комшийски от дребнавост или на базата на историческата си обремененост. Последното, за съжаление, се случваше твърде често. Тази среща не правеше изключение и предвещаваше точно такива махленски раздумки и високопарни демонстрации, свързани с актуалните казуси за независимостта на Косово и официалното име на Македония.

Самолетът на Герман и Свен излетя успешно и се отправи по своя курс. Свен се шегуваше с нервността на Герман, който не се чувстваше особено комфортно по време на полет. Бяха изминали вече няколко минути от излитането и самолетът уверено набираше височина, което поотпусна неспокойните пътници. В този момент настрани и зад тях хоризонтът просветна ослепително. Последваха шумни възклицания и тревога лавинообразно обхвана салона. След няколко секунди се появиха и физическите усещания за опасност: самолетът се разклати силно, а след това залетя неестествено, сякаш понесен на върха на буйна приливна вълна. Възцари се тотална паника, но никой от пътниците не можеше да направи нищо съществено. През цялото това време Герман седеше безмълвен, като не откъсваше ужасения си поглед от гледката, разкриваща се през илюминатора. Не беше ясно кое го ужасява повече – това, което вижда или мрачната перспектива за самолета и самия него. Свен също отдавна беше спрял да се майтапи и не обелваше и дума. Докато самолетът се снижаваше до голяма степен неконтролируемо към земята, той хвана ръката на Герман и затвори очи.

Повечето бургазлии не усетиха нищо и може да се каже, че бяха късметлии. Тези, които имаха няколко секунди преди да загинат, бяха разтърсени от най-различни чувства – от ужас до изумление. Много хора, забелязаха промяната в светлината и сюрреалистичното оцветяване на небето, облачетата и сградите. За повечето хора това беше последното нещо, което видяха – някой го проумяха, други не. Звук почти нямаше, защото ударната вълна и огненото кълбо се движеха поне в началото със скорост близка до звуковата бариера.

Когато бомбата избухна в контейнера на ливанския кораб, той вече бе застанал на кея. Министър-председателят и цялата тържествена делегация не разбраха нищо, тъй като бяха в самия епицентър на експлозията. Взривът ги помете със скорост по-голяма от възможностите за придвижване на нервните импулси. Преди мозъците им да отчетат какъвто и да е сигнала от очите, целите им тела вече бяха изпарени.

Няколко километра по- на изток, военните на корабите, разполагаха с няколко мига, в които да се "насладят" на образуващата се гъба и прииждащата вълна. На някоя от палубите, дежурен матрос съумя дори да включи алармата, но тя успя да подаде един единствен печален вой, преди да бъде удавена в грохота на ударната вълна. Повечето кораби не бяха физически унищожени, но бяха "осакатени" и "спластени", в следствие на своеобразното цунами, което ги подметна няколко пъти, и на горещината, която беше сравнима единствено с тази на слънчевата повърхност. Оцелелите бяха рядкост, предимно във вътрешността на по-големите лодки, но и те бяха с масивни наранявания, които вещаеха близкия им край.

Единствено подводницата "Слава" и нейният екипаж, които по това време изпълняваха учебна мисия малко по-навътре в морето и под водата, останаха почти невредими. Нямаше предупреждение, но радистът чу несвързани приказки и писъци в слушалките, а сонарът се побърка от разбушувалото се море. Подводницата сериозно се разтресе и преобърна няколко пъти, което доведе до множество локални аварии и ранени моряци, но все пак дебелата стоманена коруба устоя.

В правителствената станция тъкмо се беше разгорял скандалът за името на Македония, когато от кръжащия над сградата хеликоптер забелязаха взрива. По ирония на съдбата в същия момент гръцкият президент тъкмо се заканваше, че докато той е на поста си, Гърция няма да признае името Македония, "пък ако ще и земята да се разцепи". В следващия момент земята направи точно това и дванадесет президенти бяха погребани.

Всичко в радиус от 20 км беше пометено и изравнено със земята. Намиращите се наблизо села и курорти, заедно с населението им, също изчезнаха в писъци и ридания. Петролното пристанище и нефтохимическият комбинат избухнаха в пламъци, които продължиха да горят часове след експлозията. От летището остана само полосата, която представляваше лепкава каша от разтопен бетон и асфалт. Радиационната гъба се издигна високо в небето и поради липсата на силни ветрове се задържа сравнително компактна в продължение на няколко часа, през които ужасени погледи можеха да я съзрат дори от над 100 километра разстояние.

епилог

привечер на 6-ти август
Над града беше надвиснал зловещият облак, а на запад към залязващото слънце се виждаше кърваво-червено зарево от горящия нефтохимически комбинат. По улиците беше пусто и абсолютно тихо, а атмосферата беше изпълнена с прах, пепел и сажди. Бойко пристъпваше съвсем неуверено и се чудеше дали наистина няма никакъв звук или ушите му просто са заглъхнали от експлозията. Тогава изведнъж звуците и гласовете бавно се завърнаха. Той не ги чуваше истински, но ги усещаше вътре в себе си, в разума и сърцето си - жални, угнетени, ужасени. Бойко не се боеше, но беше съсипан и опустошен. Падна на колене в прахта, физически и психически сломен и зарида. Гадеше му се, навярно от лъчевата болест.

Редактор: Александър Кръстев
© marinchev.com
Read more...

В ранната лятна утрин, малко след трети петли, най-голямото село в държавата беше разтресено като от взрив. Селяните наскачаха боси и по нощници, кучетата залаяха, оборите станаха неспокойни. В небето, по посока на североизточния баир край селото, се виждаше мътно кафеникав облак. Чуваше се и канонада от приглушено и насечено боботене.

В местната кабеларка, кака Цена тъкмо се беше приготвила за сутрешния блок -“Рано-рано с кака Цена и кокошките”, но когато камерата в студиото се включи, тя не знаеше каква новина да произведе. Не че запецването пред камерата беше изключение в дългогодишната професионална практика на водещата, но този път, тя наистина не знаеше какво да съобщи по обективни причини. Затова, кака Цена помоли съселяните да останат спокойни и да се обадят на телефона в студиото за да дадът повече информация. Цена докладва още, че не може да се свърже с премиера, нито с военните, дето държат заставата на края на селото, затова ги призова и тях да се обадят сами.

Пръв се обади от ДжиСиЕм-а кметският наместник Небойша Михайловски. Съобщи, че пътува с УАЗ-ката към края на селото и също няма връзка с властта. Гневно призова за оставка на правителството и затвори телефона.

След половин час, репортерът Бюреков беше на пътната блокада на коларския път за североизточния баир. Селският падарин беше спрял напречно жигулата си и не пускаше никой да мине. Вече се беше събрала колона от няколко овчи и кози стада, а пастирите роптаеха, че не могат да заведат добитъка до пасищата. На мястото имаше също и една водоноска от бившото ТКЗС, както и лечебния бус на ветеринаря. Службите бяха готови да окажат помощ, но засега не знаеха на кого и заради какво.

Небойша отново се обади от телефона си, като освен по кабеларката, разпореди да го пуснат и по радиоточката. На въпроса как диша и дали усеща някаква опасност, Небойша възмутен отговори, че се диша тежко и има странна гадна миризма, а във въздуха хвърчат тъмни осколки.

След половин час вече беше ясно, че взривът е дошъл изпод изпадналия в ликвидация държавен краварник. След още половин час стана ясно, че се е взривил оставения безстопанствен погреб с фекална маса. Ставаше дума за огромен подземен бункер, в който през годините са се складирали отпадните продукти на някогашния образцов краварник, печелил не едно или две отличия за стожер и икономически локомотив на социализъма. Освен всичко друго, към ямата през последните години се върза и половината от богаташката горна махала. Презастрояването по склоновете беше направено на юруш и не много законно, та нямаше изградена нормална канализация и всичко се оттичаше в ямата. Простите селяни от ниското тайничко злорадстваха, че уж най-чорбаджийският квартал, с най-белите къщи, беше хем високо, хем далеко, хем с черни пътища, пък и им липсва канализация. А след днешната случка и белите им къщи вече няма да са толкова бели.

След час на място се появиха и първите официални лица. Социалният министър Маргаринова и депутатът Богявленски дойдоха с парламентарните BMW-та от близкия курорт, където бяха на семинар и уелнес процедури в хотел "Спа Теляк Плаза". Двамата започнаха дружно и обиграно да дават интервюта, да раздават акъл и нареждания и да успокояват населението. Според тяхната веща оценка селяните нямало за какво да се тревожат и даже работата била на берекет. Осколките се оказват един навременен дар за подпомагане на народното стопанство, следвайки партийната повеля "Народен просперитет чрез наторяване!". Даже се решило да се свика комисия, която да мине по дворовете, да опише количеството изсипала се благодат и тези стопани, които са получили по-малко, да бъдат подпомогнати от складираните в държавния резерв количества.

"Друго си е да ни управлява нашата си партия - левицата", мислеха си с разтуптени сърца, просълзените от умиление и миризливия въздух, селяни.

Накрая, когато напрежението поотпусна, пристигнаха аварийният министър Изметем и полковник Войнски. Те успокоиха населението, че вече всичко е под контрол и екипи от редници и държавни служител, ще преметът, разчистят и подсигурят периметъра на инцидента. Опасност за населението нямало, тъй като предизвикалият взрива газ метан в по-голямата си част е бил изконсумиран от реакцията, а останалите минимални количества ще се отделят в атмосферата до няколко дни, в концентрации, които няма да застрашат населението.

И така, селяните и добичетата се успокоиха, а животът си продължи по старому. Все пак, през следващите няколко дни и нощи, хората се стряскаха при всяко едно попръцкване, идващо от разтурения краварник или пък от семейната половинка.

Часът и денят на публикуване на разказа не са случайни. Най-точно бих определил разказа като политико-обществена сатира, почерпила мотиви от реалността. Редактор: Елена.
© marinchev.com
Read more...

Автор: Колектив
Издател: Фентъзи Фактор
Формат: 110 Х 160
Година: 2006
Стр: 256
Цена: 6 лв

По принцип в повечето случаи се отнасям със скептицизъм към фентъзи разкази. Това е продиктувано от убеждението ми, че за да се получи едно добро фентъзи, е необходимо книгата да е солидна тухла и то не просто роман, а цяла поредица от такива. Бях приятно изненадан след прочитането на "Замъкът на престола". Просто не съм бил прав.
Действието в този сборник разкази се развива на приказния свят Титания и по-точно на неговият единствен оцелял континент - Магландиум. Място, населено с хора, джуджета, елфи, гиганти, гоблини и всякакви други раси. Място, където магията буквално извира от земните недра. Хареса ми факта, че в края на всеки разказ най-известните герои от разказа са представени като персонажи от ролева игра - с различни показатели, характеристики и умения, също като в Хрониките на Ралмия. Не ми хареса обаче факта, че в сборничето не са пипали ни редактори, ни коректори. Просто някои изречения трябва да се структурират по-добре, а един куп излишни запетаи да отпаднат. Но стига съм ви занимавал с подробности. Нека преминем към представяне на самите разкази.

1. Мечът на светлината - Марин Трошанов и Евгени Пройков: не съм чувал авторите досега, но разказът ми хареса. Интересни ми бяха расата на щархите - нещо средно между гущер и човек. Добър фентъзи екшън, описващ стремежа на една група персонажи да достигнат легендарен артефакт и сблъсъка им с друга подобна група с подобни желания.
2. Стария храм - Александър Драганов: много добър разказ, за който можете да видите автограф по-долу. Тук най-силно впечатление ми направи тънкото чувство за хумор на автора, правещ творбата страшно увлекателна. Единственото, за което бих направил забележка е, че разказът свърши прекалено бързо - тъкмо бях набрал инерция и потънах дълбоко в историята, и краят дойде.
3. Две кристални късчета изумруд - Ивайло Даскалов: единственият разказ, който ми се стори по-посредствен на фона на останалите. Прилича по-скоро на фрагмент от нещо много по-голямо, обемно и съответно - интересно, но само по себе си не е кой знае какво.
4. Тайната на черната стомана - Иван Димитров: познавам лично Фогъра и си го знам като хорър-писател. Това разказче е много добро дарк фентъзи и за разлика от първия разказ, тук мечът е пълната противоположност на доброто. Много добро, много. А, да не забравя и нелошата секс-сцена, ммм.
5. Династичният камък - Борис Цветков: супер историйка, която ме открехна за непозната до момента за мен фентъзи раса - а именно, фелините. Представляват нещо средно между човек и котка, много силни и грациозни. Шино е страхотен, легендарен герой, уникални бойни сцени, неочаквани обрати, тук има всичко.
6. Последната нощ - Марко Тотин: оригинална идея, която срещам за пръв път. Около лагерния огън са се събрали елф, джудже, гигант и дребосък, които имат съкровище за подялба. Разказът е структуриран като комбинация от мислите на четиримата - всеки подозира останалите в измяна, всички се дебнат един друг, чудесия.
7. Замъкът на престола - Иван Атанасов: ето го и флагманът на сборника, дал името си на антологията. Хубава легенда за зловещ древен трон, намиращ се на върха на планина и който седне на него, ще властва над целия свят. Хареса ми.

Между другото, хубавият послеслов в края на сборника, дело на Дамян Христов, щеше да е по-добре да се премести в началото като предговор, хвърляйки светлина на това, което очаква читателя. Но въпреки това сборничето определено си струва, без съмнение.


Read more...

Автор: Колектив
Издател: Човешката Библиотека
Формат: 165 Х 235
Година: 2010
Стр: 400
Цена: 20 лв

И така, дами и господа, на пазара е новият Алманах Фантастика '09. Похвални са усилията на издателите от "Човешката Библиотека" веднъж годишно да пускат един обемист алманах, който да отрази най-важните фантастични събития през изминалата година. Моите най-искрени уважение към Калин Ненов и Атанас Славов - личи си, че са работили доста и то здравата по създаването му. За разлика обаче от предишния брой, който прочетох, в този намерих и неща, които не ми се понравиха. Но нека да започна отначало с нищенето.

Какво ми хареса в алманаха:

1. Упорството на възприятието - Джон Варли: уникална, просто уникална новела. Неслучайно е носител и на Хюго, и на Небюла. Оригинална идея, вплетена в лекият, така естествен разказвачески стил на автора, непреходни истини, поднесени по смилаем за читателя начин и разбираеми термини. Варли рисува картина на едно напълно реално общество - с проблемите и плюсовете му, с удивителна логика пресъздава съществуването му от А до Я, а любовта и мъката просто те сграбчват за сърцето и ту стискат, ту пускат. Задължително четиво за всеки любител на природата, естествените източници на енергия и на фантастиката като цяло.
2. Портрет в 3D - Ангелина Илиева: това е цял раздел, включващ три разказа на Ани.
Качеството на творбите й не подлежи на съмнение - който е чел нейни творби, знае за какво говоря, а който не е обезателно трябва да прочете. Останах приятно изненадан от разказа "За оня мрачен миг, преди да съмне" - не го бях чел досега, много, много добро произведение.
3. Прошка за грешните - Георги Христов: това ме заби в земята просто, страхотно е! Нищо не съм чел от автора досега, но попадне ли ми, ще му изгълтам цялата библиография. Страховит хорър с елементи от българската митология, разкъртващо е просто, препоръчвам за любителите на хоръра и на българското фентъзи.
4. Секцията "Млади гласове" - има какво да се види тук, определено. Като автор ми е познат само Антон Фотев, но и двете момичета се справят изненадващо добре.
5. Раздел "Фантастихия" - поезията е страхотна, даже мисля че е по-добра и от тази в предишния брой. Стиховете на Сашо Карапанчев, Анибал Радичев, Мирослав Моравски, Георги Кацаров и Александър Бурмов не са за изпускане.
6. Некрономикон - Александър Драганов: статия, заслужаваща специално внимание. Става въпрос за едноименния легендарен том от творбите на Х.Ф. Лъвкрафт, разбира се. Полезна информация, хвърляща светлина над тази мрачна книга.
7. Как "Стар Трек" изпревари бъдещето - Ангел Петров: много хубава статия за технологиите, използвани в едноименния сериал, които са претърпели реализация в днешния бит.
8. Елегия за книгата - Кори Доктороу: уникален материал от канадския фантаст в прослава на книгата като цяло. Засяга належащи проблеми пред съвременното общество, свързани с писаното слово.

Какво ме издразни в алманаха:

1. Силата на силните - Дмитрий Биленкин: фантастична повест, която не ми допадна по абсолютно никакви параграфи. Просто ми бе скучна тази съветска фантастика и това си е. Успях да прочета как главния герой бяга незнайно от кого незнайно къде незнайно накъде, после внезапно пропадна в непонятни времеви изменения, които мозъкът ми просто отказа да ги смели и се озова някакъв старец, който на всичкото отгоре се оказа познат от спомените му. Когато обаче героят започна монолога си (който не бе нищо повече от авторски мисли с тиренце отпред) пред стареца посредством ръсене на пълни с технологични термини шепи, се отказах да дочитам творбата.
2. Какви ще бъдете? - Братя Стругацки: по същество това не е разказ, а глава от неиздаван на български роман на Братята - "Пладне XXII век". Сигурно романът е добър, но от този откъслек не успях да разбера нищо повече от това, че няколко руснака (доста пестеливо описани, впрочем) долетяха на Земята, кацнаха на морския бряг, наловиха риба и му седнаха да хапнат и релаксират.
3. Таблицата на Станислав Лем - моите уважения към полския фантаст, но това което е направил е повече от неприемливо. Да си единственият славяноезичен автор, поканен за член на Асоциацията на американските фантасти - много хубаво, браво. Да съставиш двутомен труд "Фантастика и футурология", с което което критикуваш американската фантастика през 60-те и 70-те години и да те изгонят от въпросната асоциация - ще замълча. Но да съставиш груба шаблонна таблица, с която принизяваш ЦЯЛАТА американска фантастика до сюжети от типа "Земята е застигната от катастрофа" или "е атакувана от извънземни чудовища" е, меко казано, смешно. Много ми е интересно къде г-н Лем ще постави в таблицата си писани през този период романи като "Нещо зло се задава" и "Дървото на Вси Светии" на Бредбъри, "Господарят на светлината" на Зелазни, "Гробищен свят" и "Междинна станция" на Саймък, примерно, да не изброявам повече.
4. Бъдещето в НФ - банално и новаторско - Васил Сивов: познавам Васко Сивов от сбирките в клуб Ефремов, но това няма да ми попречи да му се скарам за тази статия. Последната предлага интересен поглед върху много аспекти на засегнатата тема и като се замисля, Сивов е много прав за доста неща. Това, което ме вбеси, бяха нещата, които каза относно хоръра в тази статия. Първо, имам чувството, че тази статия или не е нова, а е "отлежала" поне 7-8 години, или Васко няма информация за хоръра днес. Просто е изброил твърде малко автори от българския хорър, повечето от които вече са неактивни (за голямо мое съжаление) и на тях гради разсъжденията си. А съгласете се, че градиш ли нещо на слаба основа, то се срутва и точка. Последният автогол, който Васко си вкара, бе уникалното умозаключение: "Авторите на хорър не са се справили с общото за всички ни фантастично наследство, т.е. не са им четени достатъчно вълшебни приказки, когато са били малки". Останах ням. Браво бе Васко, ти с няколко думи направи психологически профил на всички автори и читатели на хорър, изкарвайки ги едва ли не потенциални психопати, серийни убийци и абонати на лудниците! Хора, разберете веднъж завинаги - ние, които четем и творим хорър, не сме изроди за затвора, нито пък кръвожадни изверги. Ние сме съвсем нормални хора, които обичаме да четем и пишем страшни истории и това е съвсем естествено, също както има хора които обичат сладолед и такива които не ядат люто. Тази наша страст не е продиктувана защото като малки не са ни чели приказки или твърде много са ни пляскали. И нещо друго от статията - тази наша особеност няма абсолютно никаква връзка с песимизма на българина. Ако имаше такава връзка, хора като мен, Адриан Лазаровски, Иво Казар, Юлиана Манова, Елена Павлова, Спасимир Тренчев, Йордан Матеев щяхме да сме продали шестцифрена бройка от книгите си. Не стига, че все по-малко българи пишем хорър (лично наблюдение от първа ръка), ами и имам чувството, че и отвсякъде се стремят да ни намалят още повече. Не е толкова важно какво е написано, а как е написано, още Оскар Уайлд е казал, че литература се дели единствена на добра и лоша, това е. В литературата не трябва да има ограничения за какво да се пише и как да се пише.

Това беше моето виждане спрямо Алманах Фантастика 2009.
Read more...

Автор: Матю Райли
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 400
Цена: 12.99

Матю Райли далеч не е непознато име на българския читател. Първата си книга – „Битката” австралийският писател публикува едва 22-годишен, финансирайки самичък 1000 бройки от романа. Днес, вече на 36, Райли е горд автор на десетина книги от областта на трилъра, екшъна и приключенията, които са публикувани в над 20 държави и продадени в милиони екземпляри.
„Петимата велики воини” е третата книга от серията за Джак Уест, австралийският суперкомандос. Джак заедно с верният си екип от воини ще се впусне в смъртноопасна мисия, залогът за която е спасението на цялата планета.
На практика тази книга е продължение на „Шестте свещени камъка” и за да успее да вникне в събитията, човек трябва да е чел първо нея. Подозирам, че след „Седемте смъртоносни чудеса” (първата от серията за Джак Уест, която може и да се чете отделно от останалите), „Шестте свещени камъка” и „Петимата велики воини”, следващата книга на Райли за Джак Уест ще се казва „Четиримата/четирите нещо-си” – така де, имаме налице едно обратно броене от логическа гледна точка.
Според мен тази книга е определено насочена към твърдия контингент фенове на творчеството на Райли. Аз лично не успях в нея да намеря нещо, което да не съм видял досега в предишните книги от серията за Уест, в самостоятелните книги „Битката” и „Храмът на инките” или в серията за Шейн Скофийлд – Плашилото („Експлозивно”, „Обект 7”, „Плашилото”). Основната идея в романите на Матю Райли е следната: имаме налице някакво съкровище, събитие или артефакт(и), с помощта на които човек ще стане безумно богат/мъдър/владетел на света/ще спаси последния от унищожение/комбинация от всички изброени. Към така лелеяната цел се изсипват едновременно една камара бойци от всички региони на света, представители на разнообразни спецчасти, терористи, иманяри и т.н. Започва жестока битка за надмощие и собственост, временни примирия и съдействие, предателство, смърт, кръв, куршумите във въздуха стават повече от кислорода и пр. Не ме разбирайте погрешно – Матю Райли е страхотен автор, пише увлекателно и обсебващо, държи те на нокти до самия край, книгите му се четат на един дъх с убийствено темпо и много бих искал да ги видя филмирани всичките. Просто идеята във всичките му книги досега е една и съща, сериозно се изтърква и започва да дразни. Скромното ми лично мнение, че върхът в творчеството на Райли беше серията за американеца Шейн Скофийлд, а най-добрата книга – последната, „Плашилото”. Страхотна, върховна. Самото започване на серията за австралиеца Джак Уест беше грешка.
Стискам палци догодина да излезе следващата книга за Шейн Скофийлд и силно се надявам да видим на български „Адският Остров” (продължение на „Плашилото”) и неиздаваният у нас досега спортно-фантастичен роман “Hover Car Racer”.
Read more...

Автор: Андрея Илиев
Издател: Феникс
Формат: 130 Х 200
Година: 2009
Стр: 160
Цена: 6.99 (като за мене - 3)

По една щастлива случайност докопах "Смъртта ще дойде боса" от кашоните с книги до Софийския и бързам да споделя впечатленията си с Вас. Беше ми горещо препоръчана от Адриан Лазаровски, а и щом е писана от Андреята - трябва да се види определено. Да си призная честно, повечето романи от серията "Креалистични" на Феникс не ми допадат, но този е едно от малките изключения. Типичният за Андреята стил - разговорен, кратък и стегнат по войнишки (направо мирише на партенка на моменти ;-) Макар авторът да има добри попадения и в други стилове като българско фентъзи ("Самодивата", "Реваншът на Тангра"), за мен истинската му сила си остава в кримито и реалистиката - този роман, "Детектив в зоната на здрача", "Когато ангелите подивеят", "Да събудиш динозавър". И, естествено, несравнимата "Когато един мъж е на колене". В "Смъртта ще дойде боса" за пръв път се сблъсквам с интересен авторски похват - две сюжетни линии, и двете разказани от първо лице! Едната проследява героят Румен - корав наемник, бившо ченге лежало по затворите, хладнокръвен килър, и въпреки това не е абсолютно зло. Другата проследява Калин - на пръв поглед "почтен" бизнесмен, достоен за уважение богаташ с лъскав офис, секретарка, мерцедес и охрана, а всъщност - страхливо и жалко подобие на мъж, натрупало богатството си чрез отвратителни измами и машинации. Андреята пише честно, без да спестява нищо на читателя от на моменти отвратителното ни ежедневие.
Разбира се, ще спомена и някои минуси. Уличният разговорен стил на моменти ми идваше малко в повече, да не говорим за поредното сравнение на хълмове с женски хълбоци (иновация - появи се и сравнение раменете на як циганин с конски такива). На едно място в диалозите има прекалено говорене с недомлъвки до степен и аз да не разбера, аджеба, за какво става дума. Но това са дреболии.
Солидната доза екшън, неочакваните поврати в повествованието, заплетената до самия край интрига - всичко това прави "Смъртта ще дойде боса" достойно четиво за любителите на кримито и реалистиката, за почитателите на серията "Креалистични романи" на Феникс и разбира се, задължителна част от библиотеката на почитателите на творчеството на Андрея Илиев.
Read more...

Автор: Йон Айвиде Линдквист
Издател: Колибри
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 488
Цена: 18

След прочитането на „Покани ме да вляза” думата, която за мен описва този роман най-точно, е оригиналност. Авторът на пръв поглед е леко смахнат швед – и по снимката на задната корица, и по биографията му до момента: илюзионист, специализиран във фокусите с карти, комик, телевизионен и театрален сценарист… Книгата, преведена на много езици и филмът по нея са пожънали световен успех и обрали куп награди до такава степен, че освен оригиналната шведска екранизация Let The Right One In скоро по кината ще излезе и американската й версия Let Me In.

Малкият Оскар е плах и затворен в себе си шестокласник, живеещ сам с майка си в мрачно стокхолмско предградие. Ежедневно е тормозен, преследван и унижаван от съучениците си до степен на моменти да се напикава. Изведнъж в съседство се нанася странно момиченце, с което двамата се сприятеляват. Загадъчната Ели не ходи на училище, появява се само вечер, а тялото й винаги е студено. В желанието си да са заедно всеки един от тях ще промени другия, ще разбере тайните му, за да го направи по-добър…

Личното ми мнение е, че авторът можеше да пише малко по-сбито, на моменти леко се разлива в почти 500-страничната шведска тухла „Låt Den Rätte Komma In”. За сметка на това повествованието е увлекателно, напомня Стивън Кинг. Да предупредя отсега почитателите на „Здрач” – в романа няма и грам сърцераздирателност, о, не, напротив. Хорърът е на високо ниво, понякога ми идваше в повече дори на мен. Бруталностите се случват с ужасяваща логика като естествено развитие на действието, а вампирът-зомби беше просто нещо, от което да изтръпнеш на макс. Хомосексуалните педофилски вметки са в изобилие, няма да се понравят на всеки.

„Покани ме да вляза” е страховит, зловещ роман, но също така и история за приятелството и доверието. Доразвита е идеята, че вампирът не може да влезе при теб, ако не го поканиш. Тази мрачна особеност на вампирското съсловие е издигната до символ на близостта, на спасението. Ако харесвате шведски автори, книгата е само за вас. Ако пък харесвате вампирите повече в оригиналният им, класически вид… е, можете да сте сигурни, че ще останете изненадани приятно.

И още нещо. Докато четете, потънали в историята и на вратата ви се почука, не отговаряйте автоматично с „Влез!”

Все пак, знае ли човек…

Линк към статията в Словеса
Read more...

Мисля, че това е най-голямото събитие, свързано с издаването на фантастична литература у нас за тази година. "Адските машини за желания на доктор Хофман" е роман, за който имам само суперлативи, затова няма да пиша много. Препоръчвам го на почитателите на Джеф Вандермиър (от когото има цитат на корицата на нашето издание) и New Weird-а като цяло. Малко книги отварят врати към толкова различни и
Read more...

"Скучният нов световен роман" на Тим Паркс е един от най-силните текстове, попадали ми напоследък. В него е щрихиран проблем, който, според мен, е централен и за днешната фантастика. Само трябва да заменим процесите на глобализация, които влияят върху съвременната литература с процесите на мейнстримизиране, които влияят върху съвременната фантастика. Струва ми се, че печалбите на жанра от
Read more...

Три от петте романа, които са част от 2666, са вече прочетени. Дотук историята беше предимно диковска, с малко Борхес и една много тънка, и на моменти прекъсната, фукоянска линия. След един съвсем кратък разговор за Майкъл Джаксън обаче, всичко премина в света на Линч. И трябваше да се досетя по-рано, много преди да се появят явните препратки към Туин Пийкс и объждането на самия режисьор. В
Read more...

Това не е за туитър.Middlesex ще се появи съвсем скоро на български. Повече може да прочетете тук. Освен този великолепен роман, Джефри Юдженидис има само още един: The Virgin Suicides, по който е направен филмът на София Копола (и двете произведения са прекрасни). Надявам се и този роман да видим скоро у нас. Надявам се и поне до две-три години авторът да ни зарадва и с трета книга- идва ново
Read more...

За Жуно Диас се заговори доста, когато преди една година дебютният му роман, The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao, спечели "Пулицър". Книгата стана и втората с тази награда, на която списания и критици от нашия малък жанров свят обърнаха повечко внимание след Пътят на Кормак Маккарти. Причините? Абсолютната любов на Диас към фантастиката и фентъзито във всички негови интервюта. Желанието му
Read more...

Веселин Бранев е журналист, кинорежисьор, писател. Сценарист е на "Хотел Централ", "Записки по българските въстания" и други български филми. Книгата му "Следеният човек" е с изчерпан тираж, но пък все още с възможност да бъде открита по книжарниците с чужда (или пък не) помощ. Наричат я "мемоар за социализма".

Няма как да четеш "Следеният човек" и да не си мислиш за "Животът на другите". Още повече, че книгата на Веселин Бранев започва в Берлин, малко след падането на Берлинската стена. Още съм далече от края, но, колкото и да е абсурдно, книгата те обгръща с такъв уют, какъвто само носталгията може да носи. Въпреки че носталгията точно по тези времена, дори не я и познавам. Четейки "Следеният човек" обаче, започваш да се чудиш колко истински е светът, в който живеем и къде изобщо му се падаме на картата.
Read more...

Read more...

Read more...

Миналата година, не щеш ли, без много шум у нас се е появила Повратната точка. Странно как книга, за която преди 5-6 години можеше да попаднеш на ревюта на всякакви езици, дори умишлено да страниш, у нас предизвика почти нулева реакция. Толкова ми е странно, колкото и фактът, че печатният „24 часа” се чете повече от „Дневник”.

С малко повече търпение, попаднах на интересни разсъждения за книгата – единствените, които намерих на български.

Тези, които са си направили домашното и са прочели Freaconomics може да дефинират Повратната точка като по-достойно четиво. Въпреки че и в двете има сходни примери, например тактиките за подтискане на престъпността в Ню Йорк преди 20-ина години, Малкълм Гладуел много по-умело и увлекателно прескача от модната истерия по Hush puppies през създаването и налагането на Улица Сезам до епидемиите от сифилис в САЩ и от самоубийства на Микронезия. И много други. Намира общото между тях и го обяснява приятно научно.

Идват празници, купете си я. А ако нямате проблеми със съвестта, можете да я намерите безплатно в нет-а.
Read more...

Read more...

Все още: годината е същата. Публиката не е остаряла. Чака. Поезията – съвсем малко. Малко шум в края: задава ли се ново издание? Шум. Малки градски четения. Куфар на стъпалата. Ангели. Анггелос. Амбиент. Яростта да четеш и да слушаш. Със завързани очи..
Read more...

Ах, Мария е мит. Той се появи през 1990 г. като списание за литература и други наслади. Някои от наслади останаха извън страниците на списанието, но допринесоха за поддържането на легендата. Ах, Мария успя да направи от плагиатите автори, а авторите си известни. Публикува над 900 от тях. Мария (сивият кардинал зад всяка публикация) представи на български [...]
Read more...

Следобеда. Баросов.
Read more...

лято.. на лятната сцена в Борисовата градина.. щом ще има сцена сигурно ще става дума за театър.. и ако вечерта е прохладна ще си нося питие.. няколко капки и малка кибритопродавачка който познае КОЯ  е тя ще го почерпя: Баросов
Read more...

Read more...

Filed under: Бюлетин
Read more...

Filed under: Новини
Read more...

Filed under: Бюлетин
Read more...

Filed under: Изложби
Read more...

Filed under: Новини
Read more...

(Деян Енев, Градче на име Мендосино, София: Сиела) Ще започна с най-крайния край на книгата, отвъд разказите, които я съставляват. На задната корица четем следния авторов коментар: „С годините ми става все по-трудно да пиша истински разкази. Вестникарски и други текстове, да, но истински разкази, които за миг ти отварят пролуки към други, огромни светове [...]
Read more...

Последната стихосбирка на Палми Ранчев се казва „Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика“ (изд. „Ciela“). Класично двуделно заглавие за поезия, което отвежда читателя, може би случайно, към зората на европейския роман: „Памела или възнаградената добродетел“, „Жули или новата Елоиза ”, „Емил или за възпитанието“. И може би малко по-неслучайно, едно от стихотворенията [...]
Read more...

(По повод наградата „Иван Николов“, която тази година бе връчена на Илко Димитров за поемата му „Продавачът на конци“, помествам тук с радост и задоволство една своя рецензия на книгата, появила се за първи път в информационния сайт „BulgariaNews“ на 14 март тази година. Поздравления за победителя!) Две книги, измежду тия, които прочетох, ме впечатлиха [...]
Read more...

Бургаската поезия за 2009 г. (доклад, произнесен на годишния литературен преглед, организиран от Община Бургас) 1 Най-напред, държа да кажа, че съм благодарен за предоставения ми шанс да коментирам творчеството на бургаските поети от последната година. За мен това е много ценно. Първо, градът не е случаен в българската култура, литература, поезия. Има традиции, има [...]
Read more...

Неотдавна поетът Роман Кисьов издаде последната си книга, озаглавена „Гласове” (София: Авангард принт). Ето един чудесен стих оттам, който дефинира поетическото изкуство през вярата на Романтизма в предопитната мъдрост на детето: „Поезията ражда старци.” („Съвест-Вест”) А ето и едно от стихотворенията, които ми допадат: ЕПИТАФИЯ НА ПЪТНИКА ІІ Единствената вярна спътница в дългия ми път [...]
Read more...

Когато се нанесохме в нов дом веднага домъкнах няколко кашона с книги и въпреки, че имах много желание да им намеря място това се оказа трудно. Предложиха ми да ми направят лавици и аз веднага се съгласих - какво по-хубаво от това да си създадеш специално лавици за тези прекрасни събеседници - любимите книги? Поръчахме материала и когато дойде с повишен интерес следях сглобяването. Придобиваш усещането, че специално за теб, специално за твоите книги и този уникален свят се създава малко кътче - мястото, където ще се скриеш от всички за да четеш.

Всичко беше прекрасно до момента, в който започнах да ги редя. По азбучен ред, по автори, по тематики, по жанрове - как точно? Избрах тематично редене, но веднага възникнаха проблемите. Много голяма част от тематичните речници са с формат 24-25 см. височина. А моите лавици бяха проектирани за 20 сантиметрови книги с обща височина на светлото пространство в рафта 23 см. Тези малки ужасни 1-2 сантиметра, които не стигат, ми скъсаха нервите. Енциклопедия Психология не може да стои при книгите в област Психология, не, тя трябва да стои най-отгоре при енциклопедиите и речниците. При някои книги няма проблем - енциклопедиите има логика да стоят на едно място, но когато стигнете до книга за Анимационните филми, то тя би трябвало да си стои при останалите в тази тематика, а не може да влезе в рафта. Та така - заради това недоглеждане в любимата подредена библиотека все пак цари хаос.

Затова няколко думи за размерите - обикновено за художествена литература (романи, разкази) са достатъчни 23 см. светло пространство на рафта, но по-добре е да си пуснете 25 - 26 см. Тези три сантиметра няма да уголемят библиотеката фатално много, но ако решите да размествате или да използвате рафтовете и за други книги то 99% от тях ще могат да влязат в рафта. Книгите които надхвърлят 25-26 см. са много малко на брой. Основно големи енциклопедични издания или албуми. А те обикновено стоят на едно място отделно. Когато си купувате албуми можете спокойно да предвидите специални рафтове за тях - 35-36 см са предостатъчни като височина на светло пространство. Всички албуми ще влязат в този размер. За всеки случай ако притежавате по-големи и специални книги - премерете дали това ви е достатъчно.

Относно дълбочината на рафтовете моите рафтове са дълбоки 18 см. Почти всички книги стъпват добре върху рафта без да стърчат, но има и такива, които стърчат. За да могат 99% да стъпят нормално на рафта са ви необходими около 19 - 20 см дълбочина, но това вече е въпрос на решение от ваша страна защото тези 2 сантиметра отнемат от пространството на стаята. Ако сега поръчвах рафтове щях да поискам 20 см. дълбочина. За албумите е необходима дълбочина от около 29 см тъй като най-големите стъпват на 28 см. Винаги има и по-големи албуми, но те са рядкост. На моите рафтове с албуми с дълбочина от 29 см нито един не стърчи.

Няма нищо по хубаво в една библиотека от това да се отнесете с уважение към книгите, които толкова много харесвате - направете им рафтове. Първо ще бъде по-удобно, второ ще бъде по-красиво и трето не е чак толкова скъпо. Много често ще се въведе ред, който ще придаде завършен вид на библиотеката. Няма смисъл да държите книги, до които нямате достъп - те са погребани една под друга и никога няма да ги използвате. Само събират прах и трудно се почистват. А така всички са изложени пред вас, лесно се почистват и дори изглеждат красиво.

Read more...

Знаете ли, че авторката Беатрикс Поттър  (автор на "заека Петър", която е известна детска книга) веднъж получила писмо с оплакване от едно 6 годишно дете, което не било доволно от последната й книга. Поттър седнала и написала отговор на детето като му обяснила, че издателите са настоявали да публикуват нейна книга точно на Коледа, но тя била много болна по това време и затова историята не е достатъчно добра. По-късно през 2006-та това писмо е продадено на търг за 8200 паунда.

Read more...

Тази книга е изключително интересен културен фрагмент, който е успял да достигне до нас от древноегипетския свят. "Книга на мъртвите" не е една книга или едно място, където текстовете й са записани, но се намира както на папируси така и по стените на гробниците на много места. Книгата включва молитви и заклинания за възкръсването на душата на починалите, за спокойният й път към света на мъртвите и обратно. (което е само част от нейното съдържание и поради тази причина много от изследователите чисто теоретично на лексикално ниво се придържат към употребата на "глави" от книгата на мъртвите, а не молитви и заклинания.

Самото име "Книга на мъртвите" е един по-общ начин да се назоват тези текстове тъй като директните преводи на заглавието са малко по-различни - "Изговаряне на възникване (въздигане) през деня", което включва изговарянето на молитвите за излизане през деня. Това показва, че те са рецитирани и четени на глас. Самите молитви, заклинания или "глави" се организират около четири по-основни теми:

1 - 16 глава
починалият влиза в гробницата, спуска се в подземният свят и там тялото възобновява своите сили и способност да говори

17 -  63 глава
разказва се за произхода на боговете, починалите се връщат към живота за да могат да се изправят и да се преродят със сутрешното слънце

64 - 129 глава
мъртвият пътува през деня по небето като един от благословените мъртви. С идването на вечерта пътува обратно към света на мъртмите за да се изправи пред Озирис

130 - 189 глава
реабилитиран мъртвият получава сила и става един от боговете. Там се говори за амулети, храна, важни места.

Нито един от откритите папируси или текстове по гробниците не включва всичките глави. На някои места текстовете са различни поради предпочитания или настроения на деня. Фрагменти и глави от нея се намират на много места, тя не е една окончателна цялост, която винаги е една и съща навсякъде. Това съобразено с факта, че все пак става въпрос за някаква цялост - съвкупност от определен брой части е интрегуващо. Книга, която е предназначена за четене на глас от живите и мъртвите за да могат мъртвите да възкръсват е предизвикателна като концепция, като вярване и като начин на реализиране, на осъществяване на самата книга.

Read more...

Случва се от време на време да се видим с познат и той да ни изненада с някое негово откритие – думичка, която е чул някъде и сега важничи. Ако я произнася добре и я използва правилно казваме си “брей, че отворко, гледай ти какви думички знае”, но ако съвсем случайно греши я в произношението я в употребата ние прихваме веднага в душевно удоволствие и после се присмиваме тайничко на неговото недоразумение.

Една позната сбърка та ми разказа как направила реклама на една блуза в магазина, но продавачката не искала да си я вземе обратно. Докато изяснявахме защо продавачката не желае да си вземе дефектната блуза моята позната не спря да повтаря, че е искала да направи реклама на блузата. Толкова много искала да я рекламира, че накрая от яд я изхвърлила в кофата.

А един сладур ми сподели, че като ходил в една изба декларирал виното и то било много хубаво. Толкова хубаво, че пожелал да декларира всички видове вина, които хората били произвели. В този дух на размисъл хубаво е да учим нови думички, но никак не е добре да ги запомним погрешно. Още по-малко да приемаме лесния си успех за велико постижение. Разбираемо е, в някаква степен, да се бърка с думи като “дискурс”, но с тези по-лесничките е лоша идея да го допуснем. Ако изпаднем в подобна нелепа ситуация все пак хубаво е да имаме чувство за хумор и да обърнем всичко на шега – човешко е да се греши.

Read more...

Всеки човек изгражда различни навици на запаметяване. Вероятно мнемониката, която представлява система от “Правила и прийоми за засилване на паметта и улесняване и запомняне на факти и сведения, като се използва най-много асоцияцията”* предлага най-много вариации по темата, но не се отказваме от възможността да споделим и тук няколко начина.

Когато става въпрос за думички най-лесният начин за запаметяване е когато думата се намира в някакъв контекст - контекста на разговора, на четивото, на случката или предмет, който ни вълнува най-общо казано.

“Петимен съм да те видя” получава любовно писмо младата Гергана и понеже не е чувала досега такава дума се пита дали нейният възлюбен знае какво говори. Превърта варианти на това какво точно е искал да каже, най-вероятно е нещо хубаво, но пък може и да е нещо лошо – знае ли човек? Напрежението я обхваща и тя търси помощта на близките, които разясняват значението на думата. Гергана вече е спокойна. Нейното момче няма търпение да я види.

Вероятно Гергана ще запомни думичката „петимен”, но не са всички неща на този свят  толкова интригуващи колкото споделената любов. Поради тази причина, когато Гергана стане студентка ще трябва да търси нови начини.

Пет метода да учим думи:

1. Една възможност е да четем литература, която съдържа думата. Текстове, в които тя се появява по-честичко. Но това не винаги е добра идея, защото едва ли ще тръгнем да четем книгите на всички екзистенциалисти за да научим какво означава екзистенциализъм в най-общ смисъл.

2. Друг метод да запаметим думи е като ги пишем. Поради тази причина много учители по езици карат учениците си да изписват по няколко реда с една и съща дума за да я запомнят. Три или пет реда – който има нужда от повече може да напише и 15 ако думата е много дълга и бързо изчерпва реда. Но ако не желаете да се връщате към времето на мазолите от химикалки и мастило по ръцете този метод едва ли ще ви се хареса.

3. Ако преписването на думата не ви е по вкуса можете да пробвате повтаряне на глас. Трябва да внимавате единствено да не ви хареса да си говорите сами, защото постепенно ще започнете да обсъждате разни въпроси със себе си.

4. Приятен метод е изписването на думите на картончета. От едната страна е думата, а от другата - нейното значение. Можете да ползвате картончета с различен цвят за да запаметите по-лесно. Въпреки, че този метод е много удобен при него рискувате да се заринете с картончета, които лесно се разсипват и най-често имат нужда от кутия или най-малкото ластик да се придържат на групи. Но най-неприятно е, когато започнете да ги намирате на най-разнообразни места.

5. Петият начин е най-простичък, но затова пък и най-качествен. Прочетете думата заедно с нейното значение и се съсредоточете: представете си какво отразява тя; някой човек я е измислил – защо; какво явление или предмет е било толкова важно, че да получи собствено название – цяла дума; какви хора използват тази дума и кога може да ви бъде полезна. Направете няколко пробни изречения с нея. До тук би трябвало да сте я запомнили и ако я харесвате дори можете да я вкарате в речта си.

Вие определяте начина, по който да запомните думите, които са ви любопитни. Може да пробвате всички методи едновременно, а може да измислите свой собствен – важен е разултата, който ще постигнете.

* http://philosophy.evgenidinev.com/mnemonikon/

Read more...

Read more...

Музика:

Поезия и проза:

Със специалното участие на:

Read more...

текст Елена Пенева, снимки Валентин Даневски за Ангел Коцев студио

Read more...

Read more...

His chosen comrades thought at school
He must grow a famous man;
He thought the same and lived by rule,
All his twenties crammed with toil;
'What then?' sang Plato's ghost. 'What then?'

Everything he wrote was read,
After certain years he won
Sufficient money for his need,
Friends that have been friends indeed;
'What then?' sang Plato's ghost. ' What then?'

All his happier dreams came true -
A small old house, wife, daughter, son,
Grounds where plum and cabbage grew,
poets and Wits about him drew;
'What then.?' sang Plato's ghost. 'What then?'

The work is done,' grown old he thought,
'According to my boyish plan;
Let the fools rage, I swerved in naught,
Something to perfection brought';
But louder sang that ghost, 'What then?'

William Butler Yeats
Read more...

Read more...

От вчера насам животът (ми) стана с една идея по-интересен след показната, но импотентна операция на Рицаря на книгата Явор Колев (ГДБОП) срещу оналайн библиотеката Читанка.

Съветвам ви да търсите информация по случая не от конвенционалните медии, които - за съжаление - не правят разлика между книжарница и библиотека, комерсиален и некомерсиален проект, а от далеч по-адекватните блогъри - например вижте материала на Григор Гачев в e-vestnik. Темата е дълга и мъчителна, но докато издателите масово продължават да живеят в 20 век, така ще бъде.

Сега нека чуем какво има да каже по въпроса човек, който има капацитет и знания и може да си позволи да гледа от малко по-високо; човек който не забравя, че интелектуалната свобода е не само на писането, превеждането, издаването, а преди всичко на достъпа до информация и четенето! С позволение лично от доц. Милена Цветкова публикувам статията й от днес, излязла първо в Литернет.

ГОЛЕМИЯТ СТРАХ ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ

доц. д-р Милена Цветкова, преподавател по „Теория на четенето” във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет

По повод операцията по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на ГДБОП.

Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на "права" и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.

Твърде шизофренично е да се блокира достъпа до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото” четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата.

Авторското право е идеално право и затова – неунищожимо. Но никой не е сам автор "на коня" – и той е чел, слушал, черпил идеи, копирал, имитирал или крал от други. "Автор" е само Първият, но кой е той е друг въпрос. Както напомня Марк Твен, само Адам е бил щастливец, защото е знаел, че всичко, което казва, го казва пръв. И нещо много важно – знанието и информацията априори са безплатни! Платени стават, когато планетата е превзета от икономиката, пазара и парите. Това е истината за цялата ни писмена цивилизация.

Автор съм на 9 книги, на около 200 статии и на неизмерим брой страници с непубликувани актуални лекции, които разпространявам на всички мои студенти. Но съм лобист на Читателя! Той е господарят в полето на писменото знание и книгата. Той е клиентът, той е платецът. Той е оценителят и съдникът. Той е отмъстителят. Той може да издигне даден издател или преводач, автор или книга на пиедестал. У него е и властта да го унищожи и подложи на забрава.

***

Водещата причина за провеждане на полицейски акции срещу виртуални читални и библиотеки под натиска на меркантилни източници е прозрачна и отчайваща. А тя е надопустимо за ХХІ век непознаване на промененият читател.

Промененият читател иска книгите да са безплатни. Той вече е продукт на “културата на безплатността” и се надява и у нас някой да повярва на американския опит, че комерсиалният потенциал на безплатната книга, публикувана първо в Интернет, а после и на хартия, вече срещу заплащане, е невероятен. Не само според младия читател консумацията на писано слово се брои за безплатна операция, а само складиращите хора и инстутиции калкулират четенето като инвестиция (макар че съвсем нямат точно него предвид). Любопитно е разсъждението специалистът по четенето Жан-Франсоа Барбие-Буве върху "културата на безплатността" като заплаха за писаното слово. Независимо, че признава, че "психологичната" цена на книгата (това, което сме готови да платим, за да я имаме) намалява, интернет по неконтролируем начин заразява с вируса на безплатността цялата култура на складирането, чиято основа са печатните медии. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от "култура на безплатността". Тревогата на френския изследовател е свързана със „самотата” на книгата в пространство, в което се плаща за оборудването, а не за употребата му; за носителят, а не за посланието; за достъпа, но не и за съдържанието. Икономическият модел на книгата и печата при положение, че скоро изцяло ще преминат в ко-виртуалност, трудно би направил изключение.

Жреците на издателската индустрия едва ли още дълго ще си вярват, че книгата ще продължи да ги храни като „островче на реална стойност” в една империя от ентропиращи цени и безплатност. Медиаиндустрията побърза да отговори и на този читателски каприз – с безплатни вестници и списания, с книги-подаръци, вложени в прес-пакети, и с палитра от крос-медийни вълшебства. Правителствата в Канада или Франция безрезервно финансират раздаването на безплатни книги, било като PR акции, или като инструмент за провокиране на четенето изобщо. Промененият читател дори сам свикна да си помага в този каприз – като създаде и мултиплицира движението за безплатно четене Bookcrossing. Продукт на тази актуална претенция са и инициативите за безплатно четене в неформални мрежи Bookboxes, Bookrings, Bookrays. Алтернативното контракултурно движение на буккросърите призовава участниците към “споделяне” (операция от културата на безплатността) на наличните си четива с други хора. Именно по този начин, убеден е промененият читател, една книга може да се реализира като медия, като концепция, като мислене – сред повече хора, независимо от платежоспособността им. А не като част от домашния интериор, като престижна вещ в офиса, като архивна единица в библиотеката или като предмет на стоково-парични отношения.

***

Но, дълбоката причина за блокирането на достъпа до четива е страхът от четящия и начетения човек. Изпълнителите на подобни акции изобщо не я осъзнават. Но те не са виновни. Изпълняват си дълга в поредния култ към правосъдието и сляпо принасят жертви пред идола на скъперниците и меркантилистите.

Първо, четенето е асоциална дейност, извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Читателят е почти невидим и за какъвто и да е социологически поглед поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А комфортната среда за самообщуването е «социалната изолация».

На всичко отгоре четенето представлява загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото, следователно е социално неефективно. В доклада на ЮНЕСКО за Международната година на книгата през 1972 г. се установи, че за Третия свят четенето все още се смята за срамно, престъпно и укорително действие. Африканската общност осъжда акта на индивидуалното четене, отделянето на човек с книга в ръка от непосредствено обкръжаващата го група се разглежда като подозрително и се усеща като заплаха за целостта. Едва ли не четенето насаме е грях, подобен на онанизма. Днес и в най-либералните общества съществува аналогичен страх. Просто четящият човек е загубен за хищните манипулатори от външната среда.

Оттук произтича и третият повод за страх и прикрита ненавист към читателите: четенето е безотказен филтър срещу риторични и аудиовизуални манипулации. В дейността четене индивидът има време да култивира и упражнява своето критично отношение, да оперира с информацията деструктивно, да прави дисекция на мненията, да сравнява, съпоставя, разобличава.

Четвърто, четенето е подривна дейност. Подривна за стереотипите и властта, за всички познати и непознати тоталитарни концепции умствена практика. Четящият култивира у себе си склонност към противодействие, анархизъм, самочувствие, оптимизъм и информационно превъзходство.

Човек чете, не само за да е различен от другите, не само, за да е оригинален, да е винаги над тях. Той чете, за да преодолее границите на тълпите, формирани пред телевизионните екрани, за да разцепи единодушието в масата, да разкъса едновременността и преходността на телевизионното предаване, веднъж завинаги оставащо в миналото. Четенето е и най-доброто средство за отклоняване на стандартизацията и вулгаризирането – все клонящи към тълпизма – свойствени на нашия високо технологизиран век. Както книгата, така и четенето носят високата културна отговорност да не позволяват, под напора на омасовяване и унификации, масовите комуникации да служат на индивидуалния суверенитет контраадаптивно и антиманипулативно. А това са отново неотменни функции на четенето като „опасен” умствен процес.

И пето, на този свят единствено четящият човек притежава капацитет да променя – себе си, средата си, държавата, света. Който е запознат с неврофизиологията на четенето знае, че читателят развива не толкова „сивото си вещество”, колкото неговата обвивка – мозъчната кора, т.е. самоосвобождава се от животинската зависимост, от генетично предопределени и дресирани в общност (стадо) модели на поведение. Така както мозъкът му еволюира отвътре навън, така и личността на читателя (вече променен след като току-що е отметнал поредната страница) развива и променя средата си отвътре навън – абсолютно децентрализирано, неподозирано и невидимо за „стражите от кулата”, изненадващо – някъде от недрата, настрани и нагоре – като от епицентър на земетръс. Читателите са недолюбвани и опасни и защото променят мнението си (само кравата не мени мнението си, защото не получава информация). И следователно осъществяват дъмпинг на официалните тези и мнения.

Ако светът трябва да остане такъв, какъвто е сега, читателите са най-опасните същества. Арестувайте ни всичките.

И пак ще забравите най-важният играч – книгата.

Книгата е много хитра медия – не търпи препятствия, окови и ограничения. Заредена е с пробивната сила на светлината. Особено, когато е търсена.

22.06.2010 г.

Read more...

Когато влезе в стаята, размахах айпода, на който четях, и извиках развънувано: "О, господи, трябва да прочетеш тази книга!". Той, разбира се, видя само една малка метална джаджа, разсмя се и ми показа комикс от xkcd:


Read more...

Японско, разбира се.
Read more...

Их, как ме разсмя Ейми Флейшър с участието си в проекта Penguin на 75!



Read more...

Read more...

Нощен патрул

Read more...

Read more...

Сенна хрема

Read more...

Read more...

Това е публикация, част от блогмийма „234: Нещо за книгите…“ в рамките на кампанията „Денят 234″. На днешния ден светът насочва своето внимание към книгите и авторското право. На днешния ден преди 10 години се роди сина ми. Много може да се говори за книгите, но ще ви разкажа друга история. Историята за това как [...]
Read more...

*Мисли, породени от „Писма до Клаудия“ на Хорхе Букай Иска ми се в този така чакам зимен ден да ви стимулирам да се замислите върху разликата между аз трябва да… и аз искам да… Върху това мислих снощи, докато си четох книжка на топло, но не пред камината за съжаление. Едното съдържа принуда, другото вътрешна [...]
Read more...

Напоследък се улавям, че изпитвам тотална неприязън към телевизията. Но тъй като съм си казала, че няма да се отдавам на лошите мисли, гася телевизора и вземам в ръцете си книга. Няма да открия топлата вода, като ви споделя, че в книгите намирам много повече вдъхновение, прозрения и извор на енергия. Книгата ми позволява да [...]
Read more...

Днес има малко слънце, но все пак не е мрачно. За доброто ми настроение спомогна една покана да се включа в дискусия на тема „Книгата като подарък“. Сетих се как навремето книгата бе подаръка, който всеки правеше и, поне аз, се радвах да получа. Днес, не знам дали това е така и дали хората се [...]
Read more...

Казват, че за човек може да се съди по приятелите му. След като вчера на представянето на първата ми книга бяхте толкова много и толкова готини, мога само да кажа – залата бе изпълнена с ужасно много позитивизъм, който ще ме държи в добро настроение дълго време. Не можах да обърна внимание на всички, защото [...]
Read more...

Read more...

Read more...

Read more...

Read more...

Read more...

p.181: ‘ Everyone who knew Elizabeth admired her general demeanor of good-humored forbearance; they took it as courage, and Piper could understand that. … But Piper treasured the angry Elizabeth, the one who lashed out indiscriminately, ignoring considerations of fairness … Continue reading →
Read more...

Food art. I love it!Now that’s a delicious book ! I am sorry I don’t know where to buy it. An interior designer I used to work for brought it from a fair in Paris.
Read more...

Uh-huh! Is it appropriate for kids? I don’t know. I read it to my class of two-year-olds… Sometimes the other teachers would give me puzzled looks but they find the book funny, too. I mean, how hilarious is this: ‘Snake … Continue reading →
Read more...

Buy from Amazon.com
Read more...

A beautiful guide through all modern substances. Exquisite photographs ! The impressive collection of images of ecstasy pills spreads out on 17 pages ! www.streetdrugs-university.org
Read more...

В този Hi Comm:

- Убийството на свободния интернет – кой се страхува от независимата мисъл и от журналистите с кауза
- Победителите от EISA - Икономика на запалянковците - най-големите разходи по времe на световното първенство
- В каква посока се върти светът на е-рекламата
- Управляващият директор на LG България Иван Иванов предHiComm: „Телевизорите първи ще излязат от кризата”
- Как да изберем LED монитор
- Сериозно за 3D технологиите
- Сръчен Android – няколко полезни приложения за ежедневна работа с Android устройства
- Мобилен разговор без мрежа
- Титаник възкръсва триизмерно
- Milo – витруалният малчуган
- Mafia II – Коза Ностра във виртуален вариант
- Мултимедийни телефони
- Лаптопи за професионалисти
- Преносими компютри за ученици
- Ноутбуци за студенти
- Ф отокамери с ултразум
- Леки и тънки фотокамери
Read more...

- ДАМИ АСОВЕ - бединените партньорки Гергана и Мария и PR-ът като амбиция
- AGRO & FUN, Селско стопанство с нови лица
- Сара Пейлин- една скандална жена като никоя друга в политиката - от Ваня Ефтимова
Read more...

- Венеция „преди“ Биенале гранде - от Джина Брезини

- Хомеопатията и светът на квантовата физика - от Деница Каменова

- Защо тъгува Алберто Стайков - 9 години след атентата на 11 септември, фотографът вади от архива непоказвани кадри от падането на кулите-близнаци от Биляна Димова

- Бившият басист на „Ролинг стоунс“ за пръв път подбира най-доброто от богатия си фотографски архив - от Самуил Тенев

- Meet the new Gekkos - Трима поляци, един американц и и един българин говорят за private equity - текст Младен Петров

- Ком – Емине - пътят на една мечта, извървян и разказан от двама млади ентусиасти - текст Весела Ягодова

Read more...

В този Rolling Stone:

- Лейди Гага вършее върху главите на публиката на фестивала Lollapalooza
- "След строгия живот в семейство на евагелистки проповедници Кейти Пeри неочаквано стана най-секси поп звездата на Америка" - от Ванеса Григориадис
- "Най-драконовоската" финансова реформа в САЩ всъщност е само поредното замазване на очите на обществото - от Мат Таиби
- Хеброн - еманацията на израелско-палестинския конфликт: двата народа се замерят с камъни над гроба на общия си праотец в Махпела
- М.И.А. - най-горещата поп сензация е майка, бъдеща богаташка съпруга и войнстваща фурия, готова да защитава правата си - от Джени Елиску
- репортаж от Spirit of Burgas (Спирита в Бургас) - на Стефан Топузов
Read more...

Тема на броя:

Двойникът на “Пришълеца” - световните водни басейни крият уникално съкровище от форми. Широкомащабно изследване на океана 140 години след историческата мисия на „H.M.S. Challenger“

И:

- Мимикрията - сливането с околната среда или наподобяването на опасни животни помага за оцеляването

- Грацията на пищната плът „Данса Волуминоса”, кубински балет във формат XXL

- Гърция - античният блясък утеха ли е или бреме за съвременниците?

- Флора и фауна - чудесата на растителния свят в България

- Белинташ - място за среща с боговете

- Бангладеш - учени търсят причината за агресивността на тигрите в Сундарбанс

- Странна азбука отпреди 35 000 години

- Конвенция за правата на детето - балансът след 20 години е по-скоро тревожен

Read more...

В работния процес на всеки му се налага да възложи на някой да свърши някаква работа. Това е едно от най-трудните мениджмънт решения – да се довериш на някой друг. Може би това е едно от най-добрите приложения на клонирането, но пак не ми изглежда добро. Аз лично предпочитам да възлагам нещата, които не мога [...]
Read more...

Вдъхновете се от тези красиви лога с тематика, свързана с лодките, събрани от abduzeedo.com. Още по темата: 86 лога, които ще ви накарат да искате още 40 известни лога, създадени с Хелветика 40 лога, които използват изразните средства на човешкото тяло Еволюцията на логото на Олимпийските игри от 1924 до днес Еволюцията на 50 корпоративни лога Корпоративни лога – 50 [...]
Read more...

3D технологията превзема филмовата индустрия, с все повече заглавия, които излизат в 3D. В тази връзка, колегите от creativeoverflow.net са създали това кратко ръководство, с чиято помощ може да се симулира 3D в изображение с помощта ан Photoshop. Ръководството е съвсем елементарно и е възможно да ви бъде доста полезно. С негова помощ ще можете [...]
Read more...

Онлайн приложенията на Adobe – Photoshop Express Editor, Organizer, и Uploader са безплатни. Adobe обяви, че Adobe Photoshop Express Editor, Photoshop Express Organizer и Photoshop Express Uploader са налични за употреба. Те са безплатен набор от приложения за редактиране, организиране, синхронизиране и подреждане на снимки онлайн. Обновените им версии улесняват качването и организирането на снимките [...]
Read more...

Оnline-convert.com работи с десетки типове файлове от шест категории: аудио, видео, изображени, документ, електронни книги и създаване на индекси. Разнообразието от поддържани формати е огромно, а приложението е безплатно за употреба и може да бъде полезно в много ситуации. Още безплатни предложения можете да откриете тук. С пожелание за успешен вторник, Мартин
Read more...

от Десислава Бошнакова На 26.01.2009 г. попаднах за първи път на презентацията на Сър Кен Робинсън в TED – Кен Робинсън казва, че училищата убиват творчеството. Омагьосана от чутото, попитах Google за повече информация за Кен Робинсън.  И разбрах, че на 8 януари 2009 г. е излязла книгата му Елементът. Без да