“Приятелствата нямат начало. Нямат и край. Приятелството е извън времето. И за това разделите не бива да ни натъжават. Нека не си липсваме.”

Из Слънце Недосегаемо

Когато се докоснах за пръв път до света на Николай Теллалов, не знаех, че книга може да ми въздейства по начина, по който ми въздействат неговите. Те не са просто вълшебни книги, те са нещо повече. Това е приятел, с който да вървиш ръка за ръка през трудностите на живота, мечта до мечта, усмивка до усмивка, полъх на вятър, размах на криле, нежна любовна прегръдка.

Първата книга на Ники, която прочетох “Да пробудиш Драконче” ме срази, окрили и вдъхнови. Наведнъж. :) Накара ме да повярвам, че няма добро и лошо, има избори и последствия от тях. Няма възможни и невъзможни неща, а отново има вяра в собствените избори и действия. Като топла, нежна завивка ме обгърна хармонията на любовта, носеща се от книгата. Драконче ме учи ненатрапчиво, сякаш ме черпеше с чаша топъл чай в студен зимен ден. Драконче ме влюби още повече в човека, когото обичам и ми помогна да гледам на света още по-отворено и вдъхновено от преди. С още няколко чифта любопитни да гледат и виждат очи, с още няколко чифта ръце, готови да прегръщат, да подават ръка при нужда, с още няколко сетива, готови за новото и различното, което всеки миг се случва пред нас.
Драконче ме заплени дотолкова, че потърсих и следващите две книги “Царска Заръка” и “Пълноземие”.

Сега обаче ще ви споделя на ушенце за последната засега история. Искам да ви разкажа, мили читатели за “Слънце Недосегаемо” – този мой най-добър и истински приятел.

Слънцето е моят най-добър приятел, защото ми разказа истории, които са сънувани, вървяни, летяни, мечтани и сътворявани… лично. С много обич, с размах. Слънцето е мечтаният приятел, с който можеш да поговориш във всеки един миг, когато си сам, или когато си с приятели, приседнал край лагерния огън и вперил взор в сияйното, звездно небе. Докато бърборите, не усещаш кога си влетял в неговия свят, кога са се стопили ледовете помежду ви и само хармония и красота огряват всичко. Оставаш ти – със собствения си душевен разкош и пламък. Оставаш толкова изпълнен отвътре и толкова спокоен и прероден… Уверен в себе си. Нестрахуващ се да останеш сам. Защото не си. Защото то те грее и прегръща в цялата тази мигновечност. И неусетно ставаш по-лек, издигаш се, усещаш, че летиш… И че няма невъзможни неща. Всичко е възможно, стига да го поискаш.

“Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.”

Представяш ли си как се чувства младеж, който събужда змеица, която е спала цели единайсет века? Не е толкова страшно, защото любовта им е истинска, пламенна, чиста и от пръв поглед. Тя е змейска девойка, потомка на знатен български род, а той е просто човек, който обича силно. Предстоят им много премеждия, докато могат отново да бъдат заедно. Дали сърцето Радославово, младежко и влюбено, ще трепне пред изкушения, ще забрави ли любовта, що е дирел толкова дълго? Ще премине през вселени, светове, ще се срещне с приятели нови, ще осъзнае защо човеците са самомнителни създания понякога, и защо змейовете понякога са по-мъдри и хармонични. Ще стане свидетел на война и ще участва в нея. Ще помъдрее, ще се промени, но няма да забрави никога своята любов, своето Слънце, своето Драконче…

“Тези неща са там нейде. Там, където Витоша е гола край върхарите си. Там, където по Искъра вече няма бесни водопади. Там, където в небето дъгата има САМО седем цвята. Там, където сякаш е немислимо да се случи това, което се случва в момента. А то се случва: пръстите придърпват китките, протягат се ръцете, обвиват тънкия кръст на момичето, а нейните прегръщат шията на младежа. И миг след това той вече знае какви са на вкус нейните устни. И миг след това тя вече знае, че всичките й сънища са били… истина. Тяхната обща, свята и невероятна истина. Обичам те, драконче. И аз те обичам, драконче.”

“Слънце Недосегаемо” започва с две сюжетни линии, които постепенно се преплитат и изясняват общата картина, обогатяват я, карат я да разцъфти и да грее.

Слънцето е не просто фантастика, това е човешки роман, който трябва да се прочете от възможно най-много хора. Книга, която отключва слънчевото и вълшебното, но и разказва за универсални проблеми, като приятелството, дълга, честта, саможертвата, подадената ръка в труден момент, любовта и хармонията, която струи от теб, когато осъзнаеш, че си човек, тръгнал да дири събратятата си, били те като теб, хора или дракони.

Книга, мост между приятелства, бленувани мечти и сътворени чудеса. Книга, обичаща те като приятел и е с теб през цялото приключение. Книга паралелна реалност, но толкова истинска, че усещаш, че се случва тук и сега, докато четеш.

Книга – радост, книга – светлина, книга – обич.

Книга, която оставя диря в сърцето и душата ти, далеч след като си затворил последната страница. Вечен приятел. Най-добър, скъп и незаменим с нищо.
Приятел, Слънце, красота, сътворение и блян.

Това е цял един свят на магия, български легенди, споделени копнежи. Свят, в който драконите са величествени и мъдри същества, които подлагат на изпитание драконовото, а хората минават през изпитания на човечността.
Но най-вече това е роман за свободата.

“Змеята е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх – страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях. Тоест да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите си, не значи, че си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи, чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни – за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи…

“Следвай своята съдба – и не пречи на другите да вършат същото!
Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого, по Пътя на неговата орис!” Така се превежда на човешки Първият закон на Шарканите.”

Written by :

Габриела Петрова

 

Коментара (2)

Следете за нови коментари с RSS

Валентина Димова said:

Споделено “Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх – страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях. Тоест да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите си, не значи, че си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи, чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни – за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи…" За мен това е сърцето на романа. Трудно е да се кажат само няколко думи за толкова голяма книга,ГОЛЯМА не само като обем... Голяма изобщо! Ще си позволя да споделя, че докато я четох, аз се чувствах вътре в историята. Бях част от нея, защото тя е част от българското, от моето лично светоусещане, от всичко, което съм. Героите са силни характери, чисти, непреклонни, искренни и истински. Бих се радвала, ако змейовете сред нас са повече от хората.

report abuse vote down vote up

февруари 26, 2010
Votes: +0

Божо said:

	... Невероятен роман. Всъщност, невероятна поредица, на която "Слънцето" е кулминация. Много други книги на са ми давали да спя, докато не ги прочета, но точно в тези има и нещо още, може би защото нещата, за които се разкава са ни съвсем близки. А това беше може би най-доброто представяне на книгата, което съм срещал досега.
	report abuse vote down vote up

февруари 11, 2010 | url
Votes: +1

Име

Email адрес

Уеб сайт

Заглавие

Коментар

smaller | bigger

Subscribe via email (Registered users only)

I have read and agree to the Terms of Usage.

Добави коментар Preview

• Как се става Бял тигър (2009-12-19)
• Белязана (2009-12-17)
• „Отива една жена при лекаря” и оставаш „Без нея” (2009-12-16)
• Някой отдолу... (2009-12-15)
• ПИФ, търсите ли си текстописец? (2009-12-15)