С „Любов призори“ (изд. „Изток-Запад“) Елизабет Барийе си поставя много амбициозната задача да изследва една любовна история, за която няма ясни и категорични доказателства. Тя прави опит да реконструира връзката на руската поетеса Анна Ахматова и италианския скулптор и художник Амедео Модиляни, изследвайки техните биографии, творчество, архиви и спомените за тях.
Състояли ли са се срещите на Модиляни и Ахматова в Париж? Водили ли са кореспонденция? Изкуството им белязано ли е от тяхната невъзможна любов? Защо Ахматова отказва да говори за този период от живота си?
На по-голямата част от тези въпроси Барийе не може да отговори с документална точност, а само прави предположения и интерпретира малкото факти, които са стигнали до наши дни.
Въпреки това, докато върви по стъпките да двамата, изследователката успява да създаде два изчерпателни портрета на двама прохождащи творци в началото на XX век. И до голяма степен успява да обясни техните творчески стремежи, възгледи и търсения.
Ахматова и Модиляни се срещат, когато са съвсем млади, неизвестни и плахи, а самотата им се оказва притегателната сила, която ги свързва.
Ахматова току-що се е омъжила за амбициозния поет Николай Гумильов. Модиляни още не продава успешно своите творби. Срещат се, докато все още търсят самите себе си, и като че ли тези срещи оставят траен белег върху бъдещето им. А по-късно трагичните им съдби и изкуството им побеждават времето и смъртта.
Невидимо е всичко, което я поддържа жива. Париж гори вътре в нея.
Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, (…) означава да покажеш на смъртта нейния провал.
Проучванията на Барийе за раните години на царствената поетеса и чаровния художник ни показват колко много си приличат двамата. Те вярват в изкуството, в красотата и в нейните тайни. Търсят светлината, която поразява, и имат нужда от свобода, за да бъдат себе си. И най-определящо за величието – те имат мечти, които са достатъчно големи, за да не могат да бъдат пренебрегнати.
За поколенията остава една поезия с лирическата героиня с решителен глас, която не търси маски, а се опитва да открива и да споделя. Стихове, в които любовта е краткотраен дар, среща, обещаваща единствено раздяла. Картини и скулптури, които са открили „окончателната форма на раната“, които не се подчиняват на школи и не се побират в рамки. Хора, превърнали се в мит.
