fb
ИнтервютаНовини

Оливер Пьоч: Ако искате да пишете – пишете… и играйте настолни игри!

13 мин.

Който е казал, че германците нямат чувство за хумор, не е срещал Оливер Пьоч. Може би съм малко пристрастна, но вярвам, че гостите на представянето на новата му книгаДъщерята на палача и кралят на просяците“ също ще се съгласят, че Пьоч умело съчетава исторически факти, криминални загадки и шеги, така че да превърне всеки разговор в забавление – умение, което се забелязва и в книгите му.

Известен у нас с поредицата си „Дъщерята на палача„, германският журналист има зад гърба си множество исторически романи, книги за деца и юноши, които са му спечелили фенове от всички възрасти и в цял свят. Признавам, че и аз съм една от тях, и съм благодарна на издателство „Хермес“ за възможността да се срещна с него и да получа отговор на всички въпроси, които вълнуваха почитателската ми душа. 

Действието в поредицата „Дъщерята на палача” се развива през 17-ти век и всички знаем негативите на този период – мъченията, суеверията, лошата хигиена. Но има ли нещо от онова време, което бихте искали да съществува и днес?
Понякога журналистите ме питат дали бих искал да живея в 17-ти век, защото обичам да пиша за този период. Е, отговорът определено е „Не“! Преди време имах сериозно заболяване, което със сигурност щеше да ме убие, ако нямахме модерна медицина, затова се радвам, че не съм се родил през онзи век.

Но от друга страна, дори онова време си има хубави страни. Една от тях е семейството, което има важна роля и в моите книги. Мисля, че тъй като тогава животът е бил доста труден, хората е трябвало да остават заедно. Затова и семействата не са се разделяли, а родители, деца, баби и дядовци, всички са живели под един покрив, подкрепяли са се и са били много близки. Друго хубаво нещо от този период е вярата, на която народът се е уповавал. Хората в онова време са вярвали в съществуването на друг свят, в живота след смъртта и мисля, че това им е давало надежда в тежките моменти.

Образът на Магдалена в книгите е доста нетипичен за жена от този период – тя е свободолюбива, интелигентна, отказва да се омъжи за син на палач, каквато е традицията. Други Ваши героини от поредицата също имат подобен характер. Защо решихте да ги направите такива?

Когато един автор пише, той почти винаги си мисли за някого, докато създава героите си. Аз изграждам женските образи в книгите си, представяйки си моята съпруга. Тя има много силен характер и собствено мнение по всеки въпрос и затова героините ми са толкова свободолюбиви и инатливи (смее се).

Другата причина е малко по-прагматична – знам, че много от моите читатели са жени, а жените обичат да четат за героини, които вървят по собствения си път и правят, каквото си решат. Наясно съм обаче, че през 17-ти век би било доста трудно да откриеш такъв тип жени, така че това е по-скоро модерната страна на моите романи.

Във всяка една книга от поредицата „Дъщерята на палача” има зловещи убийства и кървави сцени. В същото време има и много забавни моменти – най-вече в отношенията между героите. Как успявате да намерите баланса между мрачното и забавното?

Обичам да пиша забавни книги. Имам няколко романа, публикувани само в Германия, които са много забавни, поне по мое мнение. Естествено, те нямат нищо общо със 17-ти век, убийства и мъчения.

Да, книгите от поредицата са свързани с екзекуции, но от друга страна, аз обичам да създавам забавни сцени и се стремя винаги да има такива моменти в историята, защото самият аз се забавлявам с тях. Мисля, че точно затова Симон малко наподобява онези помощници на супергероите, които винаги се вкарват в комични ситуации. Благодарение на този негов образ имам възможност да изграждам много забавни сцени.

При подготовката на книгите сте направи задълбочено проучване на този исторически период и ролята на палачите тогава – какво Ви впечатли най-силно?

В началото на проучването ми силно впечатление ми направи фактът, че палачите по това време са били и лечители. Това беше нещо, което не знаех и за което почти липсва информация. По онова време в малките градове и села не е имало лекари, така че болните ходели при бръснаря, а повечето посещавали палача. Така постепенно се зародила конкуренция между лекарите и палачите, докато в края на 18-ти век, по инициатива на лекарите, бил въведен закон, забраняващ на екзекуторите да лекуват хора. Мисля, че затова в един момент сме забравили за лечителската роля на палачите, но за мен беше много интересно да науча, че по онова време човекът, отговорен за убиването на хората, е отговарял и за тяхното лечение. Това беше много интересен конфликт, който ме заинтригува като писател и исках да развия в книгите си.

При една поредица от книги обикновено се очаква героите да се развият, отношенията между тях да се променят. На какво наблягате Вие в развитието на своите герои – на кои аспекти?

Разликата между моите книги и поредица като тази за Шерлок Холмс, например, е че Холмс и Уотсън не се променят. Те са много интересни личности, историите за тях са написани увлекателно, но те като герои остават едни и същи от първата до последната книга. В моите романи, от друга страна, героите се раждат, умират, растат и се променят. И това е нещо, което аз самият очаквам с нетърпение. В следващите книги, например, Симон и Магдалена имат деца. В последната книга, която наскоро беше публикувана в Германия, те вече са пораснали – на 8 и 9 години, със собствен характер и имам интересни планове как да ги развия. Якоб Куизъл вече е доста остарял, така че може би е време да се пенсионира, да си почине и някой друг трябва да дойде и да го замести… ще видим.

Звучи сякаш Вие самият не сте сигурен какво ще се случи, сякаш героите се развиват сами, пред Вас.

Да, всъщност точно така се случва. Например, в първата книга Якоб Куизъл трябва да измъчва акушерката Марта Щехлин. И първоначалният ми план беше той да го направи, но след като започнах да пиша, осъзнах, че не би могъл. Тя е помогнала при раждането на децата му, той я е харесвал и е вярвал в невинността й, така че просто не би могъл да я измъчва. Съответно се налага да намери много начини да отложи процеса, но това си беше решение на Якоб, не мое.

А имайки предвид семейната Ви история, чувствахте ли отговорност да изчистите образа на палача, когато започнахте да пишете поредицата?

Често, когато говоря с журналисти в Германия, казвам, че екзекуторите имат лоша репутация – особено заради сцените, които сме виждали във филмите. За повечето хора те са тези огромни чудовища с маска и брадва в едната ръка, които излизат пред теб със зловещ смях, замахват с брадвата и край. И да, чувствам го като моя отговорност да покажа, че екзекуторите по това време са били много повече, например – лечители. Може би е моят начин да изпълня семейния си дълг… Не знам, но се надявам, че предците ми ще одобрят това, което правя.

Какво бихте искали да остане у читателите след като прочетат една Ваша книга – какво послание, идея или може би усещане?

На първо място се надявам, че им е било интересно да я прочетат, че са се чувствали така, както аз, когато бях дете и четях в леглото, с фенерче под одеялото. Или на плажа – фокусиран върху книгата, забравил всичко останало. И ако между другото са успели да научат малко исторически факти, ще бъда още по-щастлив.

Не искам да ги засипвам с информация – самият аз винаги съм мразил романи, които повече наподобяват учебник по история – но ако все пак читателите си вземат нещо от моите книги – ново познание за миналото, което да им бъде полезно днес или в бъдеще, това би било чудесно.

Казват, че „ако не се поучим от историята, сме обречени да я повторим”, смятате ли, че до момента човечеството успява да научи важните уроци от миналото си или все още повтаряме стари грешки?

Мисля, че и двете неща са валидни. Надявам се, че сме научили нещо от историята си – особено ние, германците. Но от друга страна, навсякъде виждаме как нещата се повтарят. Ето войната в Сирия, например. Ако я сравним с тридесетгодишната война, ще намерим много сходства – в различните групи, които са въвлечени, ролята на религията и много други. Тепърва ще видим как ще се развие конфликтът в Сирия, но се надявам, че няма да продължи 30 години!

По Ваши думи „Успехът на една книга се дължи на 40% умение и талант и 60% дисциплина, дисциплина, дисциплина.” В този смисъл какво бихте посъветвали начинаещите писатели и най-вече тези, които искат да пишат исторически романи?

Бих им повторил това изречение и ще добавя: „Щом искате да пишете – пишете!” Има много хора, които само говорят, че искат да напишат книга, но така и не започват. Ако целта ви е да създадете исторически романи, предварителното проучване на съответния период също е много важно. Но по-важно е да пишете. Аз често се срещам с начинаещи писатели. В Германия понякога преподавам и уроци по писане и често се срещам с млади писатели, които казват „Аз мога да пиша, но сега трябва да си направя проучването.” И в един момент това се превръща в извинение – те проучват и проучват, и проучват… Има библиотеки, изпълнени с историческа информация за различни периоди и целият ти живот може да премине в ровене из тях. Но работата на писателя е да пише. Когато започвам нова книга, аз правя проучване за около 2-3 месеца, след това започвам да пиша и междувременно си оставям няколко часа вечер да проверявам допълнителни неща, но на първо място винаги си остава писането.

А слушате ли музика докато пишете или четете, тъй като в сайта си разказвате, че музиката ви хоби и в младежките си години сте били част от рок банда?

Определено не. Когато пиша или се опитвам да се концентрирам, имам проблем с всякакви шумове около себе си, особено с музиката. Опитах няколко пъти, защото бях чел, че на някои автори това много им помага, но аз не мога. При мен трябва да е много тихо.

По време на представянето на книгата си споделихте, че в младежките си години сте харесвали писатели като Стивън Кинг и Х.Ф.Лъвкрафт. Кои автори и книги Ви вдъхновяват сега?

Съвсем скоро завърших най-новия роман на американската писателка Ани Прулкс (авторът на „Планината Броукбек“ – б.р.). Тя е чудесна писателка и току-що приключих книгата, затова все още е в съзнанието ми, но определено си заслужава да се прочете.

В много интервюта споменавате, че сте започнали да развивате таланта си на разказвач с настолни ролеви игри. Как поддържате креативността си днес – играете ли ги все още?

О, да! Често ги играя с децата си, но си имаме и група, с която се събираме. Всъщност това е още един съвет за начинаещи писатели – играйте настолни ролеви игри! Те са чудесен начин да създаваш истории и то по начин, който да е забавен за останалите и да задържа вниманието им. Често в тези игри трябва да поддържаш една история за 5-6 часа и повече. Това ти помага да научиш много неща за писането, за създаването на героите и за т.нар. cliffhangers, при които спираш разказа в най-интересната част, за да създадеш напрежение. Понякога, докато играете, ти се налага да отидеш до тоалетната, но ти си човекът, който води играта, затова казваш: „И изведнъж всичко потъва в мрак…Ще се видим след малко!” (смее се). Аз така научих да използвам cliffhangers преди дори да знам, че тази дума съществува.

Споменавали сте няколко пъти, че Нобеловата награда по литература не е сред приоритетите Ви – достатъчно Ви е да пишете интересни книги, които хората обичат да четат. Но има ли някакъв момент, от началото на писателската Ви кариера, който Ви е накарал да се гордеете с това, което правите, донесъл Ви е удовлетворение, подобно на голяма награда?

Преди четири години имах сериозна операция – написах книга и за това. Много е забавна (смее се) – учудващо е колко подходящи са такива ситуации за писане на забавни истории. Това беше първият ми по-дълъг престой в болница и се наложи да отменя планираната си обиколка из страната. След като се възстанових и направих първата си среща с фенове, една много мила дама дойде при мен и каза:

„Трябва да Ви призная нещо. Когато чух за пръв път, че сте толкова болен, че трябва да отмените турнето и да се подложите на операция, първото нещо, което си помислих, беше: „Надявам се, че ще оцелее, за да напише още много книги!“.”

Е, какво повече може да иска един писател?