Международно призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по цял свят, Вал Макдърмид се завръща с новия роман от успешната поредица за криминалния психолог Тони Хил и главен инспектор Карол Джордан. В „Потайни замисли” (изд. „Еднорог”) двамата партньори се впускат в преследване на сериен убиец, чиито жертви са самотни жени, с които той се запознава на сватби, и принуждава разследващото дуо да се изправи пред най-страховитата морална дилема в тяхната практика. Прочетете ексклузивен откъс от романа в превод на Боряна Джанабетска.
В колата Тони се облегна на мястото си, опирайки глава на облегалката.
‒ Няма да го заловят – каза той.
Карол караше с пълна газ през тесните пътища, водещи от дома ѝ към главния път на север.
‒ Защо си толкова сигурен?
‒ Защото той е много предпазлив. Планира всичко до последната подробност. Сигурно е преценил колко време ще отнеме на пожарните коли и линейките да стигнат до пожара и колко време ще му трябва, за да стигне обратно до колата си. Но ето какво ми се струва интересно. При повечето серийни престъпници се забелязва една или друга ескалация при всяко ново престъпление. Интервалите намаляват, може убиецът да започне да проявява по-голяма жестокост или изобретателност при убийствата. Но сега не се наблюдава нищо подобно. Това е един от важните аспекти на нашия случай. А има и друго – той следи с маниакално внимание да не остави каквито и да било следи, които да ни позволят да стигнем до него. Не защото се страхува от залавянето само по себе си. Не това е причината. Внимава, защото има мисия. И ако прояви невнимание, ако бъде заловен заради някаква глупава грешка, няма да съумее да изпълни мисията си.
Карол бързо го стрелна с поглед.
‒ Кое те навежда на тази мисъл?
‒ Познаваш методите ми, Уотсън – усмихна ѝ се той. – Това е най-подходящото обяснение на поведението му, Карол. Насочва се към сватби, тъй като там може да намери такива жертви, каквито му трябват. Жена, която е уязвима пред възможността за нова връзка. Но това по никакъв начин не му гарантира определен физически тип или дори възрастова група. Тези жени не го интересуват като личности. Вълнува го това, което те символизират.
‒ И какво символизират?
‒ Жената, която иска да убие.
‒ Защо тогава не убива нея? – последва дълго мълчание. Карол навлезе в магистралата и подкара лендроувъра с малко над сто и двайсет километра в час. – Какво го възпира?
‒ Само ако знаех… Може би тя вече е мъртва? А може да е недостижима за него по някаква друга причина?
‒ Може би той иска да усъвършенства метода си, преди да се заеме с нея?
Тони се замисли над думите ѝ. Издиша шумно през нос.
‒ Това не ми звучи убедително. Защото той се справя почти перфектно от самото начало.
‒ Не е сигурно, че е така – Карол изпревари рязко някакъв микробус. – Ние виждаме само крайния резултат. Унищожаването на трупа. Нямаме представа какъв е ритуалът, преди да ги убие. Може би именно това се опитва да усъвършенства.
Не можеше да се отрече, че това е добър аргумент, а Тони не се и опита да го направи.
‒ Права си – каза той. – Виждаш ли, казах ти, че далеч не се справям с тази работа така добре, както твърдят. Ние наистина виждаме само началото и края на процеса. Нямаме представа какво се случва по средата. А това означава, че нямаме представа и кого всъщност иска да убие той.
*******************
Тони си беше легнал с мисълта, че трябва да предприеме нещо, за да изтръгне Карол от вината, в която се беше окопала като в редут. Когато се бяха прибрали от местопрестъплението в малките часове, двамата поговориха на прага, в нощния студ, докато Флаш препускаше из ливадата отзад, ликувайки, че е освободена от задължението да пази къщата.
Сърцето го болеше, като я виждаше как поема вината за смъртта на толкова хора, за която всъщност не биваше да носи отговорност. Петимата, загинали, защото човек, имал обичая да кара пиян, е бил пуснат на свобода. Жертвите на убиец, когото не бе успяла да залови още след първото извършено от него убийство. Това беше бремето, което тя добавяше към останалите демони, които бе успявала да пропъжда толкова дълго време с помощта на алкохола. Брат ѝ Майкъл и Луси, жената, която той бе обичал повече от всичко. Полицейски служители, за които тя бе носила отговорността на ръководител, натъкнали се на убийци, далеч по-безжалостни от преследвачите си. Както и всички жертви, които според нея бяха получили закъсняло възмездие пак по нейна вина.
А във всички тези случаи вината не беше нейна. Но те разяждаха крехката нишка, на която се крепяха здравето ѝ и увереността ѝ в собствените ѝ сили. Беше се опитал да заговори с нея като терапевт, но тя беше схванала намеренията му за две минути и се беше прибрала ядосано вкъщи, за да си направи плодов чай. Той беше подсвирнал, за да повика кучето, и я беше последвал вътре. Беше се опитал да поговори с Карол втори път, този път като човек, който държи на нея. Тя му бе казала да престане да се държи покровителствено и че му е време да си ляга.
Той спа лошо, измъчван от безпокойство за нея. Беше срещал много хора със зависимости през живота си – и пациенти, и колеги. Съзнаваше колко нестабилна е нейната трезвеност в този момент. Беше я виждал на ръба на лудостта от гняв и скръб, но никога досега не я беше виждал толкова близо до опасността да изгуби себе си. Сутринта, когато се събуди, му беше ясно, че трябва да предприеме нещо, за да промени посоката на емоциите.
Шотландката Вал Макдърмид е сред най-добрите автори на психологически трилъри в света. Изключително популярна е не само на стария континент, но и в САЩ, където книгите ѝ са публикувани в многомилионни тиражи.
Лауреат е на множество награди, като престижното отличие “Златен кинжал” за най-добър криминален роман на Асоциацията на писателите на криминални романи – негови носители са автори като Иън Ранкин, Рут Рендъл и Джон льо Каре. През 2005 г. получава и наградата „Иконите на Шотландия” за най-добър шотландски писател. През 2009 е приета в Залата на славата за автори на трилъри, през 2010 е удостоена с престижния “Диамантен кинжал на Картие”.
