fb
10, които...Специални

20 цитата за надеждата и ужаса в “Последна спирка Аушвиц” от Еди де Винд

4 мин.

“Последна спирка Аушвиц” от Еди де Винд (изд. „Сиела“) е единственият мемоар, написан в комплексa от нацистки концентрационни лагери Аушвиц. Той е разказ от първо лице за надеждата и ужаса зад телените огради на комплекса, който не е писан от дистанцията на времето и промяната в геополитическата обстановка.

Еди де Винд е холандски лекар, изпратен заедно със съпругата си от Вестербок в Аушвиц през 1943 г. В месеците след изоставянето на комплекса от нацистите, де Винд остава в лагера, за да се грижи за болните и ранените войници от настъпилите руски сили. Това е и времето, в което записва всичко, което е преживял, защото вярва, че трябва да разкаже историята в памет на хилядите загинали.

Видях смъртта и оживях да разкажа. Трябва да разкажа и ще разкажа. 

 

Над портата с букви от ковано желязо беше девизът на концентрационния лагер: “Трудът те прави свободен”. Предполагаше се, че целта му е да успокои безкрайното множество хора, попадащо тук. Тук и през множество подобни порти в други части на Германия. Но това беше само илюзия, защото тази порта водеше към ада и вместо “Трудът те прави свободен”, над нея би трябвало да пише “О, вий прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете”. 

 

Не можеше да повярва, че ще умре тук, но не можеше повече да вярва в живота. 

 

Ето как стояха нещата при германците – лозунгите трябваше да заменят реалността и ако ги повтаряш достатъчно и ги изпишеш по всички стени, всички щяха да започнат да вярват. 

 

Примитивният човек живее в постоянен страх от света на духовете, а той се състои от душите на мъртвите.

 

Слънцето вля и нов живот в обречените да умрат, в сърцата им затрептя нова надежда също като младите зелени листенца се показват от малките пъпки, за да се огреят под лъчите на новата светлина. 

 

Тук в лагера всичко е изсъхнало и мъртво, както винаги, но гората вече се е съживила, има птици и нови вейки по клоните на дърветата. 

 

Ханс и Фридел стояха до прозорците на блоковете си, гледаха се един друг, не можеха да се достигнат, гледаха към планините, безкрайно далечните, и се чувстваха като Адам и Ева, копнеещи за Рая. 

 

Самият Ханс смяташе, че всички методи да оживееш в лагера, са допустими, стига да не са за сметка на другар. 

 

Можеш да печелиш облаги за себе си на гърба на другите, но не и да спасиш живота си за тяхна сметка. 

 

Беше изкопан огромен правоъгълен трап. Хората се събличаха от едната страна на ъгъла, минаваха от другата страна и там ги застрелваха. Трясъкът на картечниците  и виковете на жертвите бяха заглушавани от пет оркестъра. 

 

-Да си тъжен, ми се струва съвсем нормално – каза Ханс. 

 

Еди де Вин (снимка: The Irish Times)

Опасността надвисваше и изведнъж се налагаше да са герои. Преди никой дори не помисляше за съпротива, но сега усещаха, че не могат просто да се оставят. 

 

Да гледаш как циганите се радват на живота, само напомняше още по-остро за всичко, което ти липсва в лагера. 

 

Не можеше да откъсне очи от окаяните живи и щастливите мъртви, сплетени заедно на купчини. 

 

Не, смъртта не идваше като враг, а като спасител. 

 

Тя щеше да съществува чрез него, така животът й нямаше да е даден напразно. Душата й щеше да живее чрез него, дори тялото й да почиваше там, в онези мъгливи сини планини. 

 

Лагерът вече беше вън от опасност. Без да го забележат, бяха прекарали цял ден в ничия земя. 

 

Сега всичко беше различно. Мечтата се беше превърнала в реалност. 

 

Сега целият свят беше открит за него, но това беше място, където никога нямаше да отиде, място, което беше недостъпно от вечността. 

 

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.

Снимка: Личен архив