fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаЗа книгите в книгите

Ако Хемингуей и Гьоте се срещнат в „Безсмъртие“? [откъс]

9 мин.

Дали Гьоте и Хемингуей биха искали да се срещнат и за какво биха си говорили? Само художествената литература има силата да осъществи една подобна среща. Вижте „магията“ на Милан Кундера в романа „Безсмъртие“ (изд. „Colibri“):

15

– Знаете ли, Йохан – казва Хемингуей, – и аз не мога да избягам от вечните им обвинения. Вместо да четат книгите ми, те пишат книги за мен. Изглежда, че не съм обичал съпругите си. Че не съм се занимавал със сина си. Че съм разбил мутрата на един критик. Че съм бил неискрен. Че съм бил горделив. Че съм бил мачо. Че съм се хвалел с двеста и трийсетте си рани от войната, а съм имал само двеста и шест. Че съм мастурбирал. Че съм се държал лошо с мама.

– Това е то безсмъртието, какво искате – казва Гьоте. – Безсмъртието е безкраен съдебен процес.

– Ако е безкраен съдебен процес, необходим е истински съдия! А не селска учителка, въоръжена с тупалка.

– Тупалка, размахвана от селска учителка. Точно това е безкрайният съдебен процес. Какво друго сте си представяли, Ърнест?

– Нищо не съм си представял. Просто се надявах, че след смъртта ще си поживея на спокойствие.

– Направили сте всичко възможно, за да станете безсмъртен.

– Глупости. Пишех книги, това е всичко.

– Именно! – прихва Гьоте.

– Нямам нищо против книгите ми да са безсмъртни. Написал съм ги така, че да не мога да променя нито дума. Направил съм всичко възможно да устоят на всякакви превратности. Но като човек, като Ърнест Хемингуей, безсмъртието не ме интересува!

– Разбирам ви, Ърнест. Но е трябвало да проявите повече благоразумие приживе. Сега вече нищо не може да се направи.

– Повече благоразумие? Това да не е намек за самохвалството ми? Е, да, в младостта си се надувах като петел. Перчех се. Радвах се на историите, които се разправяха за мен. Но повярвайте ми, колкото и суетен да съм бил, не бях чудовище и не мислех за безсмъртие! В деня, когато разбрах, че именно то ме дебне, изпаднах в паника. Сто пъти молих хората да не се намесват в живота ми. Но колкото повече ги молех, толкова

по-лошо ставаше. Установих се в Куба, за да им избягам. Когато ми дадоха Нобеловата награда, отказах да отида в Стокхолм. Безсмъртието не ме интересуваше, казвам ви, дори нещо повече – в деня, когато установих, че ме е притиснало в обятията си, ужасът, който изпитах, бе по-силен от ужаса от смъртта. Човекът може да сложи край на живота си. Но не може да сложи край на безсмъртието си. Веднъж качи ли ви на борда, вече никога не можете да слезете и дори да си пръснете мозъка като мен, оставате на борда заедно със самоубийството си. И това е самият ужас, Йохан, самият ужас! Бях мъртъв, проснат на палубата, и виждах как четирите ми съпруги клечат около мен и записват всичко, което знаят за мен, зад тях синът ми също пишеше, и Гертруд Стайн, старата вещица, беше там и пишеше, и всичките ми приятели бяха там и разпространяваха всякакви клюки, всички клевети, които бяха чували за мен, и зад тях се бутаха стотина журналисти с насочени микрофони, и във всички университети на Америка цяла армия от професори класираха всичко това, анализираха го, развиваха го, произвеждаха хиляди статии и стотици книги.

Милан Кундера (снимка: The Punch Magazine)

16

Хемингуей трепери и Гьоте го хваща за ръката.

– Ърнест, успокойте се. Успокойте се, приятелю. Разбирам ви. Това, което разказвате, ми напомня за един сън. Беше последният ми сън, оттогава не съм сънувал или пък съм сънувал някакви объркани сънища, които не съм могъл да разгранича от действителността. Представете си една малка зала на куклен театър. Аз съм зад сцената, дърпам конците на куклите и произнасям текста. Това е представление на „Фауст“. Между другото, знаете ли, че „Фауст“ никъде не е толкова прекрасен, колкото в марионетен театър? Затова в съня си бях щастлив, че няма актьори и че мога сам да рецитирам стиховете, които през този ден звучаха по-красиво от всякога. После изведнъж погледнах залата и видях, че е празна. Това ме смути. Къде са зрителите? Толкова ли е скучен моят „Фауст“, та всички са си отишли? Нима не заслужавах дори да ме освиркат? Огледах се и останах поразен – очаквах да ги открия в залата, а те всички бяха зад сцената! Ококорените им очи ме гледаха с любопитство. Щом погледите ни се срещнаха, започнаха да ръкопляскат. И аз разбрах, че искаха да видят не куклите, а мен. Не „Фауст“, а Гьоте! Тогава ме обзе ужас, много подобен на този, за който ми говорихте. Почувствах, че искат да кажа нещо, но бях неспособен. Със свито сърце оставих куклите на осветената сцена, която никой не поглеждаше. Опитах се да запазя достойна ведрост, не отроних и дума, отправих се към гардероба, за да си взема шапката, поставих си я на главата и без да обръщам внимание на любопитните, тръгнах към къщи. Докато вървях, се опитвах да не гледам нито наляво, нито надясно, още по-малко назад, тъй като знаех, че са по следите ми. Отключих, отворих тежката врата на къщата ми и бързо я захлопнах зад гърба си. Запалих газената лампа, хванах я с разтрепераната си ръка и се отправих към кабинета си, за да забравя това премеждие в компанията на колекцията ми от минерали. Но едва поставил лампата на масата, погледът ми се насочи към прозореца – видях притиснатите им едно до друго лица. И разбрах, че никога няма да се отърва от тях, никога вече, никога, никога повече. По широко отворените им очи, които се взираха в мен, си дадох сметка, че лампата осветява лицето ми. Загасих я, макар да ми бе ясно, че правя грешка – те вече разбираха, че се крия, че се боя от тях, и щяха истински да се развихрят. И тъй като страхът ми вече надделяваше над разума, аз изтичах в спалнята, грабнах чаршафа от леглото, за да си покрия с него главата, и се свих в един ъгъл на стаята, притиснат до стената…

Милан Кундера

17

Хемингуей и Гьоте се отдалечават по пътищата на отвъдното и вие ме питате откъде ми е хрумнало да събера точно тези двамата. Може ли човек да си представи по-произволно подбрана двойка? Та те нямат нищо общо помежду си! Е, и какво от това? С кого според вас Гьоте би пожелал да прекарва времето си в отвъдното? С Хердер? С Хьолдерлин? С Бетина? С Екерман? Спомнете си за Агнес и за нежеланието ѝ да си представи, че след смъртта си ще трябва завинаги да чува гласовете на жените, които всеки път е чувала в сауната. Агнес не би искала да бъде дори с Пол, дори с Брижит! Защо тогава Гьоте ще желае посмъртното присъствие на Хердер? Осмелявам се да заявя, че той няма да иска да види отново дори Шилер. Разбира се, никога не би признал това приживе, защото би било тъжно да осъзнаеш, че през живота си не си имал голям приятел. Шилер със сигурност е бил най-скъпият му приятел. Но най-скъп означава по-скъп от останалите, които, честно казано, не са му били особено скъпи. Били са негови съвременници и той не ги е избирал. Дори Шилер не е избирал. Когато един ден е разбрал, че през целия му живот ще са около него, сърцето му се е свило от мъка. Е, нямало е какво да се прави, налагало се е да се примири. Но защо да иска да се вижда с тях и след смъртта си?

Така че аз от най-безкористна обич реших да му дам за спътник човек, способен да го заплени (в случай че сте забравили, припомням ви, че приживе Гьоте е изпитвал голям интерес към Америка), човек, който да не му напомня за онази котерия от бледолики романтици, която към края на живота му е била завладяла Германия.

– Знаете ли, Йохан – казва Хемингуей, – за мен е голям късмет да съм във вашата компания.

Хората треперят от почитание към вас, така че дори съпругите ми и дори старата Гертруд Стайн ви избягват. – После се засмива. – Освен ако не е заради невероятните ви труфила!

За да обясня тези думи на Хемингуей, трябва да уточня, че за разходките в отвъдното на безсмъртните е позволено да се явят във физическия вид, който предпочитат. Гьоте е избрал вида си от последните години; никой освен близките му не го е виждал такъв – за да предпази смъдящите си очи, той носи на челото си зелена прозрачна козирка, завързана за главата му с панделка; на краката си има пантофи, а понеже се бои да не настине, се е увил в огромен шарен шал.

Като става дума за невероятните му труфила, той започва да се смее така щастливо, сякаш Хемингуей много го е похвалил. После се навежда към него и му казва полугласно:

– Натруфил съм се така заради Бетина. Навсякъде, където ходи, тя разказва за великата си любов към мен. Затова искам хората да видят обекта на тази любов! Щом ме види отдалеч, тя побягва. Знам, че умира от яд, като ме вижда да се разхождам тук в този вид – без зъби, без коса и с това нелепо нещо над очите.