fb
Ревюта

„Хлапета“ по следите на Гарвана и мечтите

4 мин.
hlapeta

hlapetaТемата за момчешките приключения има силни традиции в българската детска литература. Достатъчно е да споменем „Войната на таралежите“ и „Васко да Гама от село Рупча“ на Братя Мормареви , „Приключенията на Фильо и Макензен“ на Свобода Бъчварова , а в последните години и прекрасния „Островът“ на Александър Секулов.

Докато героите на първите няколко заглавия са момчета от 70-те и 80-те години, Александър Чобанов ни връща в началото на 90-те, когато „лимонадата се превърна в кока-кола, жигулитата и москвичите – във фолксваген и форд, а НРБ – в РБ. Само хората си останаха същите….“

Момчетата са си момчета, независимо от поколението – правят бели, пушат тайно, заглеждат момичета, докарват се едни пред други. Атанас, Петър и Ангел „сгазват лука“ с едно невинно нощно посещение на кабинета по биология. Братът на Ангел ги е избудалкал, че с отвара от крилата на прилеп ще станат неустоими за женския пол. Прилепът така и не е намерен, но пък си навличат куп неприятности, а Ангел незнайно как се оказва с препариран гарван в ръка. Докато изтърпява неизбежните унизителни обяснения с родителите, той се запознава със съдържанието на тайнствен ръкопис, оставен от гарвана, който май е по-скоро жив, отколкото препариран.

След това провинение момчетата се разминават на косъм с наказанието да пропуснат наближаващия летен лагер. На лагера, както си му е обичаят, се случва всичко – убийствена скука, влюбване, необичайни приключения по следите на загадъчния гарван. Нещата доста се заплитат, дори стават опасни в един момент. На Атанас, Петър и Ангел им са необходими много кураж и решителност, за да разгадаят успешно загадката.

Не възприех „Хлапета“ като леко юношеско четиво. В началото беше на път да ме разочарова с вмъкнатата история от ръкописа, която ми се стори доста недоизпипана и банална, въпреки че намигването към „Гарванът“ на Едгар Алан По,„Властелинът на пръстените“ на Толкин и „Вечери в Антимовския хан“ на Йовков ни дава знак да не я възприемаме съвсем насериозно. След това обаче се заредиха много силни страници, за които ми хрумва само едно определение – автентичност. Автентичност на езика, на битовите описания (детският лагер, роднинските събирания), на усещането за някаква загуба и обречена повторяемост. Неща, които няма как да предадеш точно по този начин, ако не си ги преживял – директно, просто, на места безпощадно, без естетско-философска украса; със сила на въздействие, подобна на фотографска снимка, която моментално извиква определени спомени, асоциации и чувства.

Какво е да си на 17 години  в началото на 90-те години, да си роден в малък град, да усещаш, че нещата уж трябва вече да са различни, обаче фалшът и лъжата вкъщи и в училище са си все същите? И онзи ирационален прилив на яд, че по някакъв начин родителите ти и цялото поколение преди теб изначално са прецакали бъдещето ти. В същото време хормоните си бушуват, светът е прекрасен и е твой; млад и силен си и всички загадки очакват точно теб, за да ги разгадаеш!

Като се замисля, Александър Чобанов доста умело е успял  да изгради няколко пласта в този юношески роман. Емоциите на съзряването, конфликтите между тепърва изграждащата се личност и установените стереотипи в обществото, вътрешният свят, фантазията и въображението вървят паралелно с хумора,  разговорния език и забавните хрумвания на момчетата – например теорията за солницата на Атанас, според която едно дребно случайно действие може да ти „прецака“ вечерта.

Израстването на юношите минава през провали и успехи, разочарования и приказно щастие, и ми се струва, че всеки, който е на тяхната възраст (или поне още не е забравил тези години!) ще открие много от себе си. Всичко това е поднесено достатъчно увлекателно (лично аз изчетох целия роман на един дъх по малките часове) и с характерен авторски стил, който много бих се радвала да разпозная и в следващите му книги.

[ + ]