fb
Ревюта

Живак – приказка за скритата красавица

4 мин.
Ревюта

Живак – приказка за скритата красавица

4 мин.

JivakВсички книги на Амели Нотомб си приличат по едно нещо – не просто необикновените, а направо абсурдни, личности, които белгийската писателка превръща в герои на повествованието. Те са личности, на които се случват абсурдни, невъзможни, нелогични, но завладяващи именно с необичайността си неща – от писателят, убил любимата си и описал престъплението си в роман, но останал ненаказан (или по-скоро неразкрит) до анорексичната балерина-самоубийца, героите на Амели Нотомб те предизвикват да обориш съдбата им с логика.

Предизвикателство, което предварително са спечелили, защото животът не подлежи на законите на логика. Ако подле
жеше, нямаше да става за разказване. „Живак“ е поредното, дълго чакано заглавие, предложено ни от издателство „Колибри“. Корицата отново е съвършена, в типичния за Нотомб стил (на всичките й корици, с изключение на тази на „Речник на собствените имена“ я има снимката на авторката). Самата книга е… странна. Странна за книга, писана от Амели Нотомб. Действието се развива през 1923г, а аз някак съм останала с впечатлението, че авторката се придържа към по-съвременната епоха.
Но не това е най-странният компонент в колажа от впечатления, оставен от „Живак“. Главната героиня Франсоаз е жена с много трезви виждания за живота. По прищявка на съдбата тя се превръща в третия връх на един странен триъгълник от любов, измама, предателство, наивност и невинност. Тя е повикана на острова от Омер Лонкур, Капитана, който е болен. Загадачен старец на почти 80 години, той никога не е допускал въ
ншен човек до владенията си. Попреминалта първа младост (според стандартите за 1923г) медицинска сестра тепърва ще разкрива тайните на острова. Тя сякаш попада в замъка на Звяра, но не в ролята на Красавицата – красавица Звяра, или по-скоро старецът вече си има – младата Хейзъл, която е спасил и/или отвлякал по време на войната. Момиче с изумителна красота, на което е внушил, че е обезобразена. Франсоаз Шавен мълчи потресена от красотата, разкрила се пред погледа й, а момичето, плаче, защото бърка възхитата с отвращение.

Защо Капитана е скрил момичето от чуждите погледи? Защо е унищожил всяко огледало? И всичко, което би могло да го замести? Това са въпросите, разкъсващи здравия, трезв разум на Франсоаз. А отговорът е прост. Защото е луд. Луд от любов и луд от алчност. Да притежава, да се домогва до нещо, което никога не е притежавал, но е успял да загуби. Оказва се, че той е съсипал живота не на една, а на две изумително красиви жени. И то прилагайки една и съща схема. Внушавайки им, че са обезобразени те стават зависими от любовта му, от закрилата му. Освен зависима, Хейзъл обаче е и отвратена. Мислейки си, че е грозна, обезобразена тя предпочита закрилата на шантавата къща на Капитана, попива обичта му, но в същото време се ужасява от желанията му. От разговорите й с Франсоаз разбираме защо не е никак хубаво да растем само сред книгите и да ги оставяме да формират гледната ни точка. Прекалената романтика на добрата литература ни превръща в нелогични, неврозни същества като самата Хейзъл. В лицето на Франсоаз тя намира не само приятел и спасител, но и панацеята за всички романтици – няколко глътки сурова реалност.  Завоалираните и все пак перверзно откровени разговори за секс те карат да се чувстваш като воайор в женска спалня.
Франсоаз се наема да спаси Хейзъл от странния й затвор. И тук започва разочарованието ми. Не, че книгата е слаба – просто има два финала. Единият е сладък, щастлив, холивудския – Хейзъл прощава, Лонкур умира, Франсоаз обира овациите. Другият е типично Нотомбски. И е много, много по-добър. Но развален. Ако Амели беше оставила само втория финал книгата щеше да е много по-добра, много по-Нотомб. Сега прочиташ добрия финал едва след като вече си преглътнал слабия. Но не успяваш да изчистиш вкуса на разочарование от устата си.