fb
Ревюта

„Бъдеще“: Кой би искал да живее вечно?*

4 мин.
Badeshte - Dmitrit Gluhovski

badeshteЧувате Фреди Меркюри, нали?

От много време ми се искаше да коментирам книга, която всъщност не ми харесва. Не разочарованието от това, че съм очаквала нещо друго, а истински да не ми хареса. Мислех, че „Бъдеще“ е моят шанс, но, уви, не се получи така. Имам странни и неопределими отношения с тази книга, но ще се опитам да ви ги обясня.

„Бъдеще“ (изд. „Ciela“) е един сложен, многопластов и доста добре замислен роман. Действието се развива в мрачното бъдеще, когато хората са открили начин да излъжат природата и са практически вечни. Безсмъртни не е правилният израз тук, защото могат да умират, но просто… не остаряват. Досещате се къде е проблемът, когато никой не умира, а в нашата прекрасна Обединена Европа са открили ужасно прагматичен и жесток начин да контролират свръхпопулацията: ако искаш да имаш дете, трябва да се откажеш от безсмъртието си. Живот за живот в най-буквалния смисъл. А ако случайно не си декларирала бременността си и си родила незаконно дете, ами… нещо подобно на НСБОБ връхлита в кутийката, в която живееш, отнема детето и безсмъртието ти.

Нямам навика да разказвам книгите, не желая да го правя, но в случая тези разкрития са нужни. Въпросната група, която отнема незаконни деца, е съставена от хора, които са незаконни деца, включително и главният герой. И именно този елемент в историята ми хареса безумно много. И ме тормозеше.

От чисто педагогическа гледна точка начинът, по който те вкарват в една крайна и враждебна институция, в която да си дете е табу, е ужасяващ. Отношението към тези деца посява омразата в тях и ги прави способни да постъпват без капка милост, човечност, емпатия… и това е само една малка, дребна част от света, който Дмитрий Глуховски е създал.

Това, което не ми хареса в „Бъдеще“, е стилът. За мен беше абсолютна мъка, защото всичко се случва през гледната точка на главния герой. По принцип нямам проблем с този похват за разказване на история, но книгата… общо взето е един монолог, който се променя със ситуацията. А на този човек мисълта му върви толкова бързо и обхваща толкова много неща, които не ни спестява, че някъде в средата на романа се зачудих как не му изгърмяха бушоните от толкова паралели и лични разсъждения. Осъзнавам, разбира се, че това си е от моята читателска особеност. Просто не обичам всичко, което минава през главата на един герой, да ми се казва директно.

Но и този стил си има своите плюсове и те са чисто психологически. Хареса ми, че мога да разсъждавам над мисленето и поведението на главния герой, да откривам връзките с миналото му и събитията, които са го оформили и са изградили конфликтната личност, която е в момента.

Разбирате сами колко ми е трудно да кажа дали книгата ми е харесала, или не. Не искам да я сравнявам с други произведения на Глуховски, нито с други руски автори. Не е нужно. „Бъдеще“ сам по себе си е чудесен роман със свое очарование. Има нещо особено в него. Всеки път, щом отварях книгата, започвах да мрънкам в главата си „Ох, пак ли…“, а докато се усетя, вече бях изчела 40-50 страници. Факт е, че те грабва до степен, в която не можеш да я оставиш и искаш да я прочетеш наведнъж, но моят съвет е да й отделите нужното време. Аз се засилих в началото, а в последствие осъзнах, че съм направила грешка и забавих темпото. Не я минавайте набързо. Мислете върху нея, поглъщайте всяка дума, попивайте всяка идея, разберете света, който Глуховски е изградил, разсъждавайте над него, бавно и напоително. Жирафите са важни!

Още за книгата може да прочетете в Книголандия, в Книжно: На по книга, две и в Още един блог за книги!

[ + ]