fb
БиблиотекаЗа книгите в книгите

Библиотеката е един лабиринт. Из „Книгите, които погълнаха баща ми“ от Афонсу Круш [откъс]

6 мин.

Чиновникът Вивалдо Бонфим толкова обича да чете, че един ден влиза в книгата „Островът на доктор Моро“ и… изчезва завинаги. Когато навършва 12 години, синът му Елиас предприема дълго пътешествие, за да го открие. Прескачайки от книга в книга, придружен от странно черно куче на име Аргос, той тръгва по следите на баща си и постепенно потъва в света на литературата. Там Елиас ще разбере, че всички имаме тъмна страна, че никой не е само добър или само лош, че често бъркаме миналото със спомените си за него. 

„Книгите, които погълнаха баща ми“ (изд. „Прозорец“) е многопластова новела, в която португалският писател Афонсу Круш създава свят от безброй измерения. В нея стилово и смислово се преплитат истории, образи, мисли и идеи, които превръщат четенето в реално 3D изживяване.  

Насладете се на откъс при нас:

 

ГЛАВА 4

Всичко беше пълно с букви

След знак от баба се качих по малките стълби, които водеха към тавана, и отворих вратата. Ръцете ми трепереха. Знаех, че там вътре всичко е изпълнено с букви, които се преструват на мъртви, но бях наясно, че стига да прекараме поглед по тях, те ще изскочат, пълни с живот.

Колебливо влязох и отворих прозореца. Таванът миришеше на застояло и всичко беше потънало в прах. Щом влезе, светлината изпълни цялата библиотека с бели точици. Беше прах, който вече навлизаше в юношеска възраст, прах на дванайсет години.

Всички книги бяха безупречно подредени по рафтовете, застинали, но и ме наблюдаваха с погледите на кориците си. Възвърнах си зрението и притворих очи, без да се оставя да бъда подмамен от никое от онези заглавия. До прозореца стоеше фотьойлът, на който баща ми е седял, а върху възглавничката му имаше книга. Почувствах, че гърлото ми пресъхна, а сърцето ми силно заби. Пред мен беше „Островът на доктор Моро“. Взех я сякаш беше някакъв свещен предмет, седнах на фотьойла и се приготвих да я разлистя. Щях ли да успея да направя като баща ми и да вляза в света на книгите?

 

ГЛАВА 5

Четях книга след книга

Прелистих „Островът на Доктор Моро“, но после я оставих, без дори да съм прочел и един параграф. Толкова бях нервен, че реших да го отложа. Нямаше да започна своето четене от тази книга на Уелс. Разбрах, че трябваше да започна бавно, от други книги, вместо от фаталната, онази, която погълна баща ми. И по време на първия срок на тази учебна година четях книга след книга, учейки се да се губя в четенето. Бяха месеци на голямо въодушевление, но и с някои проблеми вкъщи. Системно закъснявах за вечеря и това караше майка ми много да се ядосва.

***

Училището ме очакваше всеки ден. Аз се появявах с голяма радост, учех и изкарвах високи оценки. Посветеността, която отдавах на учението, обаче не беше съвсем алтруистична. Ясно е, че винаги съм харесвал знанието, но повече харесвах Беатрис. Тя беше най-невероятният предмет в училище, повече от всяка математика, от всеки синтактичен разбор. Най-изненадващата география, моето най-добро визуално обучение. Черните ѝ коси се плъзгаха по раменете ѝ, както ароматът на кафе се плъзга по вътрешността на чашката. Устните ѝ бяха червени, разтворени, а кожата – бяла. Очите ѝ изглеждаха тъмнокафяви дори когато бяха затворени.

Пътя до училището изминавах всеки ден, без изключение, с Бомбичката. Бомбичка не беше истинското му име, но го наричахме така, понеже изобщо не беше слаб. Беше толкова тежък, че сякаш всички томове на Марсел Пруст (през които погледът ми само беше преминал) се бяха побрали в един юноша. За да стане представянето му още по-неприятно, той бе нисък и с много мазна коса. Но сякаш това не беше достатъчно, та около него се носеше и една особена миризма, която не мога да опиша. Може би миризма на стари мебели или на самота (тези миризми много се бъркат).

Когато говореше, винаги слагаше единия си крак перпендикулярно на другия, както много често правят момичетата, и разказваше китайски истории. Бузите му придобиваха една розова тоналност, която преливаше в жълтеникавото му лице. Хората реагираха по два начина на неговото присъствие:

Първи начин: Избягваха го.

Втори начин: Подиграваха му се и понякога прибягваха към обиди.

Той изглеждаше способен да събере в себе си както презрението, така и насилието с безразличие. Все пак неведнъж го бях виждал да плаче сам в тоалетната. Питах го дали всичко е наред, а той казваше, че да, прекарваше ръка през мазната си коса и се усмихваше.

Но това беше тъжна усмивка.

 

ГЛАВА 6

ОT КАКВО СМЕ НАПРАВЕНИ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Библиотеката е един лабиринт. Не за първи път се губя в библиотека. Аз и баща ми си приличаме по това. И мисля, че тъкмо такова нещо му се е случило. Загубил се е сред буквите, заглавията, загубил се е сред всички тези истории, живеещи в главата му. Защото ние сме направени от истории, не от генетични кодове, нито от месо и мускули, кожа и мозък. А от истории. Баща ми, сигурен съм в това, се е загубил в този свят и никой вече няма да успее да прекъсне четенето му.

Прочетох през един от следобедите ми, прекарани на тавана, един разказ на аржентински писател, който се казва Борхес. Разказ за един лабиринт, който е пустиня. Има безброй места, където едно човешко същество може да се загуби, но няма никое друго толкова сложно място като библиотеката. Дори една-единствена книга е място, способно да ни обърка, да ни накара да се загубим. За това мислех, докато седях натавана измежду толкова книги.

 

Афонсу Круш е роден в Португалия през 1971 г. Писател, художник аниматор, илюстратор на книги, музикант и страстен пътешественик. Всички тези негови страни слагат отпечатък в творчеството му, изпълнено с притчи, афоризми и метафори. Автор е на 14 романа, сред които е „Куклата на Кокошка“ (2014 г., „Прозорец“), отличен с наградата за литература на Европейския съюз през 2012 г. Част е от блус бандата The Soaked Lamb. 

 

 

Снимка на публикацията: Portugal iNews