fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

БиблиотекаОткъси

Бремето на тайната. Из „За благодарността като изгубено умение“ от Алегзандър Маккол Смит [откъс]

10 Mins read

Дори през спокойните летни вечери в Единбург се явяват немалко неща, които нарушават етичните принципи на Изабел Далхаузи и й създават грижи. Подлият й съперник, професор Дъв, продължава с подмолните си опити да й отнеме ръководното място в управляваното от нея списание. Появява се и един отдавнашен враг – безсърдечната, а може би и направо зла Минти Ахтърлоуни, която сега обаче търси помощ от Изабел. Как трябва да постъпи Изабел, която толкова държи на своите морални принципи? Дилемата се усложнява от слуховете, че Минти отново е нарушила професионалната етика. Но само добрите хора ли заслужават да им се помогне? 

Насладете се на този откъс от „За благодарността като изгубено умение“ (изд. „Еднорог“) на Алегзандър Маккол Смит:

Изабел спря на място. Реши, че е време да разбере за какво намеква Минти. Страхуваше се – очевидно, но от какво? Заплахи със съд? Изнудване? На Изабел й хрумна, че съществува подобна възможност, докато гледаше къщата. Тя беше самото въплъщение на порядъчността и успеха, добили осезаем израз в камъни и хоросан, но такива сгради можеха лесно да рухнат, да бъдат повалени от няколко думи.

‒ Какво ви плаши? За това ли искате да говорим?

Директният въпрос на Изабел като че ли подразни Минти.

‒ Просто се опитвах да обясня – каза тя. – Хората невинаги знаят какво е това.

‒ Мога да си представя – каза бързо Изабел. – Но какво е то? Какво ви кара да се чувствате така?

‒ Някой ми е вдигнал мерника ‒ каза Минти.

‒ По какво съдите?

‒ По дребни неща. А понякога и доста големи. Например внезапна данъчна проверка. Това често означава, че някой им е подсказал или е подхвърлил обвинение – тя помълча и хвърли кос поглед към Изабел. – Неоснователно, разбира се. Но е много дразнещо, и означава загуба на много пари. За заплащане на счетоводителите.

‒ Но няма как да бъдете сигурна – каза Изабел. – Те правят и произволни проверки, нали?

Минти пренебрегна въпроса й.

‒ После напусна секретарката ми. Разчитах на нея, а тя внезапно обяви, че напуска. Получила по-добро предложение. Казах, че ще вдигна заплатата й, така че да бъде същата, каквато й предлагат – които и да са те, ‒ и че ще добавя още пет процента отгоре. Но тя дори не пожела да го обсъдим. Мисля, че я бяха заплашили. Просто така. Принудили са я да напусне с някакви закани.

Изабел беше съгласна, че случаят е доста странен. И все пак хората си сменяха работата и имаха своите причини да не дават обяснения защо. Мина й през ум и възможността секретарката на Минти да не я е харесвала, което беше напълно възможно; Джейми със сигурност не я харесваше, а и самата Изабел не я харесваше доскоро.

Минти кимна.

‒ Да, да, има най-различни причини човек да поиска да се премести на друга работа. Но имаше и други неща, при това доста. Най-лошото беше миналата седмица. Върнах се от работа и установих, че някой бе поръчал доставка на цветя у нас.

Сега на Изабел й хрумна, че Минти може да не е съвсем наред. Параноята се проявяваше по странни начини – тя имаше един чичо по бащина линия, пенсиониран брокер, който настояваше, че пощаджията му крие писмата, докато накрая го нападна и го ухапа. Пощаджията бе проявил удивително разбиране, и дори бе отбелязал шеговито, че той и колегите му са хапани често от кучета, намеквайки, че това е просто дребна ескалация на проблема – да те ухапе обитателят на къщата. Благодарение на това негово отношение – и на толерантния прокурор – избягнаха повдигането на обвинение, което би ги поставило в неудобно положение. Чичо Фъргъс бе изживял остатъка от дните си в старчески дом, и по всичко личеше, че се чувства съвсем добре, ако изключим това, че към края на дните си подозираше старшата сестра, че му укрива писмата. Старшата сестра, като много жени, заемащи този пост, имаше физиката и внушителността на галеон. Той никога не би се осмелил да ухапе нея, както бе отбелязал бащата на Изабел, а след това бе добавил забележката, че страхът и ограниченията са сериозни фактори, възпиращи престъпленията, и че криминолозите би трябвало да се позамислят над това.

‒ Цветя – повтори тихо Изабел.

Очите на Минти блеснаха гневно при спомена.

‒ Цветя във формата на венец – каза тя.

Изабел мълчеше.

‒ Венец – повтори Минти. – Погребален венец. А имаше и други неща. Пожар в един от парниците например. Бил е запален умишлено. По това време не бяхме у дома.

‒ Кой би могъл да прави това? – попита Изабел. – Имате ли някаква представа?

Въпросът като че ли притесни Минти и изминаха няколко мига, преди тя да отговори.

‒ Струва ми се, че знам.

Изабел чакаше. Минти бе отклонила очи и сега гледаше към хълмовете.

‒ Защо не се обърнете към полицията? – Изабел, разбира се, съзнаваше, че този въпрос рядко вършеше работа. Към подредения свят на средната класа вървеше и предположението, че хората могат да се обърнат към полицията и да получат помощта и защитата, която се очаква полицията да осигурява. Но не беше така в реалния свят. Често полицията не можеше да направи нищо; случваше се и полицията да не иска да предприеме нищо. Много често се налагаше хората просто да се погрижат сами за себе си.

Минти изсумтя.

‒ С какво биха могли да ми помогнат те? С нищо. И вероятно ще го приемат за някакви разправии между съседи, нали знаете. Не обичат да се намесват в лични разпри.

Изабел знаеше, че това е истина. Представителите на полицията обичаха да говорят за „мек подход“, но този мек подход често означаваше бездействие.

Отбеляза, че Минти все още не е конкретизирала подозренията си. Затова попита отново:

‒ Но кой е този човек?

Минти се обърна и погледна Изабел в очите. Когато проговори отново, беше снишила глас.

‒ Не съм говорила с никого за това. И не знам защо го казвам на вас – тя замълча. – Всъщност ми се струва, че знам. У вас има нещо… ами просто ви имам доверие. Можете да пазите тайна, нали?

Изабел кимна.

‒ Надявам се, че е така.

Минти уточни:

‒ Разбира се, предполагам, че ще кажете на Джейми. Нямам нищо против. Но извън това…

‒ Няма да казвам. Просто няма.

Минти се поколеба още няколко секунди. После взе решение.

‒ Изнудване.

‒ Питах се дали не е това – каза Изабел. – Когато започнахте да разказвате…

Минти я прекъсна.

‒ Не е за пари. Не е такова изнудване.

‒ Така ли?

‒ По-лично е.

Изабел протегна ръка и докосна леко ръката на Минти над лакътя. Не беше сигурна, че иска да поеме бремето на тази поверена тайна. В крайна сметка за нея Минти не беше много повече от напълно непознат човек.

‒ Не сте длъжна да ми казвате, ако не искате.

Но Минти очевидно бе взела решение.

‒ Знам, че не съм длъжна. Но искам да ви го кажа – тя помълча. – Свързано е с Родерик.

Изабел си пое рязко дъх.

‒ Да не би да заплашват да му причинят нещо лошо?

Минти поклати глава.

‒ Не. Просто става дума за него. Разбирате ли, Родерик… е, Родерик не е син на Гордън.

Внезапно всичко се стори на Изабел съвсем логично. Минти беше преуспяла в банковото дело, но освен това беше и жена, и имаше съпруг.

‒ Ето – продължи Минти, ‒ казах го. Казах ви нещо, което не съм споделяла с никого, с нито една жива душа. Родерик е плод на връзката ми с друг мъж. Не беше продължителна връзка, но беше много бурна ‒ и аз забременях. Не казах на Гордън нищо – разбира се – и той смята, че е баща на Родерик.

‒ Сигурна ли сте?

Минти вдигна рязко поглед.

‒ Дали съм сигурна? Разбира се. Защо да не съм?

Изабел срещаше затруднения да се изрази по-деликатно.

‒ Защото, ако сте живеели с Гордън, докато сте имали връзка с този… с другия мъж, не е ли възможно… – тя не довърши въпроса. Реши, че надали е нужно да обяснява по-подробно.

Минти се разсмя. Предположението на Изабел като че ли я развесели.

‒ О, разбирам какво имате предвид. Е, това си върви със ситуацията. Ако омъжена жена има извънбрачна връзка, може да стане и така. Добре, той можеше да бъде и син на Гордън, но не е.

‒ Дали сте материал за изследване?

Минти обясни, че не е правила изследване. Минало й било през ум, но се отказала – първоначално защото не искала да узнае резултата, а после – защото вече й било ясно.

‒ Не ми трябват лабораторни анализи, за да разбера на кого прилича Родерик. Достатъчно е да го погледне човек. Всичко – формата на главата, очите, всичко.

Изабел разбираше какво има предвид тя. Чарли беше син на Джейми; това беше нещо, което една майка просто можеше да прецени.

‒ И сега някой е разбрал и иска от вас пари?

Минти притвори очи.

‒ Не е разбрал. Знаеше открай време.

Изабел чакаше обяснение.

‒ Бащата – каза Минти и допълни: ‒ Той не иска пари. Иска Родерик.

Снимка: Michael Lionheart

Алегзандър Маккол Смит е автор на повече от петдесет романа. Получава международна известност с поредицата „Дамска детективска агенция №1“. Носител е на три награди „Автор на годината“. През 2003 г. получава наградата „Сага“ за хумор, известна още и като „Сребърен Букър“, както и наградата „Духът на Шотландия“. През 2007 г. получава Ордена на Британската империя. През 2015 г. е удостоен с наградата „Болингър Удхаус“ за хумористична литература, а през 2017 г. – с медала на Националния арт клуб на Америка за постижения в областта на литературата. Той е професор по медицинско право в Единбургския университет. Бил е вицепредседател на Британската комисия по човешка генетика, председател на комисията по етика на „Бритиш Медикъл Джърнъл” и член на международната комисия по биоетика на ЮНЕСКО. В свободното си време свири на фагот в „Наистина ужасния оркестър“.