fb
БиблиотекаЗа книгите в книгите

„Челюсти“ на Питър Бенчли (откъс)

13 мин.
Chelyusti Pitar Benchli

Chelyusti Pitar BenchliСлед дълго отсъствие от българския книжен пазар романът „Челюсти“ (изд. „Ибис“) на Питър Бенчли се завръща в пълния си, нецензуриран блясък. Това е книгата, чиято екранизация бележи режисьорския дебют на титана Стивън Спилбърг и превръщането му в едно от най-разпознаваемите имена в киното. Споделяме с вас въведението на „Челюсти“ – в него Питър Бенчли разказва историята зад написването на романа и последвалата му слава, както и за неподозираните изненади, които се крият сред страниците му.

Превод: Адриан Лазаровски

„Челюсти“ бе рожба на едно детско увлечение.

Подобно на милиони други деца, и аз отрано бях запленен от невероятния свят на акулите. И понеже прекарвахме почти всяко лято в Нантъкет – остров, разположен на около петдесетина километра навътре в Атлантика – можех редовно да се отдавам на тази своя страст. През четирийсетте и петдесетте години на двайсети век водите около Нантъкет изобилстваха от представители на морската фауна, в това число и акули от най-различни видове: пясъчни акули, сини акули, акули мако и (макар че тогава не го знаех) – големи бели акули. Когато вятърът утихваше и тримата с баща ми и брат ми отивахме на риболов в океана, често забелязвахме гръбни перки и опашки на акули, порещи огледално гладката повърхност. Помня как ги гледах, неспособен да откъсна очи от тях; те излъчваха нещо непознато и тайнствено и загатваха за невидима заплаха и първична кръвожадност.

През младежките си години вече бях изчел почти всички книги, посветени на акулите – в интерес на истината те не бяха чак толкова много – а през 1964 година попаднах на вестникарска статия за рибар, харпунирал тежаща над два тона бяла акула край брега на Лонг Айлънд[1] . Няма да забравя как възкликнах: Господи! Ами ако подобно чудовище навлезе в акваторията на някой от морските курорти? Какво ли би се случило, ако не поиска да си тръгне? Записах си идеята, скътах листчето в портфейла си и не след дълго съвсем забравих за нея.

После, през 1971 година, се появи един документален филм, наречен „Синя вода, бяла смърт“. Той разказваше историята на една експедиция, предвождана от Питър Гимбъл – наследник на веригата универсални магазини „Гимбълс“ и професионален приключенец. Цел на експедицията – откриване и заснемане на големи бели акули. Според мен „Синя вода, бяла смърт“ беше – и си остава и до днес – най-добрият документален филм, правен някога за акулите. По-късно през същата година излезе и „Синият меридиан“ – чудесната книга на Питър Матисен, посветена на експедицията. Тези две произведения не само затвърдиха окончателно интереса ми към акулите (издигайки го на пиедестал), но и завъртяха колелата на писателското ми въображение.

Обаче нямах никакво желание да пиша някакъв елементарен, еднопланов хорър: акулите ядат хора. Ето защо се със­редоточих над въпроса какво всъщност би се случило, ако огромен морски хищник започне да тероризира бреговата ивица на курортно градче. Помислих си, че първата реакция на властите би била да се опитат да потулят проблема с надеждата, че ще се реши от само себе си. Някои от крайбрежните курорти изкарват осемдесет или дори деветдесет процента от годишните си доходи по време на трите летни месеца, поради което една породена от акула човекоядец паника тотално би съсипала туристическия сезон. Естествено, след втория или третия смъртен случай вече ще бъде невъзможно да се „пок­рие“ истината за инцидентите.

Кои ще са представителите на властите? В съзнанието ми веднага изплува образът на началника на полицията – местният шериф. Няма ли да е забавно той да е човек, който се бои от водата? Каква ще е съпругата му? Ами децата им? Ще имат ли деца? Дали ще повикат експертна помощ? Например някой специалист по морска биология, чиято амбиция ще бъде да изследва акулата, а не да я убива. И как градчето би реагирало при появата на подобен пришълец?

Всички тези въпроси, плюс още десетина хиляди, започнаха да ме връхлитат, когато започнах да разказвам историята пред себе си. Съвсем скоро историята започна да се разказва сама и от време на време героите се изтръгваха от мен, втурвайки се в различни посоки. Аз от своя страна се мъчех да ги удържа, да поговоря с тях и да разбера дали стремленията и подбудите им са логични и целесъобразни.

По времето, когато пишех „Челюсти“, настроенията за опазване на околната среда или отсъстваха, или нямаха нищо общо с тези, Peter Benchleyкоито познаваме днес. Да, чуваха се много гласове в защита на популациите на китовете; да, хората си даваха сметка, че замърсяването на въздуха и водата няма да доведе до нищо добро; да, пестицидите и другите токсични вещества вече бяха заклеймени от науката като опасни за птиците и рибите. Но за широката общественост океаните си бяха същите, каквито винаги са били – вечни, ненакърними и способни да погълнат всички боклуци, които човечеството изхвърли в тях. Що се отнася до акулите… ами само шепа хора на планетата всъщност знаеха нещичко за тях. За всички останали – и особено за рибарите, гмуркачите и водолазите – важеше прастарото изтъркано клише: „Единствената добра акула е мъртвата акула“.

Мислех си, че знам повече за акулите от другите хора, обаче и аз се поддавах на „градските легенди“ за акулите – а те бяха неизброими – и ги приемах за чиста монета. Акулите нападаха ли лодки? Естествено. Ядяха ли хора? Има си хас. Бях чел за десетина случая на нападения на акули. Дали оставаха на едно и също място, където убиваха отново и отново, докато не бъдат уловени (или до изчерпване на хранителните ресурси)? И още как. Спомняте ли си за акулата, която през лятото на 1916 година погубила четирима души покрай крайбрежието на Ню Джърси? През всичките тези години с несекващо постоянство уверявах журналистите, че всеки инцидент с акула, описан в „Челюсти“ (книгата, а не филма!), действително се е случил. Не наведнъж, естествено, и не с една и съща акула, но в някое море и някъде по света. Бях прав; всеки от епизодите с акулата наистина се бе случвал… Но не поради причините, които бях изтъквал, нито пък с последствията, които въображението ми бе сътворило на белия лист.

Трябваше да минат години, преди да се запозная с биологичните и бихейвиористичните[2] особености на акулите като цяло и на голямата бяла акула в частност. Овладявах тези истини бавно, постепенно, често в компанията на учени, рибари или водолази, и всяко откритие беше изумително. Един от първите уроци, които научих, беше, че акулите не само не търсят човешки същества, които да нападнат, но и се стараят всячески да избягват хората. Все пак ние сме едни едри, шумни и грозни натрапници, които често носят със себе си смъртна опасност. Тези морски хищници дори не обичат вкуса на плътта ни – не са редки случаите, когато бели акули изплюват отхапаните от тях човешки късове, защото са твърде костеливи и почти лишени от подкожни тлъстини (особено в сравнение с тюлените).

С познанията, натрупани с течение на времето от десетки експедиции, стотици гмуркания и безброй срещи с акули от най-различни видове, си давам сметка, че не бих могъл да напиша „Челюсти“ днес. Не бих могъл да демонизирам едно животно… Особено такова, което е несравнимо по-древно от нас и е по-приспособено към естествената си среда, отколкото човекът някога е бил или ще бъде. Едно животно, което е от жизнено значение за баланса в природата и което – ако не променим унищожителното си поведение – не след дълго ще заличим от лицето на Земята.

Когато „Челюсти“ вече бе готов за публикуване, амбициите ми бяха, меко казано, скромни. Знаех си, че няма как да постигне голям търговски успех. Все пак беше дебютен роман, а по принцип дебютните романи (с редки изключения, като „Отнесени от вихъра“) са обречени да събират прах и да залежават, непрочетени, по рафтовете на книжарниците. От друга страна, това беше дебютен роман за риба и аз не можех да се сетя за друг роман за риба, който да е постигнал успех сред читателите или критиката. И накрая, бях сто процента сигурен, че никой няма да направи филм по книгата, защото бе абсолютно невъзможно да се улови и дресира голяма бяла акула, а технологиите не бяха напреднали достатъчно, за да се създаде правдоподобен макет или механичен заместител.

Chelyusti Pitar Benchli filmКнигата бе публикувана през пролетта на 1974 година и пожъна главно положителни отзиви. Неколцина читатели и критици отидоха още по-далеч във въодушевлението си. Кубинският лидер Фидел Кастро сподели пред журналист от Националното обществено радио на САЩ, че „Челюсти“ (или „Tiburon“, както бе заглавието на испанския превод) е възхитителна метафора за покварата на капитализма. Други възприемаха книгата като алегория за „Уотъргейт“ и класическа история за сплотените усилия на малка група хора, изправени пред смъртоносна заплаха.

Малко след излизането си „Челюсти“ кацна в списъка с бестселъри с твърди корици на вестник „Ню Йорк Таймс“ и остана там четирийсет и четири седмици. Обаче така и не можа да се изкачи до челната позиция. (Една отегчителна книга за зайци – „Хълмът Уотършип“ – упорито отказваше да слезе от там.) Съдбата на изданието с меки корици бе съвсем различна. То окупира първите места в класациите навсякъде по света. Само в Съединените щати се продадоха над девет милиона екземпляра от романа. До голяма степен този успех бе свързан със снимките и премиерата на едноименния филм и се дължеше както на феноменалната рекламна кампания, осъществена с обединените усилия на издателството и кинокомпанията, така и на страхотен късмет.

През годините много читатели са ми споделяли, че „Челюс­ти“ е била първата „книга за възрастни“, която са прочели и която ги е убедила, че четенето всъщност е нещо забавно; че „Челюсти“ е запалила в тях искрата, накарала ги е да се насочат към морската биология (чувал съм от редица универси­тетски преподаватели, че засиленият интерес на студентите към свързаните с морето науки е тясно свързан с популярността на книгата и филма), както и че „Челюсти“ им е показала колко „готини“ и „яки“ са акулите и ги е накарала да станат консервационисти[3]. Всяка година хиляди младежи, които не са били родени по времето на излизането на книгата или филма, ми пишат, за да изразят загрижеността си за намаляващите популации от акули по цялото земно кълбо и да ме питат как биха могли да спасят тези изумителни животни, които са открили в „Челюсти“.

„Челюсти“ ми даде и втора кариера. През последните десетина години отделям почти цялото си време за опазването на морското биоразнообразие, макар че все още намирам гмуркането сред големите океански обитатели за неустоимо и веднага бих зарязал всичко, стига да имам възможност да се срещна с бели акули под водата. Не знам колко мога да постигна, но ми се струва, че след всичко, което акулите са ми дали, би било неблагодарно от моя страна да не се опитам да им дам нещо в замяна.

През 1973 година, преди още книгата да е видяла бял свят, се срещнах с Ричард Занук и Дейвид Браун – продуцентите от „Юнивърсъл Пикчърс“, компанията, откупила филмовите права на „Челюсти“. Въпреки че тогава нямаше как да го знам, бях извадил изключителен късмет да попадна в ръцете им. (По-късно всички щяхме да се окажем още по-големи щастливци, защото попаднахме в ръцете на един двайсет и шест годишен гений, на име Стивън Спилбърг, ала кой от нас да го знае?) Ричард и Дейвид бяха харизматични, благосклонни и изтънчени джентълмени с дългогодишен опит във филмовия бизнес; освен това се оказа, че не се боят да нарушават две от най-старите клишета на Холивуд: не лъжеха и връщаха телефонните обаждания.

Никога преди не бях писал киносценарий, обаче ги помолих и те се съгласиха да изготвя първите чернови за „Челюс­ти“. На първата ни среща, след задължителната размяна на любезности, Ричард Занук се обърна към мен и ми заяви (перифразирам думите му): „Филмът ще бъде стопроцентов приключенски трилър, с ясна и изчистена сюжетна линия, затова искаме да махнеш всичко излишно. Любовната интрига, онези неща за мафията… С две думи – всичко, което усложнява действието“.

Тези от вас, които никога не са чели книгата и имат представа само от филма… Ей, виждам ви как се мръщите и се питате:

– Любовна интрига? Мафия? За какво говори той? Къде, по дяволите, е всичко това?

Четете по-нататък, моля, и ще откриете сами.

[1] Остров в щата Ню Йорк. С общата си площ от 3567 квадратни километ­ра е най-големият остров в континенталните Съединени щати и най-гъсто населеният американски остров изобщо. – Бел. прев.

[2] Направление в зоологията, което изучава поведенческите механизми на животните в естествена среда; за негов основател се смята американският професор Джон Уотсън (1878–1958). – Бел. прев.

[3] Направление в екологията, призоваващо към пълното запазване на биосферата и съответните й подразделения в естественото й първоначално състояние. – Бел. прев.