fb
БиблиотекаОткъси

Човекът е единственото същество, което от раждането си носи страха – из „Какво разказва пепелта“ от Джевад Карахасан [откъс]

10 мин.

Прочетете откъс от книгата „Какво разказва пепелта“ (изд. „Парадокс“) от Джевад Карахасан, в превод от босненски на Валентина Седефчева,

Джевад Карахасан е роден в Дувно в Босна и Херцеговина през 1953 г. Следва съпоставително литературознание и театрология във Философския факултет в Сараево и защитава докторска степен във Философския факултет в Загреб. Работи като драматург в Народния театър в Зеница и Народния театър в Сараево, бил е редактор на списание „Отзвук“ и „Израз“, преподавал е в Академията по сценични изкуства и Философския факултет в Сараево. Работил е като лектор и гост преподавател в различни университети в Европа – Залцбург, Гьотинген, Берлин. Твори в разнообразни жанрове романистика, есеистика, белетристика, драма, критика. Най-популярните негови произведения са: сборниците с разкази „Царски легенди“, „Дом за уморени“ и „Писма от тъмния вилает“ (преведен на български); романите „Източен диван“, „Сара и Сераина“, „Пръстенът на Шахрияр“, „Среднощно събрание“ (преведен на български), „Какво разказва пепелта“, есетата „Дневник на преселенията“, „За езика и страха/Книга от градините“. Творбите му са преведени на немски, френски, италиански, испански, английски, чешки, полски, словенски, нидерландски, български. Едни от най-престижните национални и международни литературни награди, които е получавал са „Веселин Маслеша“ (1981), Югославската награда за роман (1990), Европейската награда за есеистика „Шарл Вейон“ (1994), Наградата „Бруно Крайски“ за политическа книга (1995), Хердеровата награда (1999), Наградата за „Европейско разбиране“ на Панаира на книгата в Лайпциг през 2004, Почетната награда „Хайнрих Хайне“ и Гьотев медал на Гьотевия институт през 2012 г, а най-скорошното признание на писателя е от 2019 г. с Литературната награда на град Бременхафен.

МИРИСЪТ НА СТРАХА

Буди се часове наред. Цяла малка вечност изкара на границата между благословената самозабрава, на която хората се наслаждават в съня си, и будното състояние, в което непрестанно се смесват спомените, тялото и мисълта, че човек е застигнат от още един ден, който не иска да изживее и остава без цел и причина за него. Не можеше да прецени кога започна този ден, защото не беше отварял очи, нямаше повод да ги отвори, а при това се надяваше отново да го поеме сънят, щастливата малка смърт, в която сме без тяло и спомени, можеше да се закълне, че беше започнал много преди разсъмване. Упорито жумеше с налудничавата надежда, че някак ще се размине с деня, който настъпва, и потискаше, опитваше се да потисне спомените и мислите за тялото, което не се отказваше от себе си и от деня, но от всичко, което искаше да направи, можеше единствено да мижи. „Хубаво е да те подмине денят, който със сигурност не е съмнал заради теб или поне да позволи ти него да подминеш“, наполовина мислеше, а с цялото си тяло чувстваше Омар Хаям, продължавайки да жуми и знаейки, че и този път ще му бъде отнето онова, което той приемаше за хубаво. А за него няма да се съмне и през този ден, който със сигурност не светна заради него, защото нищо на този свят не е заради него още от оня исфахански сумрак от преди почти четиридесет години, когато намери своята жена Сукайна, просната по лице на пода на техния дом. От този ден нито веднъж не почувства, че нещо, каквото и да е, е за него или заради него – нито за него или заради него се съмна, нито плодът на стъблото на някоя овошка узря заради него, нито някой заради него и за него нещо сготви, нито някоя дума беше произнесена заради него и предназначена наистина за него…
…………………………………

В дъното на хълма, където беше неговият дом, се сливаха два пътя, единият водеше към стария град, а другият нагоре към селото, намиращо се на половин час пеш. На стотина крачки от кръстопътя, някъде по средата на баира, се издигаше къщата на комшиите му, край която се беше събрала голяма тълпа хора, които оживено приказваха. Отиде да провери, дали не се е случило нещо със съседите му.
На тях, не, но на кучето им, да. Някой беше отрязал главата му и я беше приковал на портата, а обезглавеното тяло оставил да лежи до зида. Портата беше широко отворена, в двора комшийката седеше на земята и неосъзнавайки какво прави, се биеше с длан по гърдите, а мъжът ѝ объркано сновеше из двора, сякаш нещо търси. Някой от събралите се обясни на Хаям, че вчера следобед трима младежи се навъртали около къщата и нещо разглеждали. Били облечени в бяло, с червени каиши през гърдите и червени ботуши на нозете. Оттук тълпата заключи, че е голям късмет, дето са убили само кучето и отвели пет овце, защото ония в белите униформи, с червените каиши, избиват всички или поне един член на семейството, най-често бащата. Не е обичайно да се задоволят с нещо малко и да оставят непокътнати хората и почти всичко друго.

Щом си помисли за Хасан, у Хаям закипя всичко, с което се бореше вече четиресет години – болката, гневът и отчаянието, предчувствието, че Хасан е заповядал умъртвяването на Сукайна и желанието това предчувствие да не е истина. Но сега имаше още нещо, отдавна вече споменът за приятеля му не го довеждаше до някогашното почти безумно състояние. Забави крачка, залитайки от гняв, когато му проблесна какво беше това още нещо: беше му обидно, че Хасан и неговите хора просто са паднали до средствата, с които дребните крадци заплашват бедняците по селата и предградията. „Наистина ли съм се превърнал в такъв глупак!?“, помисли си. „Нима ми е по-лесно да търпя опустошението, само за да са те страшни и мрачни!?“ Още известно време се опитва да спори със себе си и да търси доказателства, че в живота му нищо няма да се промени, още повече не към добро, каквото и да стане с Хасан и момчетата му. Знаеше, че става дума за суетата, за оная жалка нужда на несретника унищожението да идва от някаква велика сила. Не му е по-лесно да живее с нещастието, ако го е причинила сила със световно значение и той добре го знае, но така може по-лесно да се помири с него.

Беше в края на хълма, когато в спомените му зазвуча гласът на Хасан, който със сигурност не искаше да чуе. Говореше за страха, който често с удоволствие и пространно обсъждаше, когато Хаям беше предразположен да го слуша. Човекът е същество на страха, философстваше гласът от спомените, няма по-добър начин да моделираш човека, от това да управляваш страха му. Можеш да направиш от него герой или мъдрец, набожен раб или птица, която няма отношение към нищо, можеш да направиш каквото си искаш и каквото ти е нужно – само ако управляваш страха му. Някои стари мъдреци учат, че човекът е животно без козина и пера, други, че е животно, което говори и че това е неговата главна отличителна черта. Посланието ни учи, че човекът е единственото същество, което се опитва да разбере кой е неговият Създател, а много от нашите учители вярват, че главната ни отлика е, че знаем за нашата смърт и това познание носим от малки. Всичко това със сигурност е истина и глупакът не би се усъмнил, но аз твърдя, че най-важната човешка характеристика е страхът. Сигурно си забелязал, че всяко обикновено животно бяга от това, от което се страхува и се отдалечава, колкото се може по-бързо. Само човекът е привличан с непреодолима сила от онова, което буди у него страх, изплашеният като клонка на вятъра се люлее и колебае между желанието да избяга от това, което го плаши и необходимостта да се доближи и слее с него. Защо е така? Защото ние носим своя страх в себе си, у животното той идва отвън и изчезва, когато то се отдалечи от нещото, предизвикало страха му. Човекът е единственото същество, което от раждането си носи страха, той идва на тоя свят със страха, както идва със сърцето си или нуждата да диша. Страхът определя всичките му мисли и чувства, постъпки и поведение. От страха ти зависи как ще се молиш на Бог и как ще се храниш, как ще влезеш в битка и как ще копнееш за жените. Твоят страх определя какво в живота ти ще е важно и с кого ще общуваш, какво ще научиш и за какво никога няма да разбереш. Кажи ми какви са страховете ти, за да ти кажа каква ще е съдбата ти.

Затова твърдя, че надмощие над хората има този, който управлява техните страхове. Днес няма един страх, те са вече много и мнозина са тези, които ги предизвикват, но ми се струва, че никой не ги управлява, съзнателно и с ясно намерение. Казвам ти, че това ще бъда утре аз, защото пръв разбрах колко е важен страхът. Утре от мен ще се страхуват султани и везири, защото ще знаят, че моята кама може да ги застигне в двореца им, под водата и на върха на планината, в прегръдката на жена, на трапезата и при седжда. Няма да се скрие от мен, както от грозните си мисли и страха си, а най-лошото ще е, че това ще му е добре известно. От мен ще се страхуват и бедните, защото няма да разбират какво правя, затова ще мислят, че съм суров или навярно луд. И моите хора ще се страхуват от мен, защото ще смятат, че от нищо не се страхувам и затова съм готов и способен на всичко. Аз, както виждаш, ще определям как и кой ще се страхува и затова ще владея света. Аз ще управлявам страховете на хората, така ще ги моделирам и водя към истинското знание.

Programa Tvorcheska Evropa