fb
Ревюта

„Чучлигата“ – дневник на една голяма любов

6 мин.

Има книги, за които не мога да пиша сериозно, стриктно и спокойно. Това са книгите, които са част от душата ми, книгите, които са ме оформили като личност. Чела съм „Гордост и предразсъдъци“ и „Чучулигата“ толкова много пъти (и не само аз!), че на екземплярите, които майка ми ми е давала да чета, когато бях дете (девойка, момиче?), вече не е останало лепило, което да държи страниците заедно. Месеци, може би години наред издирвах по антикварните книжарници и така наречени „кашонарници“ точно тези издания. Не исках новите, не исках твърдите корици, не исках бездушните нови преводи. Исках книгите, които обичам, нежното лилаво на „Гордост и предразсъдъци“ и ужасно грозната, но свидна на сърцето ми „Чучлигата“.

Какво има в тази книга, че толкова да ме докосва? Защо всеки път, когато я чета, откривам нещо ново – нещо, по което погледът ми е минавал хиляди пъти, чела съм думите, осмисляла съм ги, но не съм имала житейския опит да ги разбера, да ги почувствам. Тази книга всеки път разбива сърцето ми, но и всеки път връща вярата ми в голямата, единствена любов. Парадокс? Да. Но парадоксите са солта на живота.

По-голямата част от „Чучлигата“ е дневникът на едно момиче, дневник, който проследява пътя от ученическата скамейка в частния френски пансион, минава по върховете на клоните, откъдето Чучулигата върши своите пакости, през Босфора, прекосява Анадола… Това е дневник за сладостта на детството и тежестта на съзряването, за съдбата на жените в Турция в началото на миналия век, притиснати между светското и шериата, но преди всичко е дневник на една голяма любов.

Като всяка голяма любов, така и тази между Фериде и Кямран е тежка, жестока и непримирима. Тя оцелява въпреки всичко – предателство, шестгодишна раздяла, два брака, хиляди километри… Младата Фериде обича, но е прекалено горда да го признае, защото знае, че любовта те кара да забравиш себе си, да бъдеш половинката от цялото. А нима една Чучулига може да се задоволи с това? Кямран е прекалено много мъж, за да разбере, че това, от което има нужда една жена с душа на птица е простор… Затворът на любовта може да погуби такава жена, особено ако решетките са създадени от собствената й гордост.

Фериде е тази, която избира раздялата, но тя така и не може да се застави да мрази, камо ли да е безразлична. Дори когато й се струва, че е намразила зеления цвят (очите му) или го нарича „презрян жълт скорпион“, тя самата знае, че е „само една клетница, една злощастница, осъдена да изгаря винаги заедно с част от своето сърце и писмата, които могат да дойдат от ненавистния човек“. Не между любовта и омразата е най-тънката граница, а тази между омразата и любовта – тя е просто сълза, шепот в тишината, разстоянието между устните по време на целувка…

Да, Кямран е предател. Но никога не съм можела да го мразя за това. Понякога правим грешки, които променят посоката на живота ни, това е неизменно следствие от живеенето. Понякога просто трябва да се примирим със съдбата си и да се оставим в ръцете й.

На последната страница в дневника си, когато за пръв и последен път тя признава пред себе си безкрайната си любов към Кямран, Фериде пише:

Въпреки всичко можех да бъда щастлива само с теб. Въпреки всичко аз бях обичана и знаех, че съм обичана. Но това не ми стигаше. Исках да бъда обичана много, твърде много. Ако не толкова много, колкото обичах самата аз — това не беше възможно, — то поне приблизително толкова. Имах ли право да искам такава обич?

Може би това е истинският, единственият проблем с любовта – искаме да ни обичат много, твърде много. И забравяме да си дадем сметка кога „много“ е станало „достатъчно“. Любовта трябва да съществува сама за себе си, трябва да бъде лесна. Когато намесим други чувства, като гордостта например, любовта става сложна и престава да е любов – превръща се в един хаос, водовъртеж от емоции, желания, страсти, стремежи… Понякога любовта успява да вземе връх, да се откъсне и да се върне към изначалната си простота и хармония. Тогава имаме щастлив, приказен край. Понякога не успява… Тогава всичко, което остава, са разбити сърца, обвинения и горчивия вкус на едно (не)възможно щастие…

Шест години по-късно Кямран и Фериде отново се връщат към онази последна нощ, която променя живота им. Но и двамата не са същите. Той е познал горчивия вкус на разочарованието, на дълга, но и на мъдростта и състраданието. Тя е познала най-тежката възможна загуба, изпила е до дъно чашата с отрова на хорската злоба и завист, познала е многото лица на живота, но никога, никога не е успяла да забрави зелените очи на един потаен жълт скорпион.

Не провидението, а един мъж с безкрайно добро сърце и душа, по-голяма от света, изиграва решаваща роля в разказа за Чучулигата и нейния скорпион, за Фериде и Кямран. Дори след смъртта си той притежава силата да повдигне воала, обвиващ шестте години от бягството на Чучулигата със съмнения и слухове, да разкрие как тя е преминала през несгодите, ставайки мъничко по-мъдра, малко по-зряла, ала душата й оцеляла, неопетнена от чернилката на ежедневието. Той е от онези непримирими хора, които са готови да минат и през ада, за да видят светът цял, хармоничен, щастлив.

Фериде и Кямран оцеляват от водовъртежа, любовта им получава своя щастлив край. Но не щастливият край е важен. Важна е любовта. Всъщност почти винаги тя се оказва най-важна.