fb
Ревюта

„Цветя от лед и пепел“ – как нетрайността се превръща във вечност

4 мин.

Париж и Бел eпок – две съставки, способни да превърнат всеки роман в изкушение. В „Цветя от лед и пепел“ (изд. „Софтпрес“) Беатрис Колин обаче не разчита единствено на тяхната магия, а съчетава изкусно въображаемото с историческото, за да създаде един разказ за нетрайните елементи, които неочаквано се превръщат във вечни. И не, не става дума само за любовта, а най-вече за Айфеловата кула.

Днешният символ на Франция всъщност е трябвало да бъде временно явление и в най-оптимистичния вариант да се извисява над града само двайсет години. Книгата ни дава интересна и дори немислима гледна точка – негодуванието и отвращението, което кулата предизвиква по време на строежа си. Невероятно е, че тя е отричана от аристокрация, работата по нея е спирана няколко пъти от градските власти, а вестниците раздухват спекулации, че ще е като „огромен гръмоотвод, който ще привлича повече гръмотевични бури в Париж и електрическият заряд, ще избие всички риби в реките“.

Подобни спекулации може и да предизвикват смях у съвременните читатели, но наистина са били част от страховете на парижани през Бел епок. Въпреки тесногръдите притеснения, най-характерен за този период е оптимизмът на хората. Науката се развива, културата е в разцвет, организира се поредното световно изложение, импресионистите излагат свои платна, Дебюси изнася концерти – днес това ни се струва като приказка.

Най-далечно за съвременния човек обаче е убеждението, че бъдещето ще донесе единствено прогрес и възход в културно отношение. В края на XIX век хората са убедени, че идващото столетие ще е на мир, открития, напредък. През Бел епок на никого дори не му хрумва, че ще настъпят световни войни, икономически кризи, времена на страх и безнадеждност. Това е някакъв времеви балон на безрезервна вяра в по-доброто бъдеще. Чрез детайлни описания и обрисуване на града като в картина на импресионист Беатрис Колин успява да предаде романтичната атмосфера от края на XIX век. Но тя не ни спестява и другата страна на монетата – защото това е и време на опиум, хашиш, леки жени, кабарета, разврат, туберкулоза и сифилис.

На фона на този необикновен декор една шотландка се влюбва в първия помощник на Айфел Емил Нугие – реално съществувал инженер, който остава в сянката на великия Густаф, но всъщност идеята и плановете за кулата са негови. Колкото и Бел епок да е идеалният период за иноваторите и инженерите, той съвсем не е благоприятен за умните жени.

Строежът на втората площадка на Айефеловата кула (1888)

Кeйт не е като останалите дами от обществото, съсредоточени единствено върху важната задача да се омъжат изгодно. Тя е прекалено образована, за да се хареса на всеки мъж, защото си позволява немислимото – да прекъсва господата, докато говорят, да има собствено мнение и дори да ги поправя, когато е нужно. Тя е едновременно разумна и импулсивна, благоприлична и разкрепостена, притеснителна и смела. Любовта й към Емил Нугие преминава през повече препятствия, отколкото строежът на Айфеловата кула, и изиска не по-малко средства и отдаденост. Но пък винаги води нагоре – там, където светът може и да не е съвсем реален, но е много по-красив. Както си мисли Нугие, когато вече е построена втората площадка на кулата:

Животът там долу бе хаотичен, безсмислен, разочароващ, но тук не можеше да се надуши канализацията или сладникавата воня на конски тор, тук човек можеше да се издигне над всичко, тук можеше да види как животът върви отдолу и всичко е на мястото си, всичко е създадено така, че да има някакъв смисъл.

Не е ли точно така и в любовта? Тя ни помага да не виждаме грозното и тъжното, което ни заобикаля, и ни пренася в една по-красива реалност, където вярваме, че всичко има смисъл.

[ + ]