fb
Ревюта

„Светилата“ – едно приключение от звездите до потайните кътчета на душата

4 мин.
Elinor Katan Svetilata

svetilata1866 година, Нова Зеландия, треска за злато… Току-що пристигналият млад англичанин Уолтър Муди неволно прекъсва тайнствена среща между дванайсет жители на Хокитика, събрали се с надеждата да разплетат три престъпления, извършени в един и същи ден. Неловката ситуация изисква новодошлият да се представи и да разкаже своята история, която го е довела на това място. Домакините преценяват, че могат да му се доверят и го посвещават в мистериозните събития, довели ги точно в този ден и час в хотел „Короната“. Пред читателя се разгръща сложна и заплетена история, съставена от други по-малки, но не маловажни истории. Гледните точки се сменят, героите се множат, но няма опасност читателят да се обърка под вещото ръководство на авторката, която нито за момент не губи нишката и връща „лентата“ точно когато сме на път да се почувстваме леко замаяни и загубени в сюжета.

„Светилата“ (изд. „Лабиринт“) е едновременно мащабен и камерен роман. Действието протича в сцени с почти театрално внушение – диалогът е динамичен, а подробните описания ни дават визуална представа за мизансцена. Същевременно цялата книга е пропита с атмосферата на златната треска – ужасните условия на живот в кариерата за добив на злато, усещането за безнадеждност, самотата, излъганите надежди. Типично за викториански роман, чийто стил авторката съзнателно (и майсторски ) имитира, всеки герой е подробно обрисуван със силните и слаби черти на характера му, а зад всяка постъпка се търсят скритите подбуди на действащия.

Тук сякаш няма второстепенни герои – всички са еднакво важни и свързани помежду си по начин, който дори те самите не подозират. Под невидимото ръководство на небесните сфери те търсят своето щастие и късмет в живота. Елинор Катън ги обгрижва еднакво внимателно, като изтъкава тънката като паяжина съдба на всеки един от тях. Каквито и грешки да допускат, дори престъпления, тя не забравя да покаже човешкото у тях – Клинч и баните, които приготвя с любов за Анна, бдението на Тефу Тафарей до тялото на приятеля му Кросби Уелс, първите седмици на китаеца Ах Сук в пристанището на Сидни.

В структурата на „Светилата“ е заложена астрологията, според която звездните сфери упражняват влияние върху наклонностите и действията на хората. Не се притеснявайте, ако това слабо ви интересува – ще се насладите спокойно на книгата и без да следите внимателно астрологичните връзки, но все пак е интересно да се отбележи как те определят ритъма на действието. Романът е организиран в дванайсет части, които кореспондират с дванайсетте зодиакални знака, а също и с дванайсетте мъже „ избраници“, като всяка част е наполовина по-къса от предишната. В началото историята върви като пълноводна, широка река, която се стеснява и забързва все повече към края на книгата, където стигаме до началото на всичко.

В основата на връзката със зодиака лежи идеята за промяната. Нищо не е такова, каквото изглежда – сменят се фазите на луната, „светилата“ се изместват по спиците на сферите…. Променят се и хората – от добро към зло, от вина към невинност, от самота към приятелство и любов, или обратното. Те са постоянно в движение – никъде не са у дома си, гравитират около златото не просто като източник на богатство, а като алегория на смисъла, като мярка, като център. Изменчивата човешка природа е винаги по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Всеки един от героите търси щастието по свой начин, колкото и изкривен и неприемлив да е той понякога.

„Светилата“ определено е роман, който има много какво да предложи на читателя. Върху него е работено с мисъл, внимание и любов, а наградата „Букър“ ми изглежда съвсем заслужена. Големият обем се преодолява с лекота (не на последно място и заради отличния превод на Владимир Молев!), защото архитектурата му е планирана като просторна и издръжлива къща, която подслонява без проблем множеството герои и им дава възможност да се проявят и да взаимодействат едни с други. А най-силно ме плени краят – след всички перипетии, убийства, интриги, се върнахме към тъмнината, в която се зараждат всички неща – съкровената тъмнина, която отваря сърцата и им позволява да чуят… дъжда.

За „Светилата“ писаха още в „Книголандия““ Момичетата от града“ и „Книжно: На по книга, две“.