fb
ИнтервютаНовини

Емине Садкъ: Лекът на нашата вироглавост е следващото поколение

12 мин.
Емине Садкъ, снимка: Марина Чамуркова

Емине Садкъ – име, което трудно се забравя. Не защото не е често срещано, а заради асоциацията, която ще направите в общо взето три ситуации: 1) ако прочетете дебютния ѝ роман „Керван за гарвани“; 2) ако я срещнете на живо или 3) ако прочетете това интервю без да бързате. Разбира се, интервюиращата си позволява дръзкото предположение в точка трета само защото няма никакви заслуги за него, тя е само проводник на размислите на едно младо момиче, което изумява с таланта и зрелостта си.

Емине е родена през 1996 г. в Дулово, израснала е в Исперих, а обичта ѝ към думите я води до Хуманитарната гимназия във Велико Търново, след това и до Великотърновския университет, където защитава Бакалавърска степен по специалността „Връзки с обществеността“. Знам, че тази биографична справка е необходима, за да почнете да градите представа за описания човек, но опасявам се, тя няма да ви помогне особено, ако искате да се доближите поне малко до цялата картина. Може би фактът, че през 2019 година Емине печели престижния Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (категория Проза), е една идея „по-информативен“, но и той стои сухо до колорита на личността на младата писателка. Именно той обаче прави възможно появяването на романа „Керван за гарвани“ с редактор Азиз Таш и корица на настоящото издание на Екатерина Мария-Миткос, изд. „Фабер“.

Емине е поток от енергия, в който се влюбваш изненадващо бързо и лесно. Зрелостта на писането ѝ те оставя изумен, а семплия, изчистен от клишета стил и завидното чувство за хумор само добавят щипка магия към усещането, докато четеш. „Керван за гарвани“ е колоритна и многопластова книга, в която не впечатлява само обемът ѝ (за да бъда количествено изчерпателна – 187 страници). Всичко друго заслужава похвалите както на литературната критика, така и на обикновения читател, каквато е авторката на настоящите встъпителни думи, които надявам се, не ви изморяват. Ако ви се чете нещо смислено, но представено по непретенциозен начин, с голяма доза чувство за хумор, музикални и междукултурни препратки, непременно си купете книгата. Ако мислите, че ви се чете нещо съвсем различно – пак я прочетете. Поемам отговорността за препоръката. Е, приятно четене (първо на интервюто)!

О, за малко да забравя! Ако сте в Пловдив или днес имате път натам, отбийте се в „Петното на Роршах“ малко преди 19 часа, за представянето на романа „Керван за гарвани“. Тъкмо сами ще се убедите в написаното горе.

Книгата ти има свой живот от 2021 година. Аз лично съм я търсила няколко пъти, без успех. Сега с новото издание сякаш ѝ даваш нов шанс за рождение. Как го възприемаш ти? Донесе ли ти нови срещи, размисли, преживявания?
Предговорът към втория тираж започва така: „Тази книга е една безкрайна градина, чиито плодове не спират да (се) раждат.“ „Керван за гарвани“ ми даде повече, отколкото съм си мислила, че мога да получа (от него). В този смисъл, малко ме измори. Радвам се, че имах време да осмисля какво (ми) се случва и вторият тираж дойде тогава, когато вече бях готова за него.

Корицата на второто издание на „Керван за гарвани“

Още на първото представяне, в края на октомври тази година, книгата ме срещна с Йоанна Елми, която поканих да я представи в Търново. И тя прие. Това е един от големите подаръци, които второто издание ми донесе. Както и работата и приятелството ни с Екатерина Мария-Миткос, художникът на корицата към втория тираж. Корицата е невероятна!

Харесва ми, че книгата се променя с всяко следващо появяване. Ако се стигне до трети тираж, визуално ще става все по-интересно.

Разбрах, че книгата е щяла да бъде озаглавена “Случаен превоз към изгрева”, ти обаче се спираш на настоящото ѝ заглавие. Любопитна съм какво те накара да го предпочетеш.
„Аз съм дете на този век“ е едно много любимо мое стихотворение на Абдул Латиф ал-Лааби, което затваря книгата така:

    проснат по средата на пътя,
    с глава, обърната към Ориента,
    чакам кервана на лудите.

Аз наистина го чакам този керван. Възможно е затова да съм избрала това заглавие. 

Делиорманът е сякаш много повече от топография в романа ти. Какво те свързва лично така силно с него?
Делиорманът е чиста литература, в която бях отгледана. Сюрреалистично пространство, в което магията, и имампред вид истинската магия, онази, физическа магия, която може да излекува или разболее човек, онази магия, която се предава от поколение на поколение, е все още жива.

За съжаление, откъсвайки се от това място, не принадлежа на него, но това ми помага да го разбера и да го опиша. Понякога ми е тъжно и се обвинявам, че разказвайки Делиормана и неговата магия, показвайки го на света, го губя, затривам автентичността му. После се успокоявам с това, че съм част от естествения процес на разкодиране на това място и се чувствам щастлива, че се отваря художествен разказ за Делиормана чрез мен. Нямам търпение да чета следващите поколения. 

Чела ли си романа на Капка Касабова “Граница”? Не сравнявам книгите ви, но темата за мирното и съвсем естествено съжителство на етноси и култури тук на Балканите е обща. То обаче бива твърде често неестествено разбивано от външни сили, като т. нар. позорен “Възродителен процес”, който засягаш и ти. Можем ли според теб да излекуваме някои от раните, нанесени тогава? И как? Извинявай за въпроса във въпрос…
Това е интересно. Немалко хора са припознавали „Керван за гарвани“ в пътеписа/роман на Капка Касабова. За мен е огромна чест.
Капка е много добър писател. Онова, което тя прави в „Граница“, е силно, именно защото е човешко.

Тя разбира и показва света като едно цяло, независимо че то може да бъде отделено от абстракциите на държави, режими, системи и т.н. От дистанцията на времето, в което тече разказът, Капка ни показва колко абсурдно може да бъде всичко това. Показва ни, че ние можем да вярваме на тези абстракции, подчинени и бранещи болните амбиции на таласъми, които историята най-често изплюва като чужди тела.

Това е случаят и с т.нар. „Възродителен процес“. Първо – някой си го е помислил това. После – някой му е повярвал. И накрая – хората са започнали да го изпълняват. Това са немалко хора и те са били готови за това.

Абсурдно е. Но най-вече плашещо.

Ние не трябва да забравяме, че Балканският човек има съвременни предпоставки и е способен да извърши подобни злодеяния именно защото той е едно малко дете. Нас така ни възпитават на Балканите. Да се чувстваме малки и да си мислим, че зависим от някого. Кого обичаш повече – мама или татко? Това е въпросът, който ни вълнува. Сами разбирате, че това е, в същината си, нелеп въпрос, водещ доникъде.

Затова и не сме готови да понасяме отговорността за злодеянията си, не сме готови да слушаме и да се променяме, защото смятаме, че ние сме перфектни и каквото и да направим, накрая все ще се обичаме, което си е чистата истина. Но именно инфантилността на нашето поведение причинява болка на ближния. Защото агресията, неприемането на другостта, неспособността на диалог, е именно белег на незрялост. Какво друго може да бъде? 

Лекът на нашата вироглавост е следващото поколение, което съм сигурна, че ще порасне повече от предците си. Вярвам и виждам, че нещата се преодоляват чрез диалог, разбиране и най-вече любов. И въпреки всичките отчайващи актуални световни събития, аз чувам виковете за свобода и любов. И вярвам, че има необратими човешки процеси, през които ние, независимо къде се намираме, трябва да преминем, защото ни чакат много по-важни проблеми за решаване от това „Чия е тази песен“.

Планетата ни е пред климатичен колапс, а това може да заличи всички граници, които сме създали и се опитваме ревностно да пазим и които ни поддържат илюзията, че съществуваме и принадлежим на нещо повече от самия свят и от човешкия вид. Не, ние не сме нищо повече от хора, живеещи на тази планета.

Тъжно е, че ще се наложи да го научим по трудния начин.

Емине Садкъ (снимка: Марина Чамуркова)

На фона на селски пейзажи, диви приключения с роми, гонитби, побой, сватби и какво ли още не, музиката на Pink Floyd стои като 25-и кадър в „Керван за гарвани“. Какво си искала да ни предадеш с целия този колорит? За да не тълкувам аз какво е искал да каже авторът…
Нищо чак толкова сложно. Просто вярвам, че Pink Floyd са възможен идеал и по нашите земи. Макар и намерен втора употреба на битак, Pink Floyd са възможни и съществуват и тук.

Главният герой Николай Тодоров стига етап в живота си, в който сякаш е ужасно изплашен от пропиляното време, от живота в лабиринт. Мисля, че много читатели ще се припознаят в него и дори може би ще обмислят подобно бягство. Ти би ли им го препоръчала?
Препоръчвам всякакъв вид бягство, но не и от отговорност. Човек трябва да е свободен да си тръгва, когато светът му започва да го засмуква и върти в един и същи кръг.

Къде търсиш истории за разказване? Или те те намират?
Светът е пълен с истории, които чакат да бъдат разказани. Понякога се хващам да пиша нещо и то не върви, не защото не е важно или в него няма история, напротив. Просто не ми е дадено на мен да го разкажа и това е. 

Корицата на първото издание на „Керван за гарвани“

Имала съм случаи, в които ми се обаждат хора и искат много да ми разкажат нещо, което им се е случило, и на тях това им се струва важно, ама много важно. И то е важно, но не може да задвижи дори сюжет за къс разказ.

Понякога преминаване между дете и котка може да ми отвори цял свят.

Искам да кажа, че не знам как работи всичко това, но май историите сами си намират майстора.  

Книгата ти “Керван за гарвани” е пропита с чувство за хумор и някои читатели вероятно биха предположили, че там е стихията ти. Аз обаче съм чела твой изключително дълбок и далеч от сатирата разказ – в брой 4 на списанието за литература, култура и изкуство Небет тепе, и знам, че се справяш блестящо и с подобни текстове. Какво ти харесва да пишеш? И каква ще е посоката на следващата ти книга – издай ми някоя писателска тайна, остава си между нас.
Харесва ми да пиша всичко. Имам както много идиотски писанки, така и твърде драматични или „дълбоки“ разкази. Най-важно ми е да пиша, защото много обичам да превеждам мислите си чрез словото. С годините откривам, че ми се бъбри и вече не мога да пиша толкова стегнато и кратко както преди. Затова смятам да напиша книга с разкази, т.е. отново да се върна към краткия жанр, за да не го забравя съвсем.

Какво четеш сега?
В момента съм резидент в с. Дъбене и чета книгата на Иван Унджиев – „Карлово“. Това занимава дните ми. Наскоро довърших „Тил“ на Даниел Келман. Много добра книга. Скоро ще замина за Амстердам, където ще прекарам зимата с Токарчук. С всичко, което е преведено на български. Успях да прочета няколко от книгите ѝ, но винаги става така, че някой ми отмъква тези книги и никога повече не ми ги връща. „Правек и други времена“ съм си я купувала четири пъти.

Предстоят ли ти представяния на книгата до края на годината? А може би и след това?
Йоанна Елми се шегува, че както е тръгнало, ще представям „Керван за гарвани“ до 2026 г. Ако читателите имат интерес за това, бих се радвала и до края на този век да я представям.

Ще се радвам да се виждаме до края на този век!


Можете да намерите „Керван за гарвани“ в сайта на издателство ICU в трето, преработено издание.