fb
Ревюта

Страница 59 или хищническата хватка на „Фи”

6 мин.
fi-vladislav-hristov

fi-vladislav-hristov„Четенето на поезия е размяна на същности“

Иван Христов, Американски поеми

Трудно ми е да си представя друго заглавие за ревюто на последната поетична книга на Владислав Христов „Фи” (изд. „Ерго“, 2013).  Трудно ми е, защото разменяхме негови стихове една дъждовна неделна вечер в Арт хостела с близка приятелка. Четяхме на глас и се опитвахме да проникнем в казаното – дали то е израз на реалности или реалните вещи и детайли са прикритие.

Направихме си експеримент – всеки, влязъл в малката стаичка, получаваше загадка: четем му страница 59 и той споделя как я тълкува. Защото поезията трябва да се чете, усеща, мисли. Да се разпространява. В дъждовната вечер носех Влади Христов със себе си. И успях да премина отвъд на неговия минималистичен стих.  Ето я величествената, поглъщаща страница 59:

долната устна женска
горната мъжка
още куп несъответствия
между отделните части
виж обаче ръцете
колко много
приличат на твоите

Отсъствието на заглавия в поетичния проект „Фи” е предимство – нещо, което рядко става сполучливо. Директно влизаш в простотата на ситуацията, в ритъма на действията, в образите. Стиховете са гладко движение между двете култури на Изтока и на Запада. Умела симбиоза на западна ерудиция и източна крехкост, на преходност и вечност, показани в тяхната едновременност. С кратки стихове. Синтез без описателност, но и без пределност, при която може да се получи объркване. Впечатлението ми е, че източното вглеждане в детайла (капчук, камък, клонче, малкия отвор) става полезно за онемяване на западни универсалистки концепции. Източният светоглед е употребен като средство за разобличаване и надсмиване над живота и над смъртта.

капчукът и след нас ще капе
а котето ще пие от водата
на това му викам:
Някой да те надживее
с. 66

Остро, но безконфликтно, с жертви, но без драматичност. С насладата и спокойствието на знаещия. Азът на поета е овладян, приглушен. Слял се е с наблюдаваното. Воайор? Извисеност над човешки страсти и поведение – позиция в резултат на познаване на гамата на човешките реакции. От тук се поражда усещането за зрялост на стиха и в изразността, и в мекотата на бохемското опиянение.

В размяната на същности в онази вечер проумях, че една част от стиховете са еротични, замаскирани с поносима перверзност. Тя не се дава наготово на читателя, а се разкрива едва след повторно, потретно прочитане и размисъл. Усилието важи за цялата книга. Може да се подхлъзнеш по първичното внушение. Най-яркият пример е следният:

понякога
голямата хлъзгава риба
излиза от коритото
да потанцува
върху плочките в банята
сякаш сушата
е нейният истински
дом
с. 62

Като читател на поезия употребената изобретателност и отхвърляне на клишета и очаквания, иронизацията на символи и знаци, обратите в края на стиха, ме забавляват. Жива поезия. Всеки ред диша, протяга се, мами. Изкушението те събаря на пода и пак се връщаш да четеш. Чудовищно око за микрочастите на всекидневните картини, оставащи в обхвата на невидимото. Неограничено до български или друг вид национална или културна действителност. Не съм очаквала: превърнах се в уловен читател, открил нова форма на сладострастие. И повтарям на глас „снимането на ангел/ е много лесно:/ просто кажи обичам те/ преди да натиснеш копчето” (с.89). Образите те въвличат в сливането на метафорично и физическо измерение и конструират трансформации: врабчето без крила е … гъсеница – с.12. Сравнения, които подкосяват краката (вятърът надува/корема на пердето – с.78). Гръмките драматични думи са снижени, изравнени:

през счупената щора
лъчът промушва
корема на стаята
убийство което
всички ние
ще премълчим
с. 17

Скандализиращи стихове:

в двойния гроб
съпрузите ги поставят
един върху друг
закъснелият разправя
какво се е случило
после настъпва мълчание
тогава първият дошъл
проговаря
с. 38

Смразяващи фигуриголите изнасят мъртвите” – с.92. Темата за смъртта е в изобилие, жизнена смърт, шеговита, страхът от нея е снет, потъпкан и може да се каже, че Владислав Христов достига до „непосилната лекота на смъртта”. За нея, смъртта, се говори жизнеутвърждаващо.  Защото смъртта и живота трудно се разделят.

Всичко е вписано и се извлича от естеството на живенето и природата: светът приляга добре „в човешка ръка” – с.88. Стига да имаш умение да видиш. А Христов има таланта да го направи с чист, ясен, точен език, който щади достойнството на читателя. Само го взривява. Уталожват се последиците на взрива и пак – приласкаване обратно. Хищническа хватка. С уважение към сдвоените интерпретации – как радва и вдъхновява подобно рядко поетично умение и буди въображението. Вижте само стиха на с. 58 за „малкия отвор” и „снопът светлина”. Похватът на окото на бездната и човека – кой в кого гледа, тук е разигран на различни нива: от камъка и скулптура през хвърлените камъни и покритото тяло – с.72; отворения прозорец, звездите и ние – с. 73, до фосфорното куче на финала на книгата.

„Фи“ се откроява със забележителна ритмичност. Мотивите и образите се повторят с определена честота, през няколко стиха. Дали тя не е равна на 1,618? Числото фи?

Разбира се, заглавието. Символиката на числото Фи е тайното мастило в организационния принцип на книгата. Чистото златно сечение и всички процеси, независимо дали са биологични, обществени, исторически, са подчинени на неговата пропорция. Математическата му стойност е приблизително 1,618. Дълбинните му значения са загатнати от избраните два цитата на Марк Витрувий Полион (оставям ви сами да откриете връзката му с Леонардо да Винчи), условно разделящи книгата на две части.

Магнитният поток (фи) на примамливата поезия на Владислав Христов ще ви хване и ще поискате да знаете защо мълчат камъните и кои са седемте сърца.

[ + ]