Последната книга, която прочетох през изминалата година, беше „Малък живот“ (изд. „Лабиринт“) – вероятно не бихте я видели сред множеството статии с препоръчани заглавия за празниците. Съвсем логично, предполагам, освен ако не сте ексцентрично настроени и не искате да избягате от масово наложената декемврийска ведрост.
За мен романът на Ханя Янагихара беше истинско откритие. Не сядам да пиша ревю за него веднага след затварянето на последната страница единствено защото прекарах дни наред в четене и гледане на интервюта с авторката. Мира не ми даваше да разбера кой, по дяволите, е в състояние да създаде такава книга. Каква точно не мога да определя с една дума (може би „брутална“ е първата, за която се сещам), затова ще се разпростра в по-дълъг текст, тя го заслужава.
За творба като „Малък живот“ не върви да кажеш, че ти е „харесала“. Тя ме разтърси из основи, вбесяваше ме, натъжаваше ме, шокираше ме и не не ми дотягаше на нито една от 720-те страници плътен текст – за мен всичко това прави една книга ценна. Не бих могла обаче да използвам думата „харесвам“, за да опиша отношението си към история, наситена с неспирно насилие и страдание. Вероятно трябва да си известен мазохист в литературните си предпочитания, за да се насладиш на романа, но издържиш ли на тежките сцени (които са много, повярвайте ми), твърде вероятно е да усетиш онова блаженство на човек, докоснал се до истинско произведение на изкуството.
Стилът на писане на Янагихара напомня този на Дона Тарт – мрачна атмосфера и мистериозни елементи. Нещо недоизказано витае по страниците, кара те да продължаваш нататък без почивка дори когато съзнанието ти е уморено от преследването на въображението на писателката. И при двете персонажите са прецизно изградени, като се залага на вътрешните им характеристики, а не на външните описания.
Ханя Янагихара (снимка: Sophia Evans, The New Yorker)
Интересен е изборът на Янагихара да не разкрива в коя историческа епоха се развива действието. В свои интервюто тя споделя, че умишлено е избрала да използва фантастичния елемент, напомнящ приказките – сюжетът не е поставен във времеви рамки, женски персонажи почти няма, всички главни герои са богати и преуспели. Тези писателски хрумвания биха объркали читателите, които очакват напълно достоверна история, но онези с отворен ум ще приемат несъответствията с реалността като украшение на историята.
Атмосферата на романа, която опитах да предам дотук, е крайно важна, за да придобиете представа какво ви очаква на страниците на „Малък живот“. Съвсем целенасочено не започнах със скицирането на сюжета. Той проследява историята на четирима приятели, неразделни още от колежа – Джуд, Уилем, Джей Би и Малкълм. Те живеят в Ню Йорк и са се издигнали в своите професии, съответно – адвокат, актьор, художник и архитект.
В първата част авторката прави детайлно описание на детството и оформянето на характерите на Уилем, Джей Би и Малкълм. Честно казано, започнах да си водя записки, за да не пропусна някой детайл, който впоследствие ще се окаже от голямо значение. Осъзнах, че съм попрекалила с бдителността, понеже всички подробности служат единствено за да опознаеш героите отблизо и да разбереш какво е довело до възникването на дадена черта от характера им в настоящето.
Читателите остават с впечатлението, че авторката ще обърне равно внимание на героите, но изведнъж фокусът се съсредоточва върху Джуд и всички останали заемат своите места в живота му като парченца от пъзел. И тук започва ужасът. Пред читателя се разгръщат сцени, на фона на които и най-зловещите произведения от хорър жанра изглеждат като романтични комедии. Сексуалното и физическото насилие над дете ме караха да се чувствам нелепо безпомощна, почти като съучастничка в престъпленията. Сякаш, ако продължавах да чета, давах зелена светлина на страданието. И все пак това е само книга, нали? Ами ако това се е случвало някога, накъде (или се случва днес, сега) и на някое дете от плът и кръв (и душа)?
Знам какви са отговорите и тъкмо заради това нямам сили да ги изрека на глас или дори напиша.
На мног
о места спирах и се замислях какъв ли живот трябва да е имала авторката, за да обрисува сцени с такъв интензитет на бруталност. В почти всяко свое интервю тя споделя за споровете си с редактора на книгата, който е бил на мнение, че читателите няма да ги понесат и е настоявал те да се преработят. Янагихара обаче е била категорична, че нито една сцена няма да се променя или съкращава. По време на свое гостуване в Обществената библиотека на Лос Анджелис тя казва, че според нея ролята на писателя не е да се грижи за читателя – да се съобразаява колко може да издръжи, дали му е твърде тежко или натоварващо. Отговорността му стига дотам да изгради логичен, завършен образ и история.
Но да се върна на самата Ханя Янагихара. Тя е лаконична, когато говори за личния си живот. Макар да коментира избора си на тема, не потвърждава дали е преживяла насилие. В интервю за The Guardian разкрива, че като писателка се интересува от последствията, които издевателствата над момчетата носят след себе си. Тя ги разграничава от тези над жените, защото мъжете са възпитавани да бъдат силни и това се очаква от тях. Търсенето на помощ или дори споделянето често се възприемат за слабост. Именно тези стереотипи биха могли да поставят мъжете в ролята на жертви. А жертвите, на свой ред, нерядко се превръщат в насилници. Ето до какъв порочен цикъл може да доведе вкарването на момичетата и момчетата в определени роли.
Със сигурност не бих препоръчала „Малък живот“ на всеки. Тя ще се хареса на читателите, които обичат книгите да им носят нещо повече от забавление. Романът засяга изключително важни за обществото ни теми, представени без капка милост, без замаскиране на грозното и жестокото около нас. Неслучайно през 2015 г. става финалист за престижната награда „Ман Букър“. Аз обаче ще го запомня не с признанието на критика и жури, а с доказателството, че е възможно за крещящата нужда от човечност да се пише точно толкова болезнено, колкото Ханя Янагихара го прави в „Малък живот“. И резултатът може да е брилянтен.
Можете да вземете тази книга от Ozone.bg .
