fb
Ревюта

Юлия, възрастните и “Хартиеният принц”

3 мин.
hartieniyat prints vladislava voynovitch

hartieniyat prints vladislava voynovitch„Хартиеният принц” (изд. „Колибри“) на Владислава Войнович е безпощаден и забавен разказ за отношенията деца-родители, приятелството и преодоляването на житейските трудности, представен убедително през погледа на почти 9-годишната Юлия.

Коя е тя? Съвсем нормално момиче, което смята, че да си бъркаш в носа е страхотно занимание, което за съжаление не трае дълго. Изпитва затруднения с четенето, свири на цигулка с неудоволствие и вярва в Бог. За Юлия е важно семейството да е дълго време на едно и също място, но за родителите й са важни други неща. Без да й кажат, се преместват в нова къща, докато тя е при баба си на село. В стария апартамент остават скритите й съкровища (икона на Богородица и ръкавица). Неразбирателството си с възрастните Юлия обобщава така: „Проблемът с възрастните е, че не си играят” и за тях „ту съм малка, ту съм голяма”.

Всичко това логично води до неразумна постъпка. Момичето пуска у дома непознат младеж, който се оказва крадец. Ситуацията се развива в неочаквана посока и крадецът си тръгва с един от „специалните” паспорти на баща й. Скоро липсата е открита и баща й е отстранен от работа.

Гузната Юлия се заема с трудната задача да върне липсващия паспорт. Уж най-добрата й приятелка Ана се държи доста подло и изнудвачески, но пък непопулярният дребосък Аги искрено желае да й помогне. На Юлия ще й отнеме известно време да прецени кой е истински приятел.

Докато се опитва да поправи стореното, момичето ще научи няколко важни житейски урока. „Опасните неща всъщност са добри. Не си е работа човек да няма ама съвсем никакви проблеми – много по-добре е да има и да ги реши и тогава вече да няма.” И освен това всичко, което можеш да правиш, е страхотно, ако имаш приятели до теб.

С „Хартиеният принц” авторката е успяла да предаде автентично, с доза хумор и без омаловажаване чувствата и усещанията на Юлия, начинът й на възприемане на отношенията в семейството и училище. Войнович ни показва как ни възприемат децата, а картинката хич не е ласкателна – често само разпореждаме и изискваме, без да зачитаме тяхното мнение. А това ги води до заключението, че родителите им ги обичат, но на възрастните не е нужно да се казват неща, които не могат да разберат.

В историята на Юлия важно място заема детската книга на сръбския автор Игор Коларов „Аги и Ема”, която е много популярна сред сръбските деца (за нея споменава и димитровградската библиотекарка Елизабета Георгиев във втората част на чудесното си интервю за „Детски книги”!). В този смисъл една част от внушенията и връзките в романа са недостъпни за българските читатели. Искрено се надявам някое българско издателство да се престраши да запълни тази и подобни празноти.

Текстът е публикуван за първи път в сайта „Детски книги“.