fb
ИнтервютаНовини

Ина Иванова: Изкуството може да извика човечността ни

7 мин.
Снимка: Личен архив

В сайта на ИК  „Жанет 45”, където са приютени няколко стихосбирки на днешната ми гостенка, ще прочетете, че тя обича вятъра и вярва в езика на изкуството. За второто бях сигурна, а за първото се досетих. Няма как (мисля си) да обичаш свободата и да не се дивиш от способността на вятъра да те носи, да те гали и приласкава, охлажда приятно или вледенява. Такава е Ина Иванова – птица, която сякаш носи лекота и свобода в клетките си.

Читателите я познават със сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии” (изд. Арс, 2009), „Името на неделята” (изд. Жанет 45, 2012) и „Летящ акордеон” (изд. Жанет 45, 2014), романа „Кар танеси” (електронна книга) и стихосбирките „малки букви” (изд. Жанет 45, 2016), „Криле от папиемаше“ (изд. Жанет 45, 2019).  А от съвсем наскоро и с поетичната книга „Нещата, за които мълчим” (изд. Жанет 45, редактор Аксиния Михайлова). Тъкмо тя става повод за един отдавна замислен разговор, който само чакаше сгоден момент. Исках да се запозная с Ина откакто прочетох разказа ѝ в сборника на издателство ICU „Бащите не си отиват” (съставител Невена Дишлиева-Кръстева). Не се случи непосредствено след тази дълбоко трогателна книга, но явно срещите с хора, с които усещаш особена близост, дори да не са физически, си имат точен момент на случване, неподвластен на планове. Намеси ли се и добра поезия, вече говорим за предопределеност. 

Ако още не сте прочели „Нещата, за които мълчим”, можете да си направите подарък – първо с интервюто по-долу, а след това и с поезията, красиво разположена между кориците, дело на Иво Рафаилов. Може би ще заобичате неусетно вятъра…

Какво премълчаваме най-често? Всъщност остана ли нещо неизказано в новата ти стихосбирка?
Поезията, струва ми се, е един от начините да кръжим около неизразимото, да отгатваме неясните му очертания. Да защитим красивата крехкост на битието от уловките на човешкия ум, който обича да формулира, да класифицира, и така ни лишава от трансцедентното. Инак най-често премълчаваме онова, което някак не може докрай да бъде изказано. Болката. Радостта.

Открих поне няколко града по страниците на книгата. Има ли място, което по особен начин те вдъхновява? И може би те провокира да пишеш…
Местата, които имат много небе. Или достатъчно море. Тихите места, които ни предлагат вглъбение и утеха.

Вярвам, че книгата ти ще бъде възприета “терапевтично” от немалко читатели. Съвсем наскоро разбрах, че приятелите от Творческа академия “Заешка дупка” дори организират такъв курс. Явно този ефект от литературата ни е все по-необходим и търсен. Съгласна ли си? Намираш ли самата ти утеха в четенето и/или в писането?
Нужно, спасително ми е бягството, което изкуството предлага. Като читател, слушател или зрител аз неведнъж съм сменяла световете, благодарение на създаденото от художници, писатели, музиканти, хореографи, артисти, режисьори. В този смисъл да, изкуството може да терапевтира и по-важното – да извика човечността ни.

Ако пиша, аз лично се старая да не оставам при лично биографичното си съществуване. Ползвам емоционалния му заряд, но рядко си позволявам да пиша точно, когато имам „терапевтична” необходимост да изразя нещо. Търся в поезията по-голямото, скритото.

Пишеш, че зимата си отива без предизвестие, за разлика от хората, които обичаме. Не че споря с поета, но сякаш моят житейски опит друго показва. Без да търсим фактология, кога раздялата носи повече болка според теб?
Хората едва ли си отиват без предизвестие, просто ние щастливо не го забелязваме. Обаче се чудя права ли съм за зимата :) Раздялата е другата част от динамиката, от вечната промяна, която е животът. И ако сменим оптиката, всички сме съгласни с това. Но когато е лично, боли. Животът наболява, докато ни учи, не ли?

Снимка: Личен архив

От теб струи светлина и жизнерадост, а пишеш за толкова много болка. Как са съвместими тези (минимум две) лица със своите различни опитности?
Съжителстват някак, едва ли им е лесно. Издирвам лекотата, моля се за сили, за да я привикам обратно, когато си тръгне. Понякога отнема повече време.

Срещаш се с много писатели и творци, говориш за книги и култура в общественото пространство. Замисляла ли си се на какво те научи този опит? Ако си спомниш за Ина, която тепърва започваше да се занимава активно с културния живот у нас – каква е разликата с Ина, с която разговарям сега?
Много е странно как се случи – постепенно, без да съм го търсила сякаш. Научи ме на това, че ние, хората, сме много различни като характери, като културен фундамент, като мироглед. И това е богатство. Ние не само преживяваме света и себе по различни начини, ние имаме възможността да (се) променяме чрез писаното или премълчаното. Но най-силно през взаимоотношенията си с околните. Трябва само да се опитваме да правим изборите си етично.

В каква посока съм се променила? Успявам да говоря пред публика без да си личи, че съм адски стеснителен човек :)

Има ли книга, която е станала повод животът ти да поеме в различна посока? Ако не е твърде лично, би ли разказала за нея?
Понякога си мисля, че сме направени от книгите, които четем. От филмите, върху които разсъждаваме или плачем. Трудно ми е да откроя конкретна книга, но с истинска възхита се връщам отново и отново на един от съвършените стилисти – Труман Капоти. Бях много млада, когато прочетох за пръв път неговите новели ”Арфата на тревите” и „Закуска в Тифани”. И усетих, че преживявам, че се идентифицирам с необикновена лекота с друг свят. Че зад леките му, почти небрежни фрази, стоят пластове познаване на човека. Сега често си позволявам подобен ескейпизъм – книжарниците и библиотеките са препълнени с добри книги, много от тях преводни. И тук ми се иска да кажа, без никаква връзка с въпроса, обаче заради изумителната им работа с българския език: благодаря на преводачите!

Вече заформила ли си бъдещи творчески планове или се наслаждаваш на ефекта от “Нещата, за които мълчим”?
Мълча :)

Пиша от известно време разкази, те ще ми подскажат кога са готови да станат сборник. Така се случи впрочем и с тази стихосбирка, в един момент, след един текст аз просто видях, че се е появил скелетът на книга, така че започнах внимателно да подреждам и редактирам отделните стихотворения. После дойде работата ми с Аксиния Михайлова, моят редактор и ангел-хранител на премълчаванията ми.

Пожелай нещо на читателите на “Аз чета”, моля :)
Обичайте себе си, доколкото е възможно, но не се щадете. Няма закога :)

Можете да поръчате „Нещата, за които мълчим“ от Ozone.bg.