fb
Ревюта

Горчивият вкус на историята с „Инес, моя душа“

2 мин.
ines moia dusha

ines moia dusha

Знаете за моята aвантюра с Алиенде – повечето й книги ме карат да се влюбвам, да мечтая, да се смея. Но има няколко, които оставят в устата ми блудкавия вкус на разочарованието. Нещо такова се получи с „Инес, моя душа“. Когато четях „Сборът на дните„, бях възхитена от задълбочените исторически проучвания, които авторката предприема, за да опиша историята на Инес Суарес – една от първите испанки, осмелили се да прекрачат бреговете на Новия свят, легендарната основателка на кралство Чили. Предвкусвах епична история, може би с не съвсем щастлив финал.

Повечето героини на Алиенде са силни, независими жени – но не го повтарят постоянно. Ако и да е по-близо до реализма, в „Инес, моя душа“ липсва онази романтична нишка, която превръща любовните истории на тази авторка в изпепляващи легенди. Единственият по-реалистичен образ е Педро де Валдавия, чиято мечта за чест и слава с възрастта се изражда в болезнена ревност, самолюбие и заслепение. Колкото до Инес – иска ми се да вярвам в легендата. Уви, прекалено идеална е, за да е истина. Дори греховете й са по-скоро благородна платина, отколкото ръжда.

„Инес, моя душа“ е тъжна книга. Защото ни кара да си дадем сметка, колко жестоки и заблудени са европейците. Лично аз съчувствах повече на жестоките инидианци, отколкото на бедните, тормозени конквистадори. Чест прави на авторката, че описва Писаро и братята му, както и голяма част от останалите приключенци без украсата на легендата – те са жестоки, алчни, мръсни, шумни крадци, които заграбват земя, която не им принадлежи и нарушават законите на собствената си църква и император.

„Инес, моя душа“ е равносметка за живота на една жена, която е преживяла много – била е обичана и мамена, била е обожавана и преследвана, напуснала е единствения свят, който познава, за да намери място за себе си. И ако за нас днес това е трудно, какво ли й е било на нея?

[ + ]