fb
Мислещата литератураСпециални

Из „Саломе“ от Франсоа Вейерганс

13 мин.

4. Саломе

Европа през шейсетте години, млад режисьор пътува много и открива известната опера „Саломе“. Оттогава той нарича Саломе всички жени – истински и измислени – в живота си. Едновременно чувствителен и ироничен свидетел на собствения си живот, авторът се завърта във вихъра на своите многобройни срещи от Венеция до Амстердам, в нощни влакове и по летища. 

Франсоа Вейерганс* е приеман във френска литература за гений, чиято легендарна непредсказуемост няма равна по стил. С убеждението, че именно „Саломе“ е ключът, към всичките му късни творби, представяме откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“.

Тук спомените се смесват. Тръгвам си от доктора, вървя с широки крачки по протежението на Сена, минавам покрай все още отворените магазини за цигари, светещи прозорци, прозорци на хотелски стаи, където жени избират бижутата, които ще носят тази вечер в нощните клубове, барове, където други жени ще се срещат с мъже по-малко забавни от мен, искам да отида до онази книжарница, която затваря в полунощ, за да си купя книга, може би Морис Сев, винаги след сеансите при доктора изпитвам нужда да си купувам книги, също като нуждата да отида при проститутка веднага щом се окажа с пари, пари, които изтичат по-скоро при доктора, отколкото на улица „Пигал“, но накрая се връщат на едно място, в потока от мангизи, циркулиращи на Запад. Минавам покрай кина, в които започват последните прожекции с двойки, които се докосват на екрана и в залата, сеанс при доктора, сеанс в киното, моите сеанси. На следващия ден се появявам със закъснение при него, кара ме да чакам почти два часа, преди да ме въведе в офиса си, пардон, в кабинета си, решавам да му разкажа за срещата си с Ейлиин.

Случи се във „Фуджия Грил“ в Гинза. Дремех пред един чай, току-що бях кацнал в Токио след двадесетчасов полет през Копенхаген и Анкоридж, бях предпочел въздушния път през Северния полюс, за да избегна ваксинацията срещу вариола, а освен това мразя прекачванията. Непоносимо е да разглеждаш само летищата, когато знаеш, че си в Калкута, Банкок или Хонг Конг. Ейлиин беше американка, student, която бе получила стипендия, за да изучава японска музика, имаше буйни червеникави коси, бях я наблюдавал дълго на летището в Ханеда, после в монорелсовото влакче. Разменихме си няколко усмивки. Бях прекалено изтощен и не намерих сили да я заговоря. Наивно бях помислил, че щеше да отседне в моя хотел, но продуцентите, които ме канеха, ми бяха запазили стая в японски стил в някакъв луксозен хотел, който за нещастие не беше „Ню Отани“, за който ми бяха говорили приятелите в Париж, а „Акасака Хотел“, където ме чакаха футон и татами, но не се виждаше никаква Ейлиин. Хотелът беше пълен с японски бизнесмени, имаше друг кинаджия, калифорниец и по-възрастен от мен, който успя да се уреди с някаква копродукция, докато аз се върнах в Париж, без да съм намерил и една йена, но бях успял да се запозная с Ейлиин, която влезе в онзи grill and tearoom в Гинза, място, което нашите любезни портиери ни бяха препоръчали. Всяка сутрин тя ходеше да гледа представления на театър Но, докато аз слушах в хотела Саломе на грамофон „Хитачи“, а също и дисковете на Ейлиин с традиционна японска музика, в която тя ме посвети, изпълнявана на шакухачи, бива, кото и шамисен. Във „Фуджия“ всеки пиеше на своята маса зелен чай, но забелязах, че и двамата четем на родните си езици превода на един и същи роман от Кавабата Snow country , Снежната страна. Приближих се до нея, за да ѝ обърна внимание на това. Горе-долу това ми се искаше да разкажа на доктор Ж. Токио беше първото ми пътуване извън Европа, изпитвах ужас от скоростта на такситата, гласовете на продавачките в големите магазини, гарите, телевизионните програми, от Гинза през деня и нощта, нещо съвсем различно от оживлението на ресторанта в търговския център, което ме ободряваше в полунощ на „Сен-Жермен-де-Пре“. Бях десетгодишен, когато за пръв път чух да говорят за Япония. Беше в Сен-Реми-дьо-Прованс. Родителите ми познаваха доктора, който управляваше лудницата, в която е живял Ван Гог, бяхме отишли да видим килията, която е обитавал. Там видях японци, които залягаха и целуваха пода на тази килия. В Токио, град, който е малко плашещ през първите дни, се натъкнах на една западнячка, американка, която бе живяла в Париж и предпочиташе Сезан пред Ван Гог. На следващия ден тя ме придружи до книжарница „Марюзен“. Ейлиин не разполагаше с много пари, изпитах срам, когато ми каза: „The Ginza is the most noted street in Tokio, its also the most expensive!“ Нямах никакво право да се преструвам на по-богат от нея, не аз плащах стаята си в „Акасака“. „Е, какво представляваше това момиче за вас? – намесва се доктор Ж. – нали не смятате да ми изнасяте лекция върху Япония?“ Ейлиин познаваше много добре оперите на Рихард Щраус, беше чела Оскар Уайлд, преведен от Лорд Дъглас, обичаше филмите на Джоузеф фон Щернберг, беше ги гледала всичките с изключение на Мароко и аз ѝ говорих за Мароко и отношенията между една актриса и нейния режисьор, има малко примери в киното за среща като тази на Марлене Дитрих и Джоузеф фон Щернберг, съвместната им работа бе отворила възможност за създаване на филми, за които не е имало никакъв намек в кариерите им преди това и последвалото няма равно на себе си по сила, какво ожесточение в желанието да се предаде нещо, което е невъзможно да бъде предадено, но разбирате добре, докторе, че печеля време и губя пари, надявайки се сеансът ни да приключи, преди да съм ви доверил същественото за Ейлиин. Смятах, че подстрекаван от любопитството, щеше да ми отговори: „О, имаме цялото време на света.“ Той се умълча. Не виждам нищо особено важно в срещата ми с Ейлиин, спах с нея няколко пъти на ден в продължение на десет или единадесет дни, тя идваше при мен в хотела, носеше плочи за тезата, която пишеше и не разбирахме текстовете на гърба на обложките. Жалните песни на Гагаку ни трогваха. Ейлиин, която заговорих, защото исках да правя любов с нея, „познаваше музиката“. И тя ме желаеше и спа с мен. Има една фраза на Дарвин, която бих искал да стане по-популярна: „Женската не избира най-привлекателния мъжкар за себе си, а онзи, който най-малко я отвращава.“ Да се освободя от Ейлиин, не беше това желанието ми в Токио, но се превърна в такова върху дивана на Капудан-Паша. Да убия Ейлиин! В таксито, което ме отвеждаше в кабинета на доктор Ж., несъзнателно си помислих за следното и веднага се разсмях: „Той ще ми предпише медикаменти и ще убия всички“, разказах го на доктор Ж. и отговорът му бе: „Има ли чак толкова много хора като нея, които искате да убиете?“, да убия спомена за Ейлиин, да разруша всички места, където сме ходили, ето така става, придружавам жени на разни места, чайна или музей и нещата свършват в леглото, без значение къде, хотел, апартамент, селска къща, аз се оказах в Токио с една scholarship holder, нюйоркчанка, но защо ви го разказвам, каквото и да ми струва, знам, не забравям, че трябва да разказвам всичко, което ми мине през главата, в самолета четях Възпитание на чувствата, Ейлиин се намираше точно пред мен в същия самолет, когато ме обхващаше страх, гледах тила ѝ и навеждайки се леко, забелязвах коленете ѝ, опасани от правата линия на полата ѝ, четеше един от романите на Александрийски квартет на Лорънс Дърел, Маунтолив, струва ми се, дори съм сигурен в това, даде ми книгата в Токио, донесох я в Париж, при Мехтилде е.

This is to certify that Eileen has crossed the Arctic Circle, да, и тя, също като Саломе, а онова, което исках да кажа на доктор Ж, защо внезапно започнах да говоря за Ейлиин, една фраза щеше е достатъчна, защото държа да разкрия определени факти пред някои хора, изпращайки им известие под формата на отпечатано томче, изтерзан от умора в избора на определена дума, пунктуация и точно определена дължина на дадено изречение, точно тези и различни от други изречения или думи, накратко, да пиша, а дали съм на път да сътворя роман? Дали съм на път да стана писател? Аз съм светец, луд, аскет, плейбой, еротоман, болен, палячо, продавач на билети, шарлатанин, хамелеон, морски еднорог, гибон, гущер, lacerta viridis. Нека върви тогава по дяволите! С Ейлиин никога не сме ходили на кино, ето какво исках да ви кажа, край на епизода с Ейлиин, аз не се казвам Барнабут. Минавали сме обаче пред всички киносалони в Токио, „Марюнуши Тохо“, „Марюнуши Никатсу“, „Ново Тохо“,“ Шошику Пикадили“, „Пантеона“, „Императорския театър“: кина в Токио, в колко часа е следващата прожекция? А филмът кой е? Главният филм е започнал току-що, „първият път, когато ви видях, беше в градините на…“, Ейлиин бе намерила своя град, „Трето авеню“, беше научила няколко изречения на японски от един Teach Yourself Japan. След като бяхме правили любов, движейки ръцете си по тялото ми като изкусна масажистка, тя ми говореше (спомням си нейния глас и сричките): „Ongakkai ni iktai no dessga“, не си писахме изобщо след това, тя несъмнено е публикувала статии върху Сагаку, дали се е омъжила, дали е слушала Саломе, мислейки си за мен, беше ми казала, че притежава онзи албум с двете плочи, който бях донесъл в Япония, за да го дам на продуцентите, които не успяха да разберат съвсем намеренията ми. Ейлиин, когато дойда да представя Саломе на фестивала в Ню Йорк, ще ти се обадя, ти ще бъдеш в залата. Ейлиин, жена, с която не съм гледал нито един филм, разбирате ли ме, напуснах Токио преди нея, взехме монорелсовото влакче, за да стигнем до летището, ръката ѝ, моите, качвам се на самолета под погледа на една жена, която е гледала, обичала, галила голото ми тяло, аз, който толкова пъти съм изпращал Саломе, наблюдавал съм я как се отправя към изхода, като вдига ръка над пътеката и ми усмихва, без да ме различава сред другите на терминала, докато слагам куфара си да го претеглят, Ейлиин ми подарява кутийки с миризливи пръчици и едно ветрило, ветрилото е черно с червен кръг и виолетови копринени панделки, поставено в продълговата кутийка, подобна на онези, който съдържат пръчици, но значително по-широка, кутия като ковчеже за пениса на Озирис, малък саркофаг като за моя пенис, да кажем, ветрилото ще има собствена роля във филма ми, казах го на Ейлиин. В самолета Токио–Париж не бях особено доволен от себе си, усещах коляното на седящата до мен жена, която се преструваше, че спи, защото всъщност галеше бедрото ми с покритото си коляно, което ръката ми най-накрая успя да обгърне. Sayonara Ейлиин.

В кого съм бил влюбен тогава? Това беше преди Ирен, която щях да срещна няколко седмици по-късно. При завръщането ми от Япония имах авантюра с друга певица, Сузана, англичанка, която записа Шехерезада и Испански час на Равел с Националния оркестър на френското радио и телевизия, ръководен от моя приятел Ален. По молба на Ален, който ми намери тази малка, но платена работа, служех за учител на Сузана, помагайки ѝ да произнася на френски музикалната творба на Равел, онези стихове, които си спомням смътно: „Азия, Азия,Азия… стар прекрасен край на приказки, разказвани от дойки… където спи фантазията… като императрица…“ Не е кой знае какво, но музиката и гласа правят всичко. Не винаги имахме нужда от пиано и Сузана предложи да работя с нея в „Отел дьо Лувр“, където заемаше малко апартаментче. Спомням си как се опитвах да ѝ разкажа за автора на стиховете, Тристан Клингзор, но тя не се интересуваше и ме прекъсна: „Целуни ме, искаш ли?“ Изживяхме дни на еуфория, но каква полза от това? Тя замина за Австралия. Пишехме си писма, които ставаха все по-малко и по-малко страстни. Възхвалата на Химна на радостта замени онзи за моето тяло. Година по-късно тя ми се обади. Взех нощен влак, за да я видя на фестивала в Залцбург. Късно сутринта в хотелската стая, точно преди да проникна в нея, ми каза, че е бременна на няколко седмици. Предпочетох да се изпразня между гърдите й. Мина пощальонът, имам писмо от Ирен, което започва с: „Това, че ти пиша, е израз на любов.“ Тръгвам да ѝ отговоря: „В стаята, в която съм, има две легла, едното от които има идиотски вид. Кое? Онова, което е празно или това, в което съм? И двете, онова, което е празно, защото е празно, това, в което съм аз, защото теб те няма в него. Събуждам се. По-скоро е късно, защото вече е мрачно, но тук се смрачава рано и така или иначе рано или късно пак щеше да стане мрачно.“

francois* Франсоа Вейерганс е роден на 2 август 1941 г. в Етербек, Брюксел. Преди триумфално да заеме фотьойл № 32 във Френската академия през 2009 г. Вейерганс, белгиец по баща, но французин по майка и по самосъзнание, има 9 филма като режисьор и множество прозаични творби. Сред тях се открояват първият му роман „Шутът“(1971 г.) – сатиричен разказ за сблъсъка му с психоанализата, който му донася наградата „Роже Нимие“. Най-нашумелите му творби несъмнено са „Франц и Франсоа“ и „Три дни при майка ми“, „Гонкур“, 2005.

fasha