fb
ИнтервютаНовини

Иржи Менцел: Аз съм занаятчия, който е задължен да спазва всички правила

6 мин.

off1d64ed_medvidek01ks_3menzelИржи Менцел е един от онези хора, за които е много трудно да се напише представяне, просто защото нямат нужда от такова. Могат да се кажат много неща за него – че е режисьор, сценарист и актьор, един от творците на Пражката пролет, носител на Оскар, Златна мечка, ФИПРЕССИ  и куп други награди, които казва, че държи в килера.

На 14 и 15 октомври като част от програмата на фестивала CineLibri българската публика имаше възможността да се наслади на един от филмите на режисьора, и то в негово присъствие. В деня на пристигането му в България на българския книжен пазар излезе и неговата автобиографична книга „Капризни години”. В съботната сутрин имах огромното удоволствие и честта да разговарям с него за киното, книгите и щастието. Той беше такъв, какъвто е и зад камерата, и пред нея, и в книгата си – забележителен, истински и прям.

Благодарности на издателство Colibri, които издадоха вълнуващия му мемоар и направиха този разговор възможен, а също и на преводача от чешки Добромир Григоров, който моментално разсея опасенията ми, че може да се изгубя в превода.

Да бъдеш режисьор професия като всяка друга ли е? Случва ли Ви се в понеделник да не Ви се ходи на работа, краят на снимачния ден и обедната почивка по график ли са? Изобщо такива битови неща част ли са от творческия процес по създаване на филм?

Не в понеделник, така е всеки ден. Човек обаче трябва да спазва определени правила. Например не трябва да карате хората да ви чакат, не бива да излизате извън работното време, не бива да надскачате бюджета. Човек трябва да се съобразява с всички условия, които са му поставени. Ако си мисли, че е човек на изкуството и има правото да нарушава всички тези правила, тогава той не е никакъв човек на изкуството, а говедо. Аз не се възприемам като човек на изкуството, а като занаятчия, който е задължен да спазва всички правила.
ostre_sledovane_vlaky_1

Филмите Ви многократно биват наричани непреходни, но повечето от тях разказват за период от историята, който е непознат за днешната младеж. Мислили ли сте върху това дали един съвременен млад човек ще ги разбере и какво впечатление ще оставят те у него за онези години?

Иначе не става. Не може да се създаде история или случка, която е никъде и никога. А дали младежите ще ги разберат, е техен проблем, не мой. Аз съм много изненадан, че хората все още ходят да гледат моя филм „Строго охранявани влакове”, който е на петдесет години. Това непрекъснато ме изненадва, много се радвам и също съм много надут от това!

Какво всъщност прави един филм непреходен, особено в бясно развиващия се съвременен свят?

Не знам какво е това, филм, който да е надскочил времето си. Доста странно звучи това, дори глупаво.

Днес, когато дадено произведение бива забранено, това предизвиква огромен интерес  и вълнение. Вашият филм „Чучулига на конец” е забранен през 1969 г. и в продължение на 5 години не Ви се позволява да правите филми. Какво е чувството да си от другата страна, когато произведението ти не достигне до публиката?

Това не ме измъчваше. Моят изобщо не беше единственият филм, който беше забранен. Те бяха много. Беше много хубаво, че беше забранен, защото можех на всички да казвам, че е гениален филм. Аз не страдам от някакъв особен респект към собствените си филми. Просто винаги се радвам, когато хората отиват с удоволствие да ги гледат. Когато по-късно се излъчи на фестивала в Берлин, не искаха да ми повярват, че този филм е на двадесет години. За мой късмет на фестивала беше героят на този филм и от това как той изглеждаше, тези двадесет години си проличаха.

Били сте десетки пъти не само зад камера, но и пред нея – във филмографията Ви има над 70 роли като актьор. Направи ли Ви тази смяна на перспективата по-критичен по отношение на актьорите, когато ги режисирате, или към режисьорите, когато играете?

Не, в никакъв случай не съм бил по-критичен. Аз много обичам актьорите и много ги ценя. Затова сме в добри отношения с тях, разбираме се. Моята актьорска игра не я смятам за кой знае какво. Аз се движа сред моите приятели в сферата на киното и те от време на време ме канят, за да изкарам някой лев.

kaprizni-godiniТук сте, за да представите автобиографията си „Капризни години”, но това не е първата Ви книга преди години публикувахте и два сборника с есета. Естествено продължение на Вашия творчески път ли беше да пишете книги?

Не. Не обичам да пиша. Още откогато бях млад, не обичам да пиша. До издаването на тези книги се стигна по принуда. Не, наистина. Трябваше да направя нещо, понеже го поискаха от мен. Аз безусловно обещах и след това трябваше да изпълня обещанието си. Това бяха фейлетоните, които написах. Мемоарите се появиха по следния начин –при мен често идваше една жена от филмовия архив, която прави така наречената „орална история”. Тя ми задаваше въпроси и аз разказвах, после го прехвърли на текст. Представиха ми разпечатано това, което съм разказал, но писаната реч е съвсем различна от говорната и аз трябваше да преправя всичко. Това определено ми се получава по-добре, отколкото да си измислям.

Традиционно схващане е, че щастието е резултат от борба и е истинско, само когато е изстрадано. От думите Ви във Ваши интервюта и на страниците на книгата Ви оставам с впечатлението, че при Вас това не важи. На какво се дължи щастието във Вашия живот?

Аз никога не съм се бил за него и винаги съм бил щастлив. Светът не е справедлив. Имаме една такава поговорка у нас в Чехия – „Щастието, когато е уморено, и на магаре ще седне.”

Книгата Ви разкрива един много интересен и вълнуващ живот. Бихте ли си представили някой да режисира филм по него?

Не му го пожелавам.