Днес в рубриката ни „Как четеш“ ви представяме „най-откаченият байкър сред преподавателите по български език за иноземци или поне най-лудият учител сред планинските колоездачи“! Така се определя сам Борис Ангелов, а за да допълним цветното описание, ще добавим, че той е роден в началото на 1974 г. в Пловдив, магистър е по българска филология и по етнология. До 2006 г. е хоноруван асистент по „Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война“ и редовен докторант по „Методика на обучението по българска литература“ в ПУ „Паисий Хилендарски“.
Титлите му може и да ви звучат претенциозно до момента, в който попаднете на един епизод от предаването „История.BG“ и видите пламъка в очите му, докато говори за кръга „Мисъл“ и разказва увлекателно и със завидна доза чувство за хумор любопитни моменти от литературната ни история. Или пък се започнаете на живо или онлайн с него. Моята първа косвена среща с Борис беше чрез разказа му, включен в предстоящия сборник на издателство ICU – „Истории от 90-те“ с редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. Бях така погълната от краткия текст, че ми се прииска да се запозная лично с Борис, да разбера що за човек е, какво е отношението му света и в частност към този на книгите. Без колебание той се съгласи да се включи в рубриката ни и с въодушевление ви каня да отделите време в почивния понеделник, за да прочетете отговорите му.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Не беше книга, яви ми се под формата на ксерокопие с ужасно качество в самия край на 80-те или може би в зората на 90-те (никога не съм бил силен по математика и се затруднявам да изчисля коя година съм бил десетокласник). Сега вече я притежавам и като книга, и като PDF файл на лаптопа си. Казва се „Анализ на лирическата творба“, авторът е проф. Никола Георгиев, първото издание е от 1985 г. Та това ксерокопие, което класната в гимназията ми даде като кажи-речи апокрифни скрижали, не просто промени нещо в живота ми – промени целия ми живот, без да хиперболизирам. И до ден днешен (не ме питайте колко години станаха, няма да ви кажа не само заради аритметическите си проблеми с калкулацията) се лутам като нощна пеперуда около литературата и нейните лингвистични темели. Тази книга ме научи и на close reading, и на четене между редовете (и между рафтовете на библиотеката, интертекстуално), научи ме да чета „срещу косъма“, с подчертаване, научи ме да диря „слепите“ места в текста (с риск да открия под вола теле). И ми отвори очите за прозрението, че по-важната е първата част на хвърковатата сентенция „Pro captu lectoris habent sua fata libelli“. О, щях да забравя най-същественото: научи ме, че… авторът нищо не е искал да каже!
Похапваш ли, докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Макар и да съм автор на литературно-кулинарната статийка с претенциозното заглавие „Четене и хранене. Алегории на четенето у Вазов и Славейков“, за мен дегустацията на храна по време на свещенодействането с из-ящна литература е светотатство (най-малкото защото разваля густото, разсейва и цапа маргиналиите с мазни приписки – пръстови отпечатъци на престъплението). Четенето обаче е една от обсесиите ми, така че рядко ям, без да чета: статуси във фейсбук, вестници, списания, хуманитаристика, спортни уебсайтове (болен фен на „Ливърпул“ съм), чета „с постоянно усърдие и необяснима преданост“ дори етикетите и опаковките върху кухненската маса, ако хептен няма околовръст никакво друго печатно издание (знам наизуст съдържанието на диетичния хляб „Енергия“!).
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Обожавам да пия кафе (и да пуша), докато съм с книга в ръка. Това е и дефиницията ми за земно блаженство: да се пльосна в хамака на двора в Родопите или под чадъра на балкона в Пловдив, въоръжен със съблазнителна книга, чаша силно кафе без захар и похъркващ кокер-шпаньол наблизо (похитил съм и хаштаг за този вид хедонизъм: #балконинг). Ако предходният пасаж против чревоугодието-докато-чета ви е заблудил с трафаретната си клерикална фигуралност, тук ще изповядам в прав текст (ама че клише, сякаш има крив текст!?) – отношенията ми с книгите са чисто еротически. Искам да кажа: нали не си представяте някой шумно да хрупа тунквани вафли, докато се люби?! В моите очи актът на четенето е трансформиращ, обогатяващ, всепроникващ.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Ако надзърнете в книгите, които навремето съм преподавал на студентите си в ПУ, ще ме обвините, при това с основание, в подсъден книжен вандализъм. Аз затова и не мога да ги пробутам на букинистите. Прочее, мога ли и аз като онзи перничанин, който добавил към вестникарското известие за кончината на съпругата си: „продавам голф двойка“, мимоходом да подметна, че имам за продан събраните съчинения на Иван Вазов в 22 тома от 50-те години, със ситно изписани полета, със стрелки, нотабенета, кръгчета, удивителни, въпросителни (без wtf), с „кучешки ушички“, с десетки листчета с още бележки и т.н.
Понастоящем съм склонен по-скоро да си отрежа собственоръчно ръката, нежели да драскам по книга. Важните пасажи снимам с телефона си (и после досаждам с тях на приятелите си във фейсбук).
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Способен съм да нараня (вербално и физически) човек, дръзнал да мърля книга (Библия, да припомня, означава просто „книга“). Ако нямам подръка истински книгоразделител, мушвам всевъзможни хартиени късове между кориците. Няма да се уморя да завиждам на библиотекарите, издателите и книжарите. Фетишизирането на книжнината, давам си ясна сметка, е нелепо и никак не е еко в епохата на светкавичната (електро)техническа възпроизводимост.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Прахосал съм десетина години от живота си в четене на мемоаристика, докторската ми дисертация е върху автобиографиите на неколцина родни класици, а (хипо)тезата ми е, че… самият живот е литература (животът „имитира“ литературата, нежели обратното). Разделението на фикционална и нефикционална книжнина е точно толкова изкуствено, колкото и старата питанка дали Бай Ганю е национален, или социален тип. Аз виждам света по борхесиански и мога да открия поезия и в упътването за експлоатация на китайската си прахосмукачка. Апропо, на Запад наричат „автори“ дори съставителите на подобни помагала, обясняващи ни, като на имбецили, откъде се включва миксерът.
Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Пробвах да чета Франзен на монитора си. Катастрофално ми се получи, пълно фиаско! Не беше четене, браузване и скролиране се оказа. Стерилно, фригидно ми е това консумиране на дигитална литература (аналогов читател съм, макар и автор на е-книга, която никога няма да публикувам на хартия). Не мога без книжно-мастиленото ухание, не мога без тактилното усещане, разберете ме! Чета и на клетъчно ниво, с кожата си, сякаш е брайлово писмо. Прекарал съм немалко време в отдел „Редки и ценни“ на Народната библиотека, насаме с книги на по два века – е па нема друг такъв кеф, брато!
Подарявам ви следната бизнес идея: отсега си резервирайте домейна azslusham.com. Аудиокнигите са изкушението, което непременно ще си причиня съвсем скоро! Както е известно, четенето наум и в усамотение е доста късно явление. Литературата е (била) родена от устата и е (била) предназначена за ушите (и краката). Тук не йерархизирам или аксиологизирам, все пак граматолог да се наричам, първа дерирадост е за мене.
Не съм посегнал към аудиокнига още, защото и бездруго имам странен проблем с книги на автори, които лично познавам. Например, Георги Господинов ми е преподавал в НБУ, пушили сме заедно (тютюн, не ганджа!) на гости у Яворов, слушал съм гласа му и на плейбек по електронните медии, та колчем се зачета в негова книга, а аз често-често стихийно ги препрочитам оттук-оттам, в ума ми нахлува гласът му, което безумно ме дразни и разконцентрира. Веднъж експериментирах да листя „Черешата на един народ“ с тапи за уши: беше комично, гротескно и патетично (в английския смисъл на „pathetic”). За свое успокоение и частично отмъщение си сътворих скромната пропозиция, че явно аз съм имплицитният читател на стихосбирката.
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да се спреш по всяко време?
Моя милост решително е най-туткавият читател в цялата галактика! За мен насладата от досега със словото иде по линия на повторението, на повторенията. Препрочитам думи, синтагми, изречения, строфи, пасажи, без да бързам (яваш-яваш, дет викат комшиите, скрито цитирайки латинската сентенция Festina lente). Като отпиването на вино – сомелиерите никога не припират да преглътнат гроздовата амброзия (само колхозниците и алкохолиците (извинете тавтологията ми) пият на екс). Избухвам в смях, когато забележа под заглавието на някоя статия „време за четене 5 мин“. Закъде сте се разбързали така бе, хора?! Литературата е бавна медия и придирчива, капризна любовница. Ще ми повярвате ли, ако се злепоставя със самопризнанието, че комай филми не гледам, тъй като са твърде… бързи и нахално сприхави със спринтирането си към финала? Докато в моите очи четенето не е непременно еднопосочно, векторно, телеологично тътрузене към развръзката.
Прочитал съм книги и на един дъх, ала без угризения навремени правя (пуш)паузи насред сложно съставно с подчинено определително изречение.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Argumentum ad hominem е най-противният протобългарски argumentum. Но като един син на дивашко племе ще възкликна: нищо архибългарско не ми е чуждо! Категорично не чета шепа съвременни български писатели, поради щото ги считам за монументални боклуци. Мога да ви ги изброя поименно, колега. Някои от тях ги награждават, тикат им в ръцете грамоти и статуетки, ръкоплещят им и ахкат какви литературни бисери били сътворили тези лауреати. Възможно е, по вероятност и необходимост. Това обаче изобщо не ги прави по-малки боклуци като човеци. В „Стръв“ Ларш Собю Кристенсен задава фундаменталния въпрос: „Може ли лош човек да бъде добър писател?“. Може, и още как! И привържениците, и противниците на Сент Бьов ще ви (раз)кажат какви отявлени извратеняци и чудовищни задници има сред (неживите) класици. Приел съм, че след смъртта на автора – „мъртвият не ни е враг“. Но нека все пак не си разваляме удоволствието от текста, който „би трябвало да е онази своеволна личност, която се дупи на Политическия Баща.”.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Обзалагам се, че имате предвид „дразнят“ в английското му значение на тийзват [to tease], нали? Нямам любима книга, чиито главни и второстепенни герои да не ме дразнят. Мене ако питате, Литературата per se е една сластна стриптийзьорка. Шегувам се. Четенето е всичко друго, само не и евтино воайорство. Както и писането е (de facto) къртовско бачкане, не някакво си там прелъстяване на кокетни музи, флиртуване с вдъхновението или скоростно драскoтене под диктовката/диктата на инфернална сила.
Какво четеш в момента?
За пръв път в живота си паралелно чета четири (3+1 в действителност) художествени книги: „Химера“ на Джон Барт, „Човекът без качества“ на Роберт Музил, „Бегуни“ на Олга Токарчук и… едно ръководство за отглеждане на малини, къпини и касис, публикувано през 1973 г. Подпъхвам го и него под шапката на белетристиката, понеже вътре пише, че малините съдържали… злато, моля ви се. Дали е факт, или фикция, това не ме вълнува особено. Важно ми е, че наскоро открих/измислих общи места между литературознанието и градинарстването (в частност – брането на малини, ала това е тема за цяла дисертация).
Коя е последната книга, която си купи?
„Бестиарий“ на Хулио Кортасар (и всеки път се заричам, че това наистина е последната книга, която купувам, ама при мен е като последната (уж) цигара, която паля…).
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Аз съм строго моногамен читател на художествена литература. Надявам се, че признанието по-горе няма да се превърне в (лош) навик. Инак хуманитаристика чета (по диагонал вече, т.е. прелиствам) по няколко наведнъж: стара травма от времето, когато бях университетски преподавател.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
За местата, при хубаво време, споменах. През зимата – този par excellence книжен сезон – предпочитам да чета на дивана, завит с одеяло, под което подло (и изкусително) сънува кокер-шпаньол. Досежно любимото време, истината е, че почти нямам свободно време, така че чета на пресекулки по всяко време. Което ми напомня за дяволития отговор на цапнатия в устата Пенчо Славейков, разпитван от пънещия се да рационализира похожденията на поетическото вдъхновение проф. Арнаудов: „кога ядеш, кога с*р*ш“, рекъл авторът на „Химни за смъртта на свръхчовека“.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Опасявам се, че съм чел единствено поредиците на Тери Пратчет и Дъглас Адамс (на английски). И засега това ми стига, както по-полека се пее в една (за)бавна песен.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Да, дори и на неприятелите си! „Граница“ на Капка Касабова. Замаскирам понякога като домашна работа и изумителния ѝ български превод на Невена Дишлиева-Кръстева. Ако един ден се емна да полирам английския си, то ще е само за да чета Капка Касабова в оригинал.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Като „Вавилонската библиотека“ на Борхес, клоняща към Вавилонско стълпотворение, тоест никак – неспасяем хаос (митичният кулинарен рецептурник на Пенка Чолчева е до „Одисей“ на Джойс). И се ужасявам какви ли ги вършат нощем, как ли се замерват с думи. Организирани са единствено възрожденските заглавия от Паисий насетне, през плачещия Бозвели, изстъпления Раковски, любимеца ми Любен Каравелов, барабар с всичките там изгубени Станки, сироти Цветанки, злочести Кръстинки и многострадални Геновеви – въдворил съм ги в една дървена ракла, заключени като в кутията на Пандора.
Снимки: Личен архив
