fb
ИнтервютаНовини

Константин и Станислава Симидчийски: На българските читалища е издадена присъда, но без процес

10 мин.

По случай 24-ти май Станислава и Константин Симидчийски от  платформата за лайфстайл и култура Vibes решиха да дадат началото на една литературна инициатива, чрез която да съберат книжни дарения за две читалища в с. Селановци и с. Столетово. Резултатът е налице – цели 1200 книги ще намерят своите читатели! Затова в Деня на българската просвета и култура се срещнахме с двама млади ентусиазирани четящи хора, които искат да направят книгите по-достъпни и в най-малките и отдалечени места. 

Станислава Добрева-Симидчийска

Станислава Добрева-Симидчийска

Какво ви провокира да създадете тази литературна инициатива и на какъв принцип избрахте читалищата?
Станислава: Откакто се занимавам с медии, винаги съм си мечтала, ако някога имам собствена такава, да я използвам за нещо добро. Така, когато с Константин създадохме VIBES, се роди рубриката „На изток от рая“, която е посветена на благотворителност.

„Подари книга на читалище в нужда“ е първата ни самостоятелна инициатива. Започнахме работа по нея още в края на февруари-началото на март, за да можем до 24 май да я финализираме.

Избрахме читалищата на случаен принцип, водени от една основна идея: че трябва да бъдат в малки населени места, по възможност села. Така и се случи – намират се във врачанското село Селановци и карловското  Столетово. Водени бяхме от идеята, че големите градове имат повече шансове да получат подкрепа, докато селата, за жалост, са почти напълно забравени, като културният аспект е само една от сферите, в които това се е случило.

Константин: Мен лично ме грабна идеята, че можем да подпомогнем тези малки общности именно с книги, а не с обичайните битови сегменти, които представляват по-голямата част от почти всяко дарение. Не че и те не са важни, напротив. Имам предвид, че явно живеем във време, в което в твърде много домове стремежът за една топла вечеря е до такава степен издигнат в основен приоритет, че желанието за каквото и да е личностно и духовно израстване, посредством литературата и културата е оставено на твърде заден план, ако изобщо има такова.

Решихме да подпомогнем читалищата в Селановци и Столетово, за да им осигурим поне някакъв импулс на съживяване и освежаване, водени от мисълта и надеждата, че в тези райони все още има хора, които биха се поинтересували от евентуални нови заглавия за четене. Именно поради това се радваме, че успяхме да съберем и немалко нови и актуални заглавия, включително и на съвременни български автори, които смятаме, че иначе трудно биха попаднали на разположение на читалищата.

Какво всъщост се случва с българското читалище и имаме ли нужда от него?
Константин: С българските читалища не се случва нищо по-различно от това, което се случва с повечето стълбове на културата в България изобщо. Винаги обичам да припомням онзи прекрасен пример с Франция, която след Втората световна война, макар и с колосални поражения вследствие на преживяната окупация, и трансформацията си в бойно поле, влага една огромна част от бюджета си за възстановяване на държавата именно в културата. Тогава френските държавници преценяват, че това е най-добрата възможна инвестиция, която могат да направят, за да може редовият французин да се отърси от ужаса на войната и отново да започне да функционира като нормален човек.

За съжаление, в България битовизмът е започнал до такава степен да завладява съзнанието на повечето хора, че в някои критични моменти започвам да се чудя дали тази болест на духовността изобщо може да бъде пресечена по някакъв начин. Сами можете да си отговорите до каква степен в малките населени места се мисли за литература или култура, когато най-належащият проблем е дали хората ще имат дърва за зимата и дали ще могат да напълнят буркани, които да сложат в мазетата си.

Едва ли ще ви изненада, ако ви кажем, че едно от читалищата не е получавало големи дарения от години. Представете си, че там има деца, които все пак искат да четат и да обогатяват себе си? Дори и само едно дете да има полза от книгите, които ще изпратим в двете села, за нас това ще е успех. Нямаме самочувствието на някакви големи меценати, но сме на мнение, че всеки един жест е важен, дори да е малък .

Върлува митът, че младите хора не четат, както и че в селата няма потребност от книги. Кое ви доказва обратното?
Станислава: Всеки избира в какво да вярва и през какви очила да наблюдава света около себе си. Ситуацията в момента предразполага към това просто да се откажем – от култура, от образование, от държавата като цяло. Така е по-лесно. Но има млади хора, които не са се отказали и ние ги срещаме всеки ден – четящи в градския транспорт, в парка, създаващи блогове за книги, пълнещи зали при представяния на книги. Не че не ги виждаме, може би масово си затваряме очите за тях. Защото, от една страна, е по-лесно всички младежи да се поставят под общия знаменател на непросветеността, а от друга – защо да признаваме, че има будни млади хора, като така ще свалим печалния образ на неразбран народ, който така обичаме да си създаваме?

Що се отнася до селата, когато разговаряхме с представители от читалища, те ни споделиха, че има търсене на всякаква литература. И липса на такава съответно. Посочиха ни като примери криминални и любовни романи, споделиха ни, че нямат никаква съвременна българска литература, а понякога дори ученическите четива също не достигат. Как едно дете да се мотивира да учи по български език и литература, като не му се дава възможност дори да прочете книгите, които са в задължителния му списък?

Константин: Точно това е един от големите проблеми на малките населени места – че спрямо тях се осъществява някакъв вид идеологически фашизъм. Издадена им е присъда, но без да е воден процес. Тези хора трудно могат да се защитят, защото кой ще ги чуе изобщо? Те не са важни, те са втора категория. Или поне така сме свикнали да ни се насажда. До такива изводи ни води и цялата държавна политика спрямо малките населени места, или по-скоро – липсата на такава.

Константин Симидчийски

Константин Симидчийски

През моите очи обаче българските села са прекрасни оазиси, където иначе ние, т.нар. “градски хора”, обичаме да посещаваме във всеки удобен момент, за да си припомним, че светът може да бъде и едно много по-красиво място. В много от тези оазиси ще забележите и много млади хора, деца. Не всички български села са тотално обезлюдени, макар и сигурно да вървим по този път. Справедливо ли е едно дете да бъде отписано като потенциален любител на литературата само, защото е родено на 30 или 50 километра от големия град?

Как бихте обяснили на едно дете с няколко думи важността на книгите?

Константин: Ако можех да го направя със само няколко думи, мисля, че щях да бъда достоен за Нобелова награда :) Мисля, че това е процес, при който се изисква съвкупност от различни фактори, сред които постоянство, удачен подход в зависимост от самото дете, подходящ избор на заглавия спрямо възрастта и не на последно място – личен пример. Но в никакъв случай насаждането на каквото и да е чувство у детето, че то “трябва” или е “длъжно” да чете. Тогава вероятно ще го откажа завинаги от книгите. Да, смятам, че децата могат да бъдат насочени към книгите, но това едва ли ще стане с няколко думи.

За мен по-интересни са случаите, когато виждаме деца, чийто интерес към литературата се е зародил от само себе си. Има семейства, в които родителите нямат какъвто и да е интерес към книгите, нито пък са полагали кой знае какви усилия, за да насочат детето си към тях. И въпреки всичко това, детето в това семейство започва да чете. И това отново ме връща към нашата инициатива. Представете си, че и по селата има такива деца. Не придобива ли изведнъж всичко някакъв смисъл?

Станислава: Мисля, че всяко дете самò може да открие тази важност. В неговите книги, в тези, които успеят да го докоснат. Затова е важно децата сами да избират литературата, която четат, или с леки напътствия от наша страна. Да растат с романите на своето време и едва след това да откриват и другите техни разновидности. Няма как да очакваме днешните деца да харесват книгите, които ние сме обожавали като малки.

Хубаво е вниманието им да бъде привлечено с нещо, което е тук и сега – затова и в чужбина young adult литературата е толкова успешна, защото децата разбират всичко, което е написано в нея, защото им се случва в училище, навън, пред компютъра. А тук сякаш държим на всичко старо, при това държим то да бъде харесвано от най-малките, без да им обясняваме защо, без да им даваме сами да достигнат до него. Пример за това могат да бъдат промените в задължителната учебна литература в някои класове, но нека не разводняваме темата, защото по този въпрос може да се говори наистина много.

Инициативата ви имаше забележителен успех. Да очакваме ли продължение?
Станислава: Благодарим ви. Да, събрахме над 1200 книги, което отчитаме като постижение за сайт на едва 7-8 месеца. Всъщност това нямаше да се случи без нашите читатели, които приеха инициативата присърце и с готовност се включиха в нея. Те са хората, на които се дължи успехът. Живот и здраве, планираме продължение, но още е рано да се каже повече. В момента финализираме настоящата инициатива, предстои изпращане на книгите в читалищата.

За жалост, тук е моментът да спомена, че една от големите спедиторски фирми не уважи молбата ни за съдействие при доставката на даренията и трябваше да измислим друга опция. Самите читалища се включиха тук и благодарение на техни контакти и приятели ще успеем да доставим книгите, макар и в малко по-късен от предвиденото срок.

Константин: Мисля, че много хора биха участвали редовно в подобни инициативи, но просто имат нуждата някой леко да ги “побутне”, за да го направят. Много трудно е да решиш да се организираш сам, за да направиш дарение от подобен тип. Когато обаче видиш, че някой друг е стартирал подобна инициатива вместо теб, организирал е всичко и от теб се изисква единствено да избереш няколко заглавия, които да дариш, то тогава става и много по-лесно да го направиш.

[ + ]