Хората си мислят, че ако заминат да живеят на друго място, ще бъдат щастливи, а после се оказва, че където и да отидеш, навсякъде взимаш със себе си… себе си.
На прага на най-голямата промяна в живота ми – моята собствена емиграция, едва ли има по-подходящо четиво от сборника с разкази „Куфарът на брат ми“ (изд. „ICU“). Посегнах към него със смесени чувства, защото вярвах, че ще ми хареса, но и бях някак убедена, че има опасност да ме разплаче. Днес, когато повече от всякога се старая да запазя българското в себе си, преди да замина да живея в друга страна (ходя на театър, водя сина си по музеи, дори сложих отсега мартеници сред багажа), „Куфарът на брат ми“ няма как да не ми е мил, драг и ценен.
Невена Дишлиева-Кръстева е вдъхновителят на този прекрасен сборник и аз съм й благодарна за това нейно начинание. Вярвам, че има още доста читатели, които също тепърва ще оценяват историите, събрани в „Куфарът на брат ми“, защото това не е обикновен сборник. Това е книжен куфар, претъпкан догоре с толкова много мисли, емоции и живот, че дъх не ти остава, докато четеш. Куфар, носещ аромата и магията на стотици стъпки, градове, хора – онази магия, която не е въпрос на принадлежност, а на голямо сърце…
В „Куфарът на брат ми“ са събрани спомени и чувства на мъже и жени, избрали по една или друга причина да отпътуват и да заживеят някъде другаде, или пък да останат там, където са родени. Един избор, който на пръв поглед изглежда обратим, но невинаги е такъв. Едно решение, което често е еднакво трудно, но понякога не подлежи на съмнение, че е правилното.
В сборника има общо 22 истории – истински, пропити с много откровеност, тъга и радост. Думите, които ме докоснаха и впечатлиха сред редовете, безспорно бяха тези, написани от Иво Иванов и Георги Господинов, както и историята на Владислав Христов за „Златното звънче“. Всъщност всяка една творба в този сборник е красива сама по себе си.
Това, което най-много ме изуми, бе как всички истории едновременно си приличат и се различават. Всички те съдържат в себе си една дума, умело стаена под булото на миграцията. Тази дума е свобода. Свободата да избираш къде да живееш, къде да твориш, къде да създаваш спомени, къде да възпитаваш децата си. Свободата да наричаш себе си емигрант, имигрант или просто човек, търсещ своето щастие някъде по света.
Ако се върна назад във времето към 2007 г., когато бях на студентска бригада в Щатите, и трябва да възвърна само един-единствен миг, с който съм запомнила 4-месечното си пребиваване там, този миг ще бъде едно мое сядане пред чужд лаптоп с интернет връзка, която тогава за мен беше рядкост и лукс. Първият сайт, който отворих, бе този на BTV и в момента, когато прочетох новината, че нашите медици от Либия най-накрая са се завърнали живи и здрави в България, аз се разплаках… Нямаше как да обясня на човека до мен, американец, защо плача и кое ме е разчувствало така – не заради скромния английски, който владеех тогава, а заради онзи, другия език, който само твои сънародници разбират, защото е езикът на сплотената душа, която пази трайните отпечатъци на едно минало, преживяно заедно…
Този миг се запечата силно в мен и беше една от причините да се върна в България веднага щом ми изтече работната виза. Не потърсих начини да остана в Америка, държавата, която през целия ти съзнателен живот са те убеждавали, че представлява Страната на възможностите. Тогава копнеех за България – неистово! Милеех за една шопска салата с много сирене и за родителите ми. Учудващо, но ми беше мъчно дори за дупките по улиците, друсащите ни маршрутки и нацупените лелки по всички институции. Никога няма да забравя въодушевлението си, когато стъпих отново на родна земя и си признавам, че тогава се наведох и целунах асфалта.
Сега, няколко пътувания из Европа и години по-късно, вече разсъждавам малко по-различно и си давам сметка за една проста истина – всяка Страна може да бъде твоята Възможност да сбъднеш мечтите си! Важно е в какво вярваш самият ти и каква цена си готов да платиш за осъществяването на своите мечти. Всички знаем, че при мигрантите винаги има нещо, което получаваш за сметка на друго, от което биваш „ощетен“. Quid pro quo. Въпросът е един – заслужава ли си тази цена за теб самия?
За някои хора чуждото жителство е въпрос едва ли не на чест, привилегия, престиж. За мен не е срамно на паспорта ми да пише България. Въпреки това отивам да живея другаде. Защото аз също мисля като онези няколко души от сборника, че границите вече могат да са само в ума ни. Светът е голям и всеки има право да решава къде ще се чувства по-добре. Всеки ден. Всеки миг. А дали ще запазиш в сърцето си родината на езика ти, това вече е друга тема на разговор.
За щастие в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.
Според една ирландска поговорка, която прочетох в сборника, „Домът е там, където знаят как се произнася името ти“. Но не ли е по-хубаво да си там, където думата „дом“ за теб означава да бъдеш себе си, да живееш необременен от битовизми или ежедневни спънки; да се събуждаш с усмивка, удовлетворен, спокоен и щастлив, защото си свободен да правиш това, което най-много обичаш?
Случване с леснота и радост – ето това много трудно проби в балканското ми съзнание, изградено в страна, в която се учиш главно да преодоляваш препятствия.
Всеки сам преценява за себе си къде ще бъде неговото „у дома“ и никой няма право да осъжда подобно решение, без да е бил „в твоите обувки“, за да знае как си стигнал до него. Пък и в крайна сметка има нещо, което е далеч по-важно от адреса по лична карта – да запазим човешкото в душите си! Именно това е и по-трудно, отколкото да събереш в два куфара всичко най-необходимо и да купиш еднопосочен самолетен билет.
Ако всички се постараем да бъдем по-добри и по-смирени, по-толерантни, по-космополитни хора в съзнанието си и в сърцата си, то мястото ни на географската карта едва ли би имало такова значение. Това вече е куфар, който си заслужава да напълним заедно – не само с общо минало, но и с бъдещето на един по-смислен свят.
Прочетете още ревюта за сборника от Павлина Радославова тук, от Христо Блажев в „Книголандия“, от Темз в „На по книга, две“ и от Мартин Касабов в „Култура“.
Не пропускайте и да се включите в Есенното турне на „Куфарът на брат ми“.
Потърсете „Куфарът на брат ми“ в Ozone.bg.
