fb
Ревюта

Фарс или никога вече самота, господин Вонегът

2 мин.

фарс или никога вече самотаТрудно ми е да започна. От пет минути пиша и изтривам веднага въвеждащи думи за Кърт Вонегът, които да се различават от баналните възклицания „Тоя Вонегът е велик!“. Ами, какво да ви кажа – май този път не ще избягам от клишето. Така че без да се втренчваме излишно в магнетичната личност на този откачен централно гений, нека да минем направо на книгата.

Както ще разберете още от първите редове на пролога, „Фарс или никога вече самота“ е доста автобиографична книга, поне в сравнение с останалите творби на К. В., но, слава богу, не е от онзи тип досадни автоапологии, в които някой нещо много държи да ти разкаже за себе си, но от криворазбрана скромност го гарнира с всевъзможни подробности, за да постигне ултимативната мазохистична наслада от писането на мемоарна литература. Едновременно с това читателят напълно остава с лъжливото усещане, че вече едва ли не познава автора, и дори се отъждествява с него. Което е абсурдно, но пък приятно усещане.

Книгата си е „фарс“, та дрънка, така, както само Вонегът може, а пък е и посветена на легендарните комици Лаурел и Харди, така че, ако търсите това, което някои надменно наричат „сериозно четиво“, по-добре подхванете някой учебник по анестезиология. „Фарс или никога вече самота“ трябва да се чете само от хора, които най-много обичат да се смеят в трудните си моменти.

„Фарс“-ът е оформен като дневник, чрез който читателят става косвен свидетел на последиците от апокалиптична епидемия, затрила почти до крак гордата човешка цивилизация – западната, де (китайците са се смалили до размерите на палец и го раздават доста важно). Интересно е как нещата са представени така, че не ти и минава през ум да съжалиш човечеството за съдбата му. Напротив – тайничко почваш да се оглеждаш за задаващ се в далечината метеорит, който да даде ново начало на експеримента, наречен цивилизация.

Задължително условие, за да ви хареса тази книга, е да сте изпитвали поне веднъж в живота си самота. За предпочитане е също така да изпитвате маниакален страх от това чувство. В противен случай никога няма да разберете защо, по дяволите, главният герой пожелава да стане президент на Съединените американски щати, например, или пък защо е гений в присъствието на сестра си и пълен олигофрен, когато я няма. Крайно абсурдна антиутопия, по-истинска от много суперреалистични творби, с които имах нещастието да се сблъскам в последно време.

П.П.: Препоръчителен саундтрак на четенето – „Пинк Флойд“.

[ + ]