fb
Ревюта

Момиче на пружина: постапокалиптичен стиймпънк до дупка!

4 мин.

Какво ще се случи след Апокалипсиса? Нима човечеството ще се откаже от технологиите, когато вече няма петрол, който да ги задвижва? Нима борбите за власт, контрол и пари ще спрат и всички ще се превърнем в едно задружно, голямо семейство… Да, бе да. Все едно не познаваме човешкия род. Алчността и борбата за власт, двете движещи сили на прогреса.

„Момиче на пружина“ ни праща в свят, който тепърва започва да се съвзема от апокалипсис, започнал с изчезването на петрола и… довършен от хората и техните игри на богове. Действието се развива в Бангкок на бъдещето, или както го наричат самите тайландци: Крунг Теп. Но бъдеще, където поводите за усмивка са малко и дори винаги спокойните будисти са винаги на ръба.

Какво се е случило със света, който познаваме? Този въпрос обикновено може да се преведе и като: „По кой точно начин човечеството най-сетне е успяло да съсипе планетата?“

Бачигалупи не се изкушава да даде съвсем конкретен отговор, да ни предоставя историческа справка – а само намеци, обвнинения, публични тайни, с които героите от книгата са запознати, защото са ги изживели, а читателят сам трябва да сглоби парченцата от пъзела, да напасне подсказванията, да запълни празнините със собствените си страхове, паранои и очаквания.

И така, светът е пометен от генетично създадени чуми, които унищожават естествените реколти, „калорийните компании“ предлагат генехакнати и модифицирани продукти, Индия, Бирма и Виетнам са на колене пред корпорациите, създали болести като мехурчестата ръжда и сибискозата, които са се изплъзнали от контрола им и са помели целия свят… Биологично оръжие, което се обръща срещу господарите си, каква фина ирония. Изкуствено създаден вирус, който трябва да мори естествените творения на природата и да принуждава правителствата да купуват генехакнатите ориз Ю-текс и СояПРО (семената на които са стерилни и всяка година трябва да се купуват отново), но който мутира и кръвождано се нахвърля и върху подобрените продукти. Мислите си, че никой не би сторил подобно нещо? Помислете пак. Генехакерските корпорации стигат до там, че систематично и целенасочено да унищожат една от малкото надежди на човечеството – семенната банка във Финландия. Много късно осъзнават, че и те имат нужда от свеж генетичен материал… лимоните, наред с куп други плодове, изчезват.

И сред всичко това Тайланд. Тайланд, който затваря границите си. Тайланд, който оцелява, налагайки карантина, изгаряйки джунглите, за да пребори вируса, изгаряйки генехакерската контрабанда, чиято цел е да стелиризира почвата. Тайланд, който предприема най-тежките възможни мерки дори при най-малкия намек за опасност. Тайланд, чието сърце е постоянно заплашено от потоп. Тайланд, който е сладка хапка за всяка калорийна компания. Тайланд, арената на толкова много задкулисни битки.

Предателства, интриги, смърт, заговори… Всичко това се развива с шеметна бързина, маскирана от будистко търпение и примирение. Един стар генетик, който се мисли за бог. Един калорийник, който се преструва на бизнесмен. Две враждуващи министерства. Безброй пиявици. Един герой и една змия в пазвата му.

И едно момиче на пружина.

Играчка, висше постижение на генетиката, момичето на пружина Емико, е творение на японската култура, по-японка от онези, които си спомняме от „Шогун“ на Клавел. Самото изящество на чаената церемония, претворено в плът. Най-голямото постижение на генехакерския порив за творчество. Най-голямото извращение против природата, според поне три религии и няколко закона. Емико, прекалено съвършена, за да оцелее. Прекалено ценно капиталовложение, за да бъде оставена да умре. Емико, чиито живот не струва нищо. Емико, прекрасното момиче на пружина, куклата на конци, която преобръща съдбата на Тайланд и Крунг Теп, без да го съзнава.

Всъщност „Момичето на пружина“ би могла да бъде 5, 10 пъти по-обемна, по-подробна, по-…! Вместо това авторът развива само един аспект на историята и оставя хилядите други потенциални сюжети недокоснати. Все пак, съществуването на един кратък разказ, The Calorie Man, който се развива в същия свят ми дава надеждата, че това няма да е последната ни среща с него.