fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъсиСпециални

Може ли доброто да победи в сблъсъка на науката и етиката – в „Творецът на ангели“ от Стефан Брайс [откъс]

7 мин.

Какво може да се обърка – това разкрива майсторското перо на Стефан Брайс в „Творецът на ангели“ (изд. ICU). Книгата започва като пасторален роман, който гравитира около отношението на селяните към новопристигналия семеен лекар Виктор Хопе. Постепенно в историята се примесват все повече теми: религията и науката, любовта и отхвърлянето, гениалността и лудостта, доброто и злото, етичното. Основната тема обаче е очертаването и изместването на личните граници.

Когато доктор Виктор Хопе клонира мишки в лабораторията си в Аахенския университет, пред очите на удивената академична общност, той доказва, че е изпреварил далеч времето си. Колегите му не изключват възможността скоро Виктор да създаде живи същества и от яйцеклетка и наследствен материал. А дали вече не е успял да го стори? Дали доказателството не са трите грозновати деца на доктора – Гавраил, Рафаил и Михаил, – които си приличат като три капки вода и са наследили заешката устна и воднистите очи на баща си?

„Творецът на ангели“ се очаква на книжния пазар на 20 ноември. Преводът от нидерландски е на Мария Енчева, а корицата – на Живко Петров. Насладете се на откъс от  книгата при нас.

Всичко започна в деня, в който на Рафаил му падна зъб. Нищо необичайно, освен че беше прекалено рано за момче на неговата възраст. Рафаил закусваше филия с масло, когато езикът му напипа нещо твърдо. Оказа се млечно зъбче. Фрау Манхаут му даде бурканче, в което да прибере реликвата, за да я покаже на баща си. Вместо обаче да се зарадва, доктор Хопе седна и гледа минути наред в една точка, без да продума.

Падналото зъбче се превърна в повратен момент. Дотогава състоянието на тризнаците бе изглеждало относително стабилно. Спокоен за здравето им, докторът се беше съсредоточил върху тяхното обучение. Най-после беше намерил време за умственото развитие на момчетата и всичко като че ли вървеше по мед и масло.

Докато на Рафаил не му падна зъб. От този ден здравословното състояние на момчетата започна да се влошава с главоломни темпове. Появиха се болки в ставите. Кожата им взе да се лющи, а по опакото на ръцете им избиха кафяви петна. Момчетата кашляха, мъчеше ги диария. Изморяваха се по-лесно и от преди. Само умът им остана бистър. Но дали и той нямаше да откаже скоро?

Не иска да преживее пак същата болка, ако с някого от синовете му се случи нещо лошо.
Думите на Хана отекваха в главата на Шарлоте Манхаут. Затова ли докторът не се интересуваше от знанията им? Защото не виждаше смисъл ли?

Седмици наред я спохождаха всевъзможни тягостни мисли. Накрая тя събра кураж и попита без заобикалки:

– Колко им остава, хер докторе?

Беше дала на Михаил, Гавраил и Рафаил задача, която да ги занимава няколко минути, и се беше втурнала надолу. Приемното време на доктора беше свършило; вратата на кабинета стоеше открехната. Докторът седеше на бюрото си, приведен над купчина листове. След кратко колебание тя почука – нямаше връщане назад. Той я покани да седне на стола пред бюрото му, но тя предпочете да остане права.

Въпросът ѝ го учуди.

– На кого? На момчетата ли?

Тя кимна.

– Още няколко седмици до четвъртия рожден ден. Знаете отлично.

– Нямах това предвид.

– А какво?

В гласа му липсваше притворство, затова тя се поколеба за втори път. Не следваше ли да я разбере веднага?

– Колко им остава да живеят? – промълви тя.

Погледът на доктора и начинът, по който се намести в креслото си, ѝ подсказаха, че интуицията ѝ не я е излъгала. Въпреки това той се помъчи да си придаде спокоен вид:

– Колко им остава да живеят ли?

Неин ред беше да го притисне, да не му позволява да се измъкне с половинчат отговор. Нямаше доказателства, само предчувствия, но това не я спря.

– Остаряват бързо – рече.

Той не отговори. Фрау Манхаут продължи:

– Твърде бързо. Не е нормално. Имам усещането… – Тя се разрови из ума си за подходящи думи. – Имам усещането, че всеки месец за тях е година.

– Вече ви обясних.

– Не ви искам обясненията! – кресна тя внезапно. – Не ми трябват обяснения. И не желая да чувам, че всичко ще се оправи! Защото нищо няма да се оправи. Напротив дори – състоянието им се влошава. Само слепец не би забелязал!

Тя се стресна от бурната си реакция. Но избликът ѝ като че ли подейства. Докторът се отпусна в креслото си и поднесе ръка към брадата, вдиша дълбоко и издиша през широките си ноздри. Ръката му се плъзна от брадичката към гърлото, после спря върху гърдите.

– Колко им остава? – повтори фрау Манхаут и сниши глас, осъзнала, че децата може да ги чуят.

Докторът се приведе напред, сплете пръсти и опря лакти върху плота на бюрото. Надали му беше за първи път да съобщава новина за нелечима болест.

– Ако съдя по настоящото състояние на нещата, което всъщност не значи много, тъй като…

– Колко?

– Една година. Може би две.

– Една… две години?!

Той кимна.

– Тоест няма да доживеят до седем… – каза фрау Манхаут повече на себе си, отколкото на доктора. Свлече се в стола. Обзеха я смесени чувства. От една страна, изпита облекчение, задето най-после е научила истината, от друга, тази истина я стисна за гърлото. Не биваше да млъква – най-сетне беше накарала доктора да говори.

– Откога знаете?

– Научих малко след раждането им.

– Защо не ми казахте по-рано?

– Защото всичко ще се оправи. Най-новите изследвания…

– По дяволите вашите изследвания! Единственото, което постигнахте с експериментите си, е да накарате синовете си да се страхуват от вас!

Не се сдържа. А и защо да се сдържа? Гневът ѝ беше и отдушник за мъката, която Шарлоте не искаше да показва.

– Опитвам се да им спася живота – хладно отговори докторът. – Това ми е целта. Да ги излекувам. Нямате причина да ме упреквате.

– Трябва да влязат в болница – заяви тя, щом си пое дълбоко дъх.

– Знам кое е най-добро за тях – категоричен беше докторът. – Няма да влизат в болница.

– Можете поне да потърсите второ мнение… – каза тя умоляващо.

– Всички до един са шарлатани!

Фрау Манхаут се стресна. За първи път го чуваше да извисява глас. Ръцете му замахаха конвулсивно, сякаш го беше ударил ток. Обзе я страх. И това усещане беше ново за нея: не се чувстваше комфортно в негово присъствие, но никога преди не я беше дострашавало.
Тя се надигна бавно. Той отмести стола и без да поглежда към посетителката, сякаш на себе си, рече:

– Време. Нужно ми е време. Само толкова.

Programa Tvorcheska EvropaРоманът е част от проект на издателство ICU със заглавие Books that make a difference, съфинансиран по програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

[ + ]