fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

“Музата” – изкуството и талантът, които се борят за оцеляване

4 мин.

Случвало ли ви се е да се наслаждавате на прекрасна картина и да се чудите какво е вдъхновило автора и каква е историята зад творбата? Точно това усещане е засегнато в Музата“ от Джеси Бъртън (изд. „Ciela“). Подобно на дебютната книга на Бъртън –
„Миниатюристът“, и тук в основата на историята е произведение на изкуството и връзката на млада жена (само дето са две млади жени) с него. В центъра на историята в „Миниатюристът“ е впечатляваща къща за кукли, а в „Музата“ – отдавна изгубена картина.

Действието в романа прескача между Лондон през 60-те години и Испания през 30-те години на XX век. В Лондон Одел Бастиен е на 26, мечтае да бъде писателка и току-що е започнала работа като машинописка в художествена галерия под крилото на ексцентричната Марджъри Куик. След като Одел се запознава с чаровния Лори на парти и му разказва къде работи, той донася за оценка картина с мистериозен произход, която е наследил от майка си. Произведението е разпознато като отдавна изгубен шедьовър на испанския художник Исаак Роблес и предизвиква сензация, пробужда противоречиви чувства и отвежда към отдавна погребани тайни.

В Испания 19-годишната Олив Шлос наскоро е приета в Лондонска академия по изкуствата, но още не е признала на родителите си за амбициите си да се върне в Лондон и да стане художничка. Баща й е известен търговец на произведения на изкуството, който търси следващия голям талант, а майка й е богата английска наследница, която напоследък злоупотребява с лекарства и алкохол. Скоро в живота на семейство Шлос се появяват Исаак Роблес и сестра му Тереса, които са наети да помагат в къщната работа. Исаак е художник и активист в борбата срещу фашистите и Олив е силно привлечена от него. Тереса и Олив бързо се сближават и Олив посвещава приятелката си в тайната си страст по рисуването. Майката на Олив наема Исаак да нарисува портрет на нея и дъщеря й, но когато съпругът й вижда картината, събитията приемат неочакван и опасен обрат.

Бъртън борави много умело със символиката и паралелите, с които свързва двете си героини. И Одел, и Олив не са в родните си места – едната е имигрантка в Лондон, а другата е чужденка в Испания. И двете притежават талант, свързан с изкуството, който крият – Одел пише, Олив рисува. Творбите им също така са разкрити пред публика без тяхното съгласие. Наред с използването на прилики в изграждането на образи, романът засяга социалните проблеми и на двете епохи, в които се развива действието: вътрешните конфликти в Испания, които довеждат до гражданска война, както и прикрития расизъм в Лондон, ограничаващ житейските възможности на Одел като цветнокожа.

За паралелизма допринася и пречупването на историята през двата времеви периода. Прескачането напред-назад във времето създава динамична рамка, благодарение на която читателят знае какво да очаква, но не и как точно ще му бъде поднесено – ясно е, че двете героини не са избрани случайно, но по какъв начин животът на Олив в Испания се отнася към този на Одел в Лондон 30 години по-късно?

История с толкова много символизъм и препратки винаги е многообещаваща, но изпълнението лично за мен е разочароващо. Връзката между двете момичета се обтяга твърде дълго в глави, проточващи се бавно и без да допринасят смислово към сюжета, докато накрая в малко текст не се събират прекалено голямо количество развръзки. Също както в „Миниатюристът“, в „Музата“ има мистерия, но тук липсва дискретната магическа аура на тайната самоличност, която създаваше зловещо напрежение в първата книга на Бъртън.

Не си спомням къде прочетох наскоро, че вторият роман често се пише по-трудно от първия. В случая на Джеси Бъртън „Музата“ не достига нивото на „Миниатюристът“, но сама по себе си е достатъчно интересна история за любов, изкуство, опасности, предателство и революция в Испания, които оставят отпечатъка си десетилетия по-късно.

[ + ]