fb
Ревюта

„Ние, мушмороците“ – вечно неразбрани

3 мин.
Nie mushmurocite, Samuilov

Nie mushmurocite, SamuilovВ Седмицата на поезията представям поредната книга с поезия за деца: „Ние, мушмороците“ на Виктор Самуилов (ИК „Жанет 45“), която гледа на детето през неговия свят, но в общуването му със семейството и противопоставянето на съвети и изисквания. Поезия, подходяща за първоначално изграждане на вкус към ритъма и римата на специфичния свят.

Мушмороците са пакостливи и обичливи, не можеш дълго да им се сърдиш. Те са ние, на възраст 4-7 години. Бунтът, който стиховете отразяват, явно дълго остава в нас и продължаваме да се съпротивляваме на това, някой да ни казва как да живеем.

Ще ми се да съм сираче.
В тая къща да съм сам.
Никой да не ме закача,
че не спя или не ям (…)

Или буквално да възприемаме думите на родителите, като „Тичай там,//покани я пак на гости.//Само че с половин уста!„. За разлика от поведението на Лулу и „Малките същества“, на Петя Кокудева, тук героите са действащи преди да мислят, активни, бързащи да направят каквото трябва и преди всичко не трябва да направят. Виктор Самуилов успява да влезе в обувките на детето, отприщило своето желание за забавление и модифициращо света според собствения си поглед. Мисля си, че първо трябва да дадеш воля на мушморока в себе си, след това да стигнеш до размисъла за ценностите. Да те понатупат два-три пъти и тогава започваш да разбираш света на възрастните, които все имат предварителен замисъл кое как какво, но не те информират за него.

По раздвижен и пластичен начин Самуилов успява да изрази отношенията родител-дете, да ги превърне в закачка, през призмата на детето. Оказва се, че децата се ангажират с проблемите вкъщи, опитват се да отговорят на очакваното и така се случват абсурдите.

До Премиера

Чичко, как си ти с брашното?
С олиото? А с яйцата?
Питам те затуй, защото
мама вечно ми подмята:

„Нямам пукната стотинка.
Олиото свърши вчера.
Като искаш палачинки,
да ти пържи премиерът!“
  „Отворено писмо“

В стиховете има пределен реализъм, зад който прозира и болка, и ирония към света на възрастните, и сарказъм към начина ни на живеене, и безизходност („откакто тати работа няма,//по цял ден пиянства с разни комшии…„). Образът, фигурата на детето е възможност да получи израз недостига на време, ресурси, внимание от страна на родителя. Както и излишъкът. По индиректен и многопластов начин, Виктор Самуилов говори за ролята на родителя и подсказва, че трябва да се промени. Най-малкото родителите трябва да се замисля дали родителството е интуитивно и дали са достатъчни моделите на възпитание и отношение, които са наследени. Дали децата нямат други потребности, в които да не показват на гостите какво могат, пеят, казват стихчета – голяма похвала! Но за кого?! От друга страна авторът описва ситуацията на живеене и битовизма, в който, донякъде, и сами се поставяме.

„Ние, мушмороците“ са неразбрани, но обичани, защото имат много страни, проявяват състрадание и така желаната емпатия, без да са отказват от пакостите, които всеки нов ден им предоставя. Илюстрациите и оформлението на книгата е впечатляващо, смесени са разнородни стилове, има изрязвания, пролуки, писане на ръка, забавни рисунки и всичко това – дело на Яна Левиева. Мушмороците предразполагат мама/тати да четат, а детето да гледа и гради визуална култура.

Прочетете ревюто за книгата на Вал Стоева от detskiknigi.com  тук

[ + ]