Пристъпвам към четенето на книги, донесли на авторите си куп награди, с внимание и без очакването задължително да ми харесат. Мога да открия достойнствата, с които са впечатлили литературната критика, но призовете съвсем не са равнозначни на това и аз да се възхитя на произведението. С подобна предпазливост, но и голямо любопитство започнах „Нормални хора“ (изд. „Еднорог“) от Сали Руни – най-младата носителка на престижното литературно отличие Costa в категория за роман.
Прочитам финалните редове и се чувствам замаяна. Усещам онова чувство на благоговение, което историите с непретенциозен изказ и същевременно с дълбок психологизъм ми носят. „Нормални хора“ е точно такъв роман – със силно модерно звучене, въздействащи послания и изключително пълнокръвни образи.
В центъра на сюжета са Мариан и Конъл. Срещаме ги през последната им учебна година в гимназия в малко ирландско градче. Те се познават, но избягват да общуват в училище, защото са от различни социални прослойки, които предопределят ролите им. Майката на Конъл е чистачка в къщата на Мариан и синът ѝ често ходи да я взема в края на работния ѝ ден. Докато я чака, той прекарва време в компанията на Мариан и насред изолираната от чужди погледи обстановка двамата успяват да преодолеят бариерите и да покажат истинските си лица.
Симпатията им бързо прераства в сексуална връзка, но двамата сключват негласно споразумение да крият отношенията си от света. Макар да ги свързва много повече от плътското влечение, двамата нямат смелостта да заявят открито, че не ги интересува дали ще бъдат приети, дали изборът им ще бъде одобрен. Привидно носят бунтарски дух, но всъщност поведението им е изцяло конформистко. Разбира се, ние нямаме равни в това да съдим другите хора – аз също се изкушавах да негодувам срещу решенията на персонажите, които усложняват безкрайно живота им и най-малкото ги правят нещастни. Но това емоционално ангажиране само показва защо оценявам толкова високо книгата.
Неспособността на героите да отстояват желанията и изборите е придружена от липсата на диалог помежду им. Те не намират сили да обсъждат взаимно страховете, болките и колебанията си и така само задълбочават вътрешните си конфликти. За тях, естествено, си има причини и те се коренят в травмите от миналото им.
Има неща, които тя иска да му каже. Но сега вече е късно, пък и така или иначе, когато е казвала такива неща на някого, нищо добро не е излизало от това.
Сали Руни (снимка: Калпеш Латигра)
Бащата отсъства както от живота на Мариан, така и от този на Конъл. За насилие в детството на Мариан не се говори изрично, но Сали Руни не оставя съмнение у читателя, че такова е имало и то е предопределило нестабилната психика на момичето. В битието на Конъл пък мястото на бащината фигура просто зее. Майчината обич компенсира за отсъствието ѝ и сякаш е достатъчна на двамата, за да живеят добре. Конъл израства с усещането за право на любов, за подразбираща се семейната подкрепа – така, както в един идеален свят би израствало всяко дете. Той дори не може да си представи силно враждебната среда, която обитава Мариан. Няма и как да предположи за нея, тъй като момичето не споделя дори пред него – единствения човек, на когото има доверие.
Мариан подръпва долната си устна и казва:
– Ами не се чувствам достойна за обич. Мисля, че имам някаква непривлекателност… че у мен има някаква студенина, че е трудно човек да ме хареса – и тя прави жест с едната си дълга, слаба ръка във въздуха, като че ли изразява само приблизително мисълта си, вместо да я изясни категорично.
Историята на двамата млади продължава и след гимназията, когато те заминават да учат в Дъблин. Средата им се променя, Мариан и Конъл имат възможността да започнат начисто, да се отърсят от оковите на провинциалните разбирания, които са ги ограничавали. Това обаче би се случило в сладникав роман, който цели да вдъхне увереност у читателя, че всичко в живота се нарежда лесно и справедливостта неминуемо тържествува. Прозата на Сали Руни обаче е реалистична до безпощадност. Тя сочи с пръст язвите на съвременното общество и сюжетът се води от логиката на техните последствия.
Мариан и Конъл се обичат, но не знаят как да бъдат заедно. Не знаят и как да съществуват един без друг. Затова се редуват събирания, раздели, недоразумения и неизречени копнежи. На този нестабилен фон двамата търсят устоите, за които да се захванат с цел най-после да намерят спокойствието, (уж) предлагано им от зрелостта.
Темите, които вълнуват всички ни по пътя към съзряването, а и в битието ни като възрастни – за самотата, социалните различия, критериите за нормалност в съвременното общество, депресията – до една могат да бъдат открити по страниците на „Нормални хора“. Вярвам, че от The Guardian са били изключително прозорливи, като са нарекли книгата на Сали Руни „бъдеща класика“. Ето защо ви препоръчвам да наваксате с бъдещата „задължителна“ литература още сега!
Можете да вземете тази книга от Ozone.bg!
