fb
Ревюта

„Някога пак“ – личната изповед на Даян Кийтън

4 мин.
Nyakoga pak

Nyakoga pak

След като преоткрих Ал Пачино в неговите разговори с Лорънс Гробъл и бях пометена от гения Чарли Чаплин и неговата автобиография, гладът ми за още подробности от живота на известните се засили неимоверно. Апетитът идва с яденето, както са казали хората :) Така посегнах към „Някога пак“ на Даян Кийтън (изд. „Colibri).

Винаги съм харесвала актрисата Даян Кийтън, защото изглежда естествена и здраво стъпила на земята. След прочитането на нейната автобиография я харесвам още повече. „Някога пак“ е изключително откровена история за живота на една жена, чиито мечти внезапно започват да се сбъдват и тя се чуди какво да прави с това „странно бреме“. Даян разказва за себе си така, сякаш е седнала на кафе със стара приятелка – неподправено, емоционално, сърдечно. Всъщност, „Някога пак“ е един посмъртен и задочен разговор между майка и дъщеря.

„Създадох книга, която събира моите собствени спомени и истории с тетрадките и дневниците на Мама. Мислейки си за нейните албуми и общата ни любов към колажа, поставих нейните думи редом до моите заедно с писма, изрезки и други материали, които документират не само нашия живот, но и връзката между нас двете. Искам да съпоставя своя живот и нейния, за да мога, както пише тя, да стигна до момент, в който ще започна да виждам себе си– и нея– в по-разбираема светлина.“

Истината е, че цялата автобиография носи ореола на семейството. Даян споделя без притеснение своите най-съкровени мисли за семейните отношения и за това как преодолява загубата на родителите си. Признава за сблъсъка си с булимията и за запознанството си с психоанализата, благодарение на която продължава напред. Даян разкрива и за това как се решава да осинови първото си дете, когато е на 50 години – дъщеря й Декстър, след което, 5 години по-късно, осиновява и сина си Дюк. Тя говори прямо и за отношенията си с Уорън Бийти, Уди Алън и Ал Пачино. И докато Даян се пита „кое е по-трайно – истината или споменът за усещането на щастие“, читателят вижда една жена, която сякаш е получила всичко, за което е копняла, но все още се лута в търсене на душевен покой… Или може би вече го е намерила в образа на децата си…

„Някога пак“ наистина се чете като дневник на една обикновена жена, както казват от „Лос Анджелис Таймс“. Всичко е добре организирано, сглобено, премислено и въпреки привидния сценарий, по който всяка автобиогафия трябва да се развива, „Някога пак“ притежава онази магия, която се случва, когато човек е сам пред огледалото и няма какво да крие. Виждаме Даян такава, каквато е всяка жена – на моменти неуверена в собствената си красота, в очакване да бъде забелязана и обичана, често чувствайки се не толкова специална, колкото останалите я виждат, в търсене на свободата…

Трудно ми е да намеря думи за финал, още повече след като Даян има много хубав такъв, но няма да я цитирам, за да не развалям изненадата и удоволствието от прочитането на книгата й. Няма да цитирам и филмите, в които е участвала и с които ще бъде запомнена. Защото аз ще запомня Даян с друго – с това, че е един от малкото хора, който си позволява да слезе от пиедестала на Холивуд, за да покаже, че и тя е човек като всички останали. А това е достойно за уважение…

Ще напиша и че след прочитането на „Някога пак“ човек осъзнава колко е важно да общуваш с най-близките си хора винаги, когато има тази възможност; колко е важно да цениш моментите, които прекарваш с тях днес, сега, защото „някога пак“ може и да няма…

За мен причините да напишеш своята автобиография може да се сведат до три основни и най-вероятни: предимно комерсиален интерес, да задоволиш егото си или да се помириш със себе си. „Някога пак“ е от последния тип. А причините да прочетете точно тази книга са много. Защото тя може и да носи аромата на нагарчащи истини и малко тъга, но същевременно излъчва много светлина и топлина…

В крайна сметка, всяка автобиография може да бъде интимна, но не всяка може да бъде толкова лична