„Момиче на пружина“ беше убийствен дебют. В него Паоло Бачигалупи описва Банкок в постапокалиптичен свят, последица от глобалното затопляне, и ни разказва за биотехнологични престъпления. Книгата му спечели най-големите научнофантастични награди и бетонира репутацията му на изкусен писател във водите на политическите интриги и смесването на жанровете. Бачигалупи обаче ни изненада – следващите му книги се оказаха детски. Бяха също толкова сериозни, като „Момиче на пружина“, но определено много от феновете му копнееха той да се върне към, ами, по-възрастната публика.
И ето, че това се случи. „Водосрез“ е фокусиран върху яростната битка за водните права в недалечното бъдеще на пресъхналия до капка американски Югозапад. Също толкова апокалиптичен като първата книга на Бачигалупи, но с повече политически интриги и, макар надали да ви се е струвало възможно, по-суров. Представяме ви интервю на Адам Роджърс от сп. Wired, взето след излизането на „Водосрез“ на английски през 2015 г.
Пишете за доста мрачно бъдеще. Наистина ли смятате, че то ще настъпи?
Ако съдим по книгите ми, очаква ни мрачно бъдеще. Но въпросът е интересен, понеже напоследък се водят много дискусии за това колко оптимистична следва да бъде фантастиката и дали е лоша идея да се пишат книги за предстоящите страхотии. Аз лично смятам да оставя оптимизма в ръцете на маркетинговите отдели на големите корпорации. Те се трудят здравата под мотото „Всичко му е наред на бъдещето. Само продължавайте да купувате“.
Дефинициите, които публиката налага при определянето в какъв жанр твориш, неизменно вървят ръка за ръка със скрит подтекст. Ако пишеш научна фантастика, значи е непременно за космос и ракети. Ако пишеш дистопии, те са за неравенство и за борба срещу Системата. Струва ми се, на Маргарет Атууд принадлежи твърдението, че пише предчувствия – което е готин начин да обясниш творчеството си. Аз пък пиша екстраполации. Вглеждам се в определени ключови точки и се питам как би изглеждал светът оттам насетне.
Но в резултат на това книгите ви, дори тези за деца, са натоварени с много смисъл. Как успявате да пишете красиво и все пак да влагате послание?
Писателите, които искат да бъдат публикувани, се нуждаят от издател, който ще ги изкара в двайсетхиляден тираж. Следователно книгата им трябва да е забавна поне до някаква степен. Аз искам да достигна до хората и да им въздействам. Част от проблема е, че искам и да си изкарвам хляба с това, но ако човек смята да прави нещо в сферата на изкуството, редно е то да носи някакво значение.
Без съмнение си имам определено послание и конкретна представа за това какво искам чрез книгите ми читателите да изживеят по-дълбоко и по-задълбочено, понеже за тях то е прекалено абстрактно. Романите ми позволяват да си правя теоретични експерименти – те са и единственият начин да променяме живота на другите хора. Ето ви една версия на нашия живот в бъдещето. След разглеждането й теоретично разполагаме с възможността да вземем различни решения и да гласуваме за други политици. Климатичната катастрофа е гигантска грешка, породена от недалновидност. Не е задължително в действителност да постъпваме чак толкова глупаво.
Така е, но и не е задължително толкова подробно да разглеждате обстоятелствата около апокалипсиса, нали? В най-новата си книга, „The Peripheral“, Уилям Гибсън например изобщо не дава подробности за катастрофата в своя свят.
Още не съм я чел, но е вярно, че голяма част от апокалиптичната литература не се ангажира сериозно именно с онова, което е тръгнало накриво, което пък означава, че тези книги всъщност не ни казват нищо ново.
Когато ядрената катастрофа много прилича на биологична такава, а тя на свой ред – на зомби апокалипсис, неизменно става дума за сценарий от рода на „трябва да оцелеем“. Несъмнено в него ще има лоши типове, които се занимават с гадории. Виждаш тропите в него и си гледаш кефа, но нищо повече.
По този въпрос например съм напълно съгласен с Нийл Стивънсън, когато го питат защо пишем за депресиращото бъдеще. Ако всички депресиращи бъдещета изглеждат сходни, читателят не научава от тях нищо важно. Те са просто разходка из увеселителен парк, в чиито дебри имаме удоволствието да стреляме по хора и да се тупаме по гърдите. Щом едни и същи тропи се повтарят до безкрай, значи не се случва нищо съществено. Животът взел, та отишъл по дяволите! Да, но защо? Целият смисъл в описването на дадено увредено бъдеще е в това да обясниш защо не бива да го осакатяваме с дадено поведение. Да призовеш да не правим повече така.
Когато пишех „Водосрез“, много ми се искаше да вложа демонстрационен модел на две различни версии на град. Лас Вегас се огледал и решил, че нещата не вървят на добре: хайде да започнем да планираме. Финикс пък си рекъл, че положението май не е чак толкова зле. И бил попилян. Човек не осакатява бъдещето просто заради тръпката от изживяването.
Имам същия проблем с дистопиите, които са лишени от смисъл. Защо е възникнала тази дистопия? Откъде идва полицейската държава? Какво означава светът?
Говорите например за „Игрите на глада“ и „Дивергенти“.
Е, литературата за млади читатели ми вълнува силно, особено по отношение на фантастичните и фентъзи тропи, които включва. Невинаги читателите, които се превръщат в писатели, първо минават през лавиците с фантастиката и фентъзи в книжарницата, затова и ми се струва, че им се налага да изучават майсторството на светоизграждането от самото начало. Ако се загледате отблизо, световете в техните книги често имат огромни дупки, понеже новите писатели не са чели една камара автори на фантастика от 50-те и 60-те години на миналия век, вече създали нужния набор инструменти.
Но в същото време има и писатели, които идват във фантастиката от по-изискания и изучаван на университетско ниво свят на интроспективната елитна литература.
Сещам се за един цитат от Тиъдър Стърджън, според когото 99 процента от всичко е помия. Това важи за научната фантастика, за литературата като цяло, за създаденото в „Айова Райтърс Уъркшоп“ и за всичко останало. Много малко на брой са хората, които създават наистина уникално, силни творчество. А много лесно се разпознава дали някой използва дадена тропа, защото има подходящо приложение за нея или просто защото става дума за, уха, зомбита! Конкретно „маститите“ писатели използват жанрови тропи най-вече като признание, че повечето от онова, което пишат, е вече разиграно от някой друг.
Ако изкопаете всички природни богатства от даден район, пращате народа по съседните земи и започвате нови минни операции, нали така? Аз не храня силна надежда, че заради това жанрът ще бъде взет на сериозно – нито пък, ако става въпрос, приет по-несериозно. За мен научната фантастика е просто набор инструменти, с които другите жанрове не разполагат. Най-голямата ми грижа е, че хората бъркат някои от декорите – например ракетите и бластерите – с инструментариума.
Веднъж казахте, че разликата между книгите за възрастни и млада публика са, че тези за младите съдържат „по-малко чукане“. Наистина ли е така?
Отговорът ми на този въпрос постоянно се променя. В детската литература обръщах много повече внимание на сюжета и темпото на действието, но мисля, че там открих набор умения, които не съм притежавал, понеже след това написах „Водосрез“, а той е със значително по-трескаво действие и напредва по-бързо. Никога досега не съм притежавал такъв контрол. Притеснявах се, че хипотетично отегченият ми читател-тийнейджър е на една крачка от видеоигрите и исках да го задържа в здрава хватка. Но сега се чувствам… много по разкрепостен просто да беля пластовете, за да се добера до сърцевината. Чувствам, че съм се научил на малко дисциплина.
Другата разлика – и тя е още валидна – е, че при писането за тийнейджъри ми се иска историята да вдъхва надежда, да дава потенциал да поемеш сам отговорност за бъдещето си. Световете на младите винаги им вдъхват малко повече сили за борба, докато възрастните по-скоро виждам в стаза заради вече взетите решения.
При писането на „Потънали градове“ (Drowned Cities), който е за млада публика, в един момент книгата зави към теми, което бих класифицирал като такива за възрастни – деца-войници и тяхното битие. Това е най-мрачната книга, която съм писал. Но се оказа, че децата я обожават.
Като се замисля, всичките ви книги изглежда се случват по протежение на една и съща неясна времева крива. Съществува ли „обща вселена на Бачигалупи“?
Съвсем съзнателно не пиша в една и съща вселена, понеже не искам да трупам багаж. Но да – съществува определен пакет „мои“ насоки, които създават конкретно бъдеще. То неизменно е населено от политици, които отказват водачеството, граждани, които са решили да си затварят очите и опа-точки: такива, в които сме сигурни, че всичко ще се оправи, но след това отива по дяволите. Почти всяко едно от бъдещетата, с които разполагам, не е от типа, които героите биха си избрали сами. Те винаги са на път да кажат: „Да му се невиди, само да бяхме постъпили друго яче преди известно време“. При мен това състояние се повтаря най-редовно. Винаги влагам малко меланхолия в книгите си.
