fb
Ревюта

Пътуването по посока на сянката никога не спира

3 мин.
Patuvane po posoka na syankata - Yana Bukova

patuvane po posoka na syankataВсичко, което мога да напиша за „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова ще бъде недостатъчно да изрази абсолютната гениалност на тази творба. Както казва Милена Ташева, тази „книга е извън всички класации. Тя просто е извън категориите на книгите, които познаваме“.

Тя е чиста проба злато, изкуство от най-висш порядък, а аз съм твърде незначителна, за да я обсъждам адекватно. По-добре ще бъде просто да замълча, да се преклоня пред романа и да се чувствам горда, че българка го е написала.

Но няма да бъде най-добре просто да замълча, сякаш подминавам, защото за „Пътуване по посока на сянката“ (изд. „Жанет 45“) трябва да се говори много, за да разберат повече хора, че шедьовър се е родил в българската литература.

Виждате, „в гърдите ми се борят две души“. Душата на читателя, изпълнен с благоговение, който иска да запази собствените си впечатление единствено за себе си. И душата, която иска да плаче от радост и от тъга, да разказва, да разказва колко прекрасен е този роман.

„Пътуване по посока на сянката“ е свят, населен с фатални мъже и жени, които живеят със страст, с надежда и в непрестанна борба. Фолклор, реалност и история са вплетени в цялост, която успява да ни изведе над националното. Персонажите не са просто българи и турци, роби и тирани, чужденци и тукашни, герои и страхливци, те са преди всичко хора.

Хора, които винаги са една крачка след историята.

Историята, която е многолика, обримчва ни и съдържа всичко в себе си. Историята, която има една майка и поне двама бащи. Историята, която винаги се повтаря като в мита за вечното завръщане.

Връзките между отделните глави са елегантно решени, ненатрапени и оплитат читателя в лабиринт, който обаче има множество възможни изходи.

Светът на „Пътуване по посока на сянката“ е огромна, наситена с чувства и преживявания вселена, за която не съществуват пространствени и времеви ограничения и която приема читателя, прави го част от себе си. В този свят няма ограничения, защото всичко е едно с големия замисъл на този, които създава, и всички са свързани.

Какво означава да те намерят? Кога се изгубваме? Коя е играта, на която играем? Кой е играчът, кой е слепият и кой е чужденецът? Познанието и незнанието, Сандъкът и Градинарят; смирението, бунтът, съзиданието, съня, песента, знаците зад всеки ъгъл… Това са малка част от въпросите, темите и образите, които изпълват романа и го оживяват.

Стилът на Яна Букова е омагьосващ. В началото ми беше трудно да приема, че е възможно да се пише така безупречно, и дълго след нейната книга не исках да чета нищо друго. Беше време, когато другите нямаха смисъл. И още е време, когато искам да чета само написаното от нея.

На героя на романа всичко му се случва по два пъти. Така и аз прочетох и препрочетох романа едновременно. Изреченията, които съшиват текста са толкова силни и съвършени, че изпитвах неудържимо желание да прочитам всяко по два пъти. И така всичко изживях два пъти.

Знам, звучи странно, но беше интересно като опит.

Навярно сте забелязали, че съм „леко“ обсебена от „Пътуване по посока на сянката“, но това е нормалната реакция, която предизвикват у мен великите книги.

Прочетете и изключителното ревю на Милa.