fb
ИнтервютаНовини

Пейчо Кънев: Вярвам, че всеки поет има своя преводач

7 мин.

През тематичната ни Седмица на поезията е задължително да уважим и преводачите, без които нямаше да разполагаме с достъп до някои от най-големите световни имена в това изкуство. Неслучайно преводачът носи статута на втори автор на стихотворението, както и огромна отговорност. Ето защо поканихме Пейчо Кънев – поет, преводач, съосновател и до 2013 г. главен редактор на издателството за поезия „Kanev Books“ (Ню Йорк), да ни разкаже повече за предизвикателствата, които среща по време на превода на някои от любимите си поети, както и кои са те.

Кога започна да превеждаш поезия и какво те подтикна да го направиш?

Превеждам поезия още от самото начало, когато започнах да я пиша. Дори имам спомен, че може би започнах да проявявам интерес към превода още преди да започна да пиша сериозно, каквото и да значи това. Тогава живеех в Щатите и четях много поезия от големите американски поети (и не само), постоянно киснех в библиотеките и книжарниците, превеждах си наум отделни кратки стихотворения, след това започнах да го правя и на хартия. Предполагам, че интересът ми се дължеше на желанието да се опитам да вникна в тайната, да разбера как точно се случва цялата магия, кое е това нещо, което кара едно стихотворение да скочи от страницата и да се забие дълбоко в съзнанието на читателя.

Понякога читателят харесва повече превода от оригинала, случва се и обратното. Как балансираш на границата хем да спазиш замисъла на автора, хем да го адаптираш така, че да звучи добре на български?

Може би това е най-трудното нещо за постигане, защото има стихотворения, които звучат най-добре на оригиналния си език. Каквото и да прави преводачът, стихотворението няма как да зазвучи по-добре. Разбира се, доста често се случва и обратното. Тук вече говорим за вещината на преводача с езика.

Кои са любимите ти чуждестранни поети и защо тези имена са важни за теб?

Смея да кажа, че са ужасно много, може би са над петдесет или сто, затова няма смисъл да изреждам имена. Всеки читател си има любими поети, в които се влюбва и разлюбва през отделни периоди от живота си. Разбира се, някои поети остават за цял живот. А са важни, защото от много от тях съм научил основни неща за работата с писаното слово.

Има ли непреводим автор? Стихотворение, което толкова те е затруднило, че си се отказал? А кой поет би искал да преведеш на български един ден?

Според мен няма непреводим автор. Вярвам, че всеки поет има своя преводач. Не знам дали има някое определено стихотворение, което да ме е затруднило, но със сигурност е имало такива поети. Преди време се бях заиграл с някои от американските и английските класици – Джон Дън, Лонгфелоу, Едгар Алън По, Мелвил, Едуин Робинсън, Уилям Уърдсуърд, Александър Поуп, Самюъл Колридж и т.н., опитвах да видя какво ще се получи като превод, но бързо открих, че това не са моите поети за превод, а само за четене. Така е и до днес.

Превеждаш много, и то все изключителни автори като Буковски, Мери Оливър, Иля Камински, Ким Адонисио… Пречело ли ти е някога страхопочитанието към тях по време на превода?

О, не, изобщо не ми е пречело. Дори с някои от тях, с които съм свързан в социалните мрежи, като Камински, Адонисио, Франк Бидарт, Франц Райт (вече покойник), или с други като Чарлз Симич, Тед Кусър, Били Колинс, с които съм водил някаква кореспонденция през годините, доста често си пишем нещо кратко, обменяме мнения за нови книги, изпращаме си стихотворения на други поети, които сме харесали, такива неща.

По какви критерии определяш едно стихотворение като добро или лошо? Във времена на графомания как може човек да се ориентира? Въпрос на индивидуален вкус ли е, или има няколко общовалидни правила?

Графоманията е доста дълга и болезнена тема за мен, но нека го кажа по следния начин – съществува личен вкус, има ги и класическите правила за определяне на това колко и защо е добро едно стихотворение. Смея да твърдя, че лично аз през годините съм си изградил много чувствителни рецептори за поезия и още на бърз прочит улавям графоманите.

Твои стихотворения са публикувани в издания като Rattle, Poetry Quarterly, Evergreen Review, Front Porch Review, Hawaii Review, Barrow Street, Off the Coast, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review, освен това си имал номинация за престижното отличие Pushcart Prize от Асоциацията на литературните издателства. Как се приема творчеството ти в САЩ? И какво знаят американците за българската поезия?

Поезията ми се приема много по-добре в САЩ, отколкото в България, просто защото тук няма къде толкова да се приема. В България имаме колко… пет-шест литературни списания? Само в Щатите, заедно с Канада, те са над 4000 – хартиени и онлайн. Усещате ли каква огромна разлика е това? Нямаш ли периодика в подобен мащаб, в която да пишат професионални критици, да се развиват литературни полемики, да се публикуват всеки месец стотици нови и добри поети, тогава нямаш литературна сцена, а само нейна псевдоимитация, нямаш развитие на литературата, а тъпчене на едно място, нямаш реални дискусии, а само махленски свади, нямаш реално израстване на нови и талантливи поети, а само на изкуствено създадени PR продукти; нямаш движение напред. А и аз, откакто се върнах в България, целенасочено избягвам да се доближавам до всякакви литературни групички и общества, стоя далеч от всичките социални, асоциални и всякакви подобни общности, които са генератори на върла графомания, не участвам в никакви литературни кръгове, определящи кой е „наш“ и кой е „чужд“ – и знам, че решението ми е правилно.

А що се отнася до това какво знаят американците за българската поезия, от личен опит мога да кажа, че то е ужасно малко. Американците, като цяло, са литературни шовинисти. В техните книжарници преводната литература и поезия почти изцяло отсъства. Обаче в доста интервюта, които съм давал за американски издания, винаги съм споменавал любимите си български поети, които имат някакви преводи на английски в интернет. Надявам се по този начин поне да съм предизвикал някакъв дребничък интерес към нашата поезия.

Как би убедил нечетящ поезия да го прави, защо това е нещо необходимо?

Не мисля, че някога бих убеждавал някого, който и да е той, да чете поезия. Ако не чувстваш потребност да четеш поезия, значи нямаш нужда от нея, както и тя няма нужда от теб. Но в края на краищата… ти губиш, и то много.

За финал сподели с нас любимо стихотворение (не задължително в твой превод).

Ужасно трудно ми е да избера измежду стотиците и повече любими, но ето едно, което много харесвам. Негов автор е голямата полска поетеса Вислава Шимборска, а преводът е дело на Силвия Борисова.

Снимка от 11 септември
Скачаха от горящите етажи долу –
един, двама, още няколко
от по-високо, от по-ниско.
Снимката ги остави живи,
а сега ги държи
над земята към земята.
Всеки е още цял
с лично свое лице
и добре съхранена кръв.
Има достатъчно време,
за да се развеят косите,
а от джобовете да изпаднат
ключове и дребни предмети.
Те са още в прегръдката на въздуха,
за тях тепърва ще има място.
Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.