Отдавна не се бях залепвал за книга по този начин. Бях напълно наясно с огромния маркетингов бюджет, излят по посока на „Аз съм номер четири“, за да се превърне в едно наистина желано начало на поредица от книги и филми. И все пак след няколко страници си знаех, че няма да се разочаровам, защото това не е поредния пълен с врели-некипели „поток на мисълта“ на някой добре платен писател в сянка.
Истината е, че не съм запален фен на фантастиката, но темите за извънземните, тийнейджърите и първата любов, събрани на едно място, наистина са обещаваща причина да започнеш една книга. А динамичното действие и добрият авторски стил са добра предпоставка да я завършиш. Така де, по-добре е да достигнеш до края бързо с желание, отколкото бавно и насила… А авторът Питакъс Лор се е справил наистина добре. ОК, излъгах. Авторите всъщност са двама и пишат с общ псевдоним, който е името на главния старейшина на планетата Лориен, откъдето е избягал главният герой Джон.
Книгата е първа от общо четири, които ще проследят земната битка на няколкото останали живи лориенски деца-месии. Те трябва да се справят с нашествениците от могадорианци, вече унищожили родната им планета и дошли да сторят същото със Земята. Намесени са завети (тайни сили), вълшебни помощници (няма да издавам тайната – наистина е добре замаскирана) и любов, разбира се.
Неслучайно споменавам любовта – първото влюбване на вечно бягащия извънземен младеж и ангеловидната Сара е наистина красиво. Отбелязал съм си няколко цитата точно за начина по който се обичат тези двамата. Браво на Питакъс и Лор (или както си разпределят имената авторите Джеймс Фрей и Джоуби Хюз) за красивите мигове, нищо че присъствието им преди края на света е доста повече от клиширано.
Факт. Много холивудско. И все пак заради тази книга най-вероятно ще ида да гледам филма още този уикенд.
