fb
БиблиотекаОткъси

Приключенията на Ераст Фандорин през XX век. Из „Не се сбогувам“ от Борис Акунин [откъс]

17 мин.

Има литературни герои, за които колкото повече четеш, толкова повече ти се иска историите им да не свършват. Преминали сте заедно през безброй приключения, имате общи спомени и срещата след дълга раздяла е като със стар приятел. Точно такъв герой е джентълменът-детектив с посребрен кичур в косата Ераст Фандорин, който продължава да води своята неуморна и самотна битка със злото и да печели нови читателски сърца със своята изобретателност и неизменно чувство за чест.

На български език излезе петнайстата книга за неговите приключения, озаглавена „Не се сбогувам“ (изд. „Еднорог“), в която находчивият автор Борис Акунин отново ни изненадва, разсмива и здравата уплашва. Предлагаме ви част от първа глава на романа, в която намираме верния съратник на Ераст Маса, готвещ се да се качи на влака от Самара за Москва с изключително специален товар. Годината е 1918-а, а бурното пътуване едва започва…

Един разговор на маса през 1918 година

В края на деня, вече на смрачаване, на гарата изведнъж настъпи оживление. Плъзна слух, че ще има влак за Москва. Два дни преди това край Ивашченково някакви местни бяха спрели и ограбили един „бърз“, като извадили релса. Повредата не бе голяма, но нямаше кой да я поправи – профсъюзът на ремонтните работници митингуваше.

И изведнъж – влак! Отнякъде стана ясно, че московската композиция ще мине по обиколната линия на Сергиевския завод и ще дойде на трети коловоз. Точно натам хукнаха всички, помъкнали вързопи, куфари и деца.

Самарската гара, една от най-хубавите в империята, година след безславната кончина на самата империя се бе занемарила подобно на Барона от пиесата на пролетарския писател Горки: окъсана, опърпана, стигнала дъното. Отоплението бе спряно още през декември, двата горни етажа пустееха в студеното зимно време и там всички ходеха по нужда – където заварят. Тоалетните на гарата не работеха. Чакалните на първия етаж също не се отопляваха, но там не беше студено. По пейките, на первазите на прозорците, на масичките в бюфета или просто на пода седяха и лежаха хора, които топлеха въздуха с дъха си, тютюневия дим, кашлицата и псувните си.

И ето, че близо половината от тази сиво-кафява маса се размърда. Втората половина, която пътуваше в другата посока, на изток, остана по местата си. Слуховете се оказаха верни. Не след дълго, бълвайки сивкава пара, до перона се дотътрузи влак, не много дълъг, но за сметка на това не товарен с печки насред вагоните, а истински пътнически – отпред имаше син вагон първа класа, зад него жълт – втора и три зелени за простосмъртните.

Пред вратите на всеки вагон веднага стана блъсканица, като най-голямата бе край синия, разбира се. В името на равенството и братството всички билети бяха еднакви, без места и, много ясно, без класа – пътувай, където свариш. Ако свариш.

Милиционер с червена лента на ръкава и още една на шапката издумка с приклада на винтовката си по перона:

– Наредете се, граждани! Всеки да си покаже билета!

Но вместо опашка, нещата се развиха по Чарлз Дарвин – по-яките и сръчните разбутаха с лакти или превариха останалите. Преди всички се озова не особено млад нисък азиатец с дръпнати очи – китаец или може би киргизец. Революцията, подобно на метла, бе вдигнала от покрайнините на Русия какви ли не хора, каквито в провинцията преди дори не бяха и виждали. Всички изведнъж се бяха почувствали зле на местата си и по пътищата взе да се вдига човешка прах, която тук-там се трупаше и се завихряше като смерч.

– Ти къде се буташ с този денк, бре? – кресна милиционерът.

Харесваше му да бъде началник, макар и малък, но с винтовка. Времената станаха такива, че без длъжност и оръжие човек беше никой.

Вероятният китаец наистина носеше огромен дълъг вързоп от овча кожа, който явно не тежеше – дребосъкът го придържаше с лекота.

– Какво ми го пъхаш този билет, бе, другоземецо? Има си декрет: с голям багаж е забранено. В рамките на борбата с гешефтарите и спекулантите.

– Имам два билета, уважаеми – каза азиатецът, като се поклони заедно с товара си. – За две места.

Говореше добре руски, само дето не изговаряше чисто „л“.

– Не може! Марш оттук, не пречи на хората да минават! Кой е следващият?

Неразбраният китаец не мръдна от мястото си, на кръглото му лице сияеше усмивка.

– Два билета, две места, уважаеми – повтори той.

Огромна ръка със синя котва се стовари на рамото му. Исполински на вид моряк, който се извисяваше с цяла глава над тълпата, избоботи отвисоко на инатлията:

– Ей, чш, ти глух ли си, тъп ли си? Нали чу к’во ти се каза? Разкарай се, преди да се озовеш под вагона.

Без да се обръща и без да престава да се усмихва, азиатецът отвърна:

– Чупката бе, въшка тифозна.

После лекичко заби свободния си лакът назад и матросът престана да е толкова висок – преви се одве.

А на милиционера китаецът даде съвет:

– Сърдит сте, другарю, защото не ви е добре. Трябва да полегнете.

– Ти да не си доктор, бе? – озъби му се униформеният. – Я си дай документите!

– Доктор съм аз, доктор – закима азиатецът. – Ей тук съвсем ви боли.

Той бодна милиционера с пръст някъде в корема. Там май наистина „съвсем болеше“ – служителят изохка, пребледня, изпусна пушката и се олюля.

– Не му е добре – обясни китаецът на останалите пътници, като внимателно хвана милиционера за яката. – Малко ще полежи. Сторете място, граждани… Много благодаря.

С тези думи той сложи служителя на социалистическата законност да легне на перона и като намести товара си по-високо, без да бърза, се качи по стъпенките. След него се юрнаха останалите.

Вътре се оказа, че мераклиите за първа класа се бяха прецакали. Наскоро тук бяха пътували усурийски казаци, които не пожелали да се разделят с конете си и представителният вагон, подобно на Самарската гара, бе паднал жертва на революцията. Стените неспасяемо бяха поели киселата конска миризма, а преградите, леглата, масичките и диванчетата бяха изгорени в огъня, от който на пода насред опустошеното празно пространство зееше опърлена дупка. Само последното купе беше оцеляло. Точно натам се втурнаха първите нахълтали, макар че това трудно можеше да се нарече „втурване“. Никой не посмя да превари учтивия китаец с големия му товар, пък оня се придвижваше солидно, без да се суети и да припира. Едва щом азиатецът се огледа и се настани, като опря вертикално вързопа си до прозореца, в купето се набутаха най-нахаканите. Втори беше дългият матрос, който вече се беше съвзел след удара с лакът.

– Ще се кача на втория етаж, нали нямате нищо против? – почтително попита той и окупира най-хубавото място, където човек можеше да се излегне целият.

После купето бе атакувано от разтропани младежи. Двама хлапаци от гарата си докарваха пари с това, че заемаха хубавите места, а след това ги отстъпваха срещу заплащане – единият беше русоляв, той се настани срещу китайския вързоп, а другият – рижав, се покатери на второто място за багаж. Долу можеха да седнат още трима. До русия се пльосна някаква девойка, едва ли не до носа омотана в яркочервен шал. По петите й със съвсем малко закъснение я следваше запъхтян юноша с гимназистки шинел и фуражка.

– Хоп-пала, седнах! – извика радостно девойката. – Не мърдам оттук, ако ще да ме колите!

Veni, vidi, vici. Уф – каза гимназистът.

Последното осмо място, това до азиатеца, зае чевръст дребен поп, който се шмугна под ръката на някакъв зяпльо.

– Ей, отче, бива ли така? – каза зяпльото. – Аз бях преди вас!

Светият отец, размотавайки шала си с едра домашна плетка, измъкна от него сребърен кръст на верижка и рече:

–  Речено е в Евангелието от Матея, сине мой: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи“. Ние ли, грешните, да роптаем срещу това? Искаш ли да те благословя три пъти с трисвята благословия? Ако щеш.

И така се завъртя, намествайки се на седалката, че веднага стана ясно: този и да го колиш, няма да мръдне. Купето се напълни, но разпределението още не бе окончателно.

– Кой иска спално място, богато? А кой търси най-доброто, до прозореца? – развикаха се хлапаците.

– Колко? – попита изпревареният от попа зяпльо.

Щом чу цената – сто рубли – той плю на пода и се махна. Мястото до прозореца бе закупено от бузеста лелка с късо кожухче – спазари го за седемдесет и пет керенки и едно варено яйце. Малолетният търгаш напъха плячката в шапката си и офейка. На рижия обаче не му провървя. Някакъв бръснат до голо гражданин с къса бекеша и кубанка, вместо да си плати, мълчаливо хвана момчето за врата и го изхвърли през вратата.

– Кво праиш бе, контра?! – писна дребният. – Ще те колям!

Но бръснатият злобно цъкна с език и се озъби; лъсна златен зъб. Хлапакът духна.

* * *

Така в „синия“ се оформи влаковата аристокрация, която се засели в единственото купе. Останалите пътници някак си се настаниха по пода и край стените в основната част на вагона. Локомотивът дръпна, без какъвто и да било сигнал и съобщения, революционно, вагоните се люшнаха, заблъскаха се и влакът потегли.

Ту-тууу! – отекна мътният мартенски мрак.

– Пази, Господи, минаващите и странстващите – напевно провлече свещеникът. – Нека в края на пътя да сме по-добре, отколкото в началото, а инак защо ни е да пътуваме?

– Точно така – съгласи се гражданинът със златния зъб, като ловко скочи на горното легло. – Скапан град. Да потъне вдън земя – не ми е жал.

– Какви ги приказвате. Аз имам къща в Самара, роднини – укори го лелката, но мирно, без злоба.

Всички бяха много доволни, че са се настанили толкова добре.

В купето надникна кондукторът – оказа се, че във влаковете все още има кондуктори.

– На другите не предлагам – кимна той небрежно към останалата част на вагона, – а на вас, ако искате, мога да ви дам газ. Осемдесет рубли бутилката. Ще имате светлина чак до Москва, ако не прекалявате с горенето.

Във влака така или иначе нямаше електричество, а от лампите бяха останали само тъмни дупки, но от тавана висеше газеник, който засега не бе запален.

Цената беше безумна, но на никого не му се щеше да пътува на тъмно, пътниците дори сега едва се виждаха.

– Да дадем по десет на калпак, а? – каза жената и поясни на китаеца: – Вие сте на две места, на вас ще ви излезе двадесет.

Онзи се поклони, без да спори, но с останалите обитатели на купето възникнаха усложнения.

– Аз нямам никакви пари – въздъхна гимназистът. – И изобщо, може да се спи и на тъмно, дори е по-добре.

Девойката също се отказа:

– А пък аз слизам на първата гара, край Безенчук живея. Защо да плащам до Москва?

Попът изрецитира:

 

Не ще те в мрака защити

кръгът от лампата лъчиста.

На вярата разчитай ти

и на сърце с молитва чиста.

 

– Е, вие си знаете – вдигна рамене кондукторът.

Но в този миг отгоре се надвеси златозъбият и с широк жест му напъха банкнота:

– Ето ти стотачка, фуражка. Задръж рестото. Плащам за цялата приятна компания. Да видите кой е Яша Черни.

Когато купето се озари от червеникавата, трептяща светлина, пътешествениците успяха да се огледат по-добре. Тръгнаха и пътните разговори – специфични, като за революционно време, когато хората първо го карат внимателно и не си казват името. (Златозъбият не се броеше – беше съмнително, че е Яша, а още по-съмнително бе, че е Черни).

Най-приказлив се оказа отчето. Разказа, че служи в Сизранския уезд и ходил в Самара при преосвещения, защото при тях нямало благочинен отец и отдавна не били плащали, но се оказало, че пътуването, Божа работа, било напразно, само се охарчил залудо, защото в епархиалното подворие сега бил комитетът по бедността, но нищо де, ще се оправим и без пари, Господ няма да ни остави, а пък и отецът ректор в Семинарията казвал: „Добрият поп винаги ще се оправи“.

Девойката живееше в града като прислужница на „аблокат по законите“, но той сега бил „измършавял“, защото на кого в днешно време са му притрябвали тези закони, другите богаташи също изчезнали и нямало къде да се работи, вкъщи я чакали баща й, майка й, а и няколко ухажори се върнали от фронта.

Лелчето се занимаваше с натурална размяна. Носеше от Самара необходими стоки по селата и се връщаше с продукти.

– А стоката ти къде е? – попита я подозрителният Яша. – Така като те гледам, нищо не носиш.

Жената се заколеба – дали да каже, дали да си мълчи, но много й се искаше да се изфука. Бръкна някъде под полата и издрънча по масата с малка торбичка.

– Ето, един фунт игли. По селата жените няма с какво да шият. По чувал брашно за игла дават.

Като за революционно време това си бе сериозно богатство. Всички почтително замълчаха. Но Яша се усъмни:

– Те че ще дадат, ще дадат, а ти как ще замъкнеш всичко до града? Тук с една талига не можеш да се оправиш. Каруци, коне. А пък и на влизане в града ще ти я приберат. А могат и да те гръмнат като спекулантка. Дето се вика, язък ти за зора.

Жената хитро смигна:

– Кумът ми работи в железопътния отдел. Разбрали сме се. Аз му давам половината брашно, а той доставя всичко, както си следва.

В този момент започнаха да я уважават още повече.

След това гимназистът разсмя всички.

– Аз също отивам на село за продукти. Тук – той се потупа по гърдите – нося албум с марки. Цял живот съм ги събирал, от втори клас. Колониални са. През лятото за тях ми даваха колело и въздушна пушка. Отказах се и добре направих. Няма да ги дам евтино.

Всички здравата се посмяха – попчето – прикривайки устата си с ръка, жените – с квичене, Яша – с цяло гърло. Особено когато младежът взе да мига на парцали и изломоти:

– Та аз не знам какво да нося. За първи път отивам.

Във веселбата не участваше само морякът, който веднага след като влакът потегли, се зави през глава и захърка, и китаецът – той през цялото време си нагласяше вързопа и май все пак не разбираше много-много руски.

– А вие, другарю, защо пътешествате? – погледна нагоре към Черния лелката, и смушка съседката, понеже не се виждаше отгоре.

– На мен жизнената ми стихия е такава – да пътешествам – отвърна обитателят на възвишеното място. – Наблюдавам живота.

– Знаем ги ние такива наблюдатели, да си вардиш нещата – прошепна спекулантката на девойката и прибра скъпоценната торбичка обратно под полата.

Дойде редът на азиатеца, когото всички от самото начало поглеждаха с любопитство, но след сблъсъка с милиционера ги беше малко шубе от него.

– Гражданино китаец, вие сигурно сте тръгнали да замените манифактурата си? – попита го неуморната лелка. – Ако е басма – този плат винаги се търси. А ако е вашата там китайска коприна, тогава трябва да знаете къде да го занесете. Мога да помогна.

– Не – отвърна той, като неясно защо започна да размотава горната част на вързопа.

– Какво „не“, извинете? – отново не мирясваше лелята, без да дочака продължение.

– Не съм китаец, японец съм. И това не е манифактура.

Той отметна единия край на кожата, разтвори жарсения плат и в процепа се показа бяло лице с бяла коса и грижливо подстригани черни мустачки. Беше неподвижно, клепачите бяха скръбно склопени.

– Труп! – изпищя момичето и се сви от страх на седалката. Попът се прекръсти, Яша Черни избълва нещо нечленоразделно, а лелката така писна, че морякът се събуди и скочи, но нищо не разбра – отгоре не се виждаше нищо.

– Не е труп, това е моят господар. Той спи – каза строго японецът, като обърса челото на странния си спътник с кърпичка.

Борис Акунин (снимка: „Еднорог“)

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работи като заместник главен редактор на списание „Иностранния литература“, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература“ и председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека“. През 1998 г. Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов „Приключенията на Ераст Фандорин“, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман. За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност. През 2000 г. е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър“. Романите му се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.