fb
Ревюта

Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви – публичните врагове на френската култура?

5 мин.

Всичко започва преди близо 10 години с един есемес, в който Мишел Уелбек твърди, че ще се самоубие. Следва вечеря в хотел „Риц“ в малките часове на нощта с един от получателите на есемеса – Бернар-Анри Леви. Сред чаши вино, далечния грохот на изливащия се навън дъжд и неизвестен диалог се ражда идеята за тяхна съвместна книга. В продължение на шест месеца двамата си разменят електронни писма и после книгата излиза директно – с минимална редакция и без издателите да смекчават критиката на двамата автори към редица личности или да спестят тяхното назоваване. Така се появява „Публични врагове“ (изд. „Факел експрес”) и за дълго обсебва разговорите във франкофонските интелектуални кръгове, а и не само.

Във Франция си имат израза l’enfant terrible, който се използва за дете, което засрамва възрастните с покъртително прямите си, неправолинейни, шокиращи и дори бунтарски изказвания. Така са наричани Бодлер и Рембо, а днес можем да чуем същото определение и за Мишел Уелбек. Страстно обичан и мразен, с няколко абсолютни бестселъра и най-престижната френска литературна награда „Гонкур” зад гърба си, той е една от най-обсъжданите и спорни личности в съвременната френската литература. Отгледан е от баба си, защото родителите му бързо губят интерес към съществуването му, а днес по време на интервюта майка му често го нарича лъжец и измамник. На външен вид е неугледен, мърмори неразбираемо, докато говори, и е дал основание да бъде обвиняван в нихилизъм, злословие, ислямофобия, хомофобия, реакционерство… и какво ли още не.

Бернар-Анри Леви и Мишел Уелбек (снимка: Phasma)

Бернар-Анри Леви, от своя страна, е роден в богато семейство, учи в най-добрите парижки училища и завършва философия. Неизменно облечен в черен костюм на „Диор“ и разкопчана бяла риза отдолу, той е нещо като еквивалента на рок звезда сред френските интелектуалци. Политически активист, философ, журналист, писател и един от водещите членовете на обединението Nouveaux Philosophes, Леви е желан гост във всякакви медии заради привлекателната си външност, обаятелно слово и влиятелно положение. Също така обаче е и любимата мишена на белгийския писател Ноел Годин, известен с това, че хвърля пайове по публични личности, които нямат чувство за хумор и са арогантни (сред „жертвите” му са например Бил Гейтс и Никола Саркози). Обвиняван е в суета, липса на оригиналност и излишна показност. Дебютният му филм „Ден и нощ” с участието на Ален Делон е обявен от критиците за най-лошата лента на годината, а някои я смятат и за най-лошата изобщо.

Сблъсъкът между две толкова ярки личности изглежда повече от обещаващ. Уелбек отваря дискусията:

Драги Бернар-Анри Леви,
Между нас, както се казва, няма нищо общо – с едно-единствено, но съществено изключение: и двамата сме твърде недостойни личности.

Противно на очакванията на повечето читатели обаче, те са врагове не помежду си, а точно както казва заглавието – врагове на публиката, всеки от които се е провинил по собствения си начин. Точно тук се крие ценното в диалога между двамата – всички фундаментални разлики помежду им вместо да затрудняват дискусията, я разпалват и правят толкова необикновена и обхващаща наистина широк спектър. Колкото са различни в начина си на живот и публичните си образи, толкова са и близки в битието си на известни писатели – личностите и творчеството им постоянно са в хорските уста и нападки ги дебнат отвсякъде, изказвани от плеади от компетентни и не толкова компетентни лица.

Въпреки че още в първото си писмо Уелбек сякаш хвърля ръкавицата, тя си остава пренебрегната, защото ответният удар така и не последва. Книгата не е дуел между двамата, а по-скоро дискусия, в която авторите разкриват много за себе си и се разграничават от изградения им от медиите образ. Защитават се не толкова един пред друг, а пред широката публика и дори понякога си симпатизират. Докато изказват мислите си, споделят за детството си, бащите си, навиците си и малко по малко добиваме представа как мислят. Обсъждат отношенията си, политиката, литературата и каквото друго изникне по пътя, като не пропускат да гарнират разсъжденията си с доза хумор, самоирония и да хвърлят по някой язвителен поглед встрани.

Не искам да бъда обичан въпреки най-лошото у мен, а заради най-лошото у мен, стигам до там дори да желая най-лошото у мен да бъде най-предпочитаното.
Мишел Уелбек

Питам се какво отличава най-много един човек – това, което показва, или онова, което крие –  онова, което казва, или онова, което премълчава и което не е може би най-интересната част от него.
Бернар-Анри Леви

За разбирането на „Публични врагове“ огромно предимство ще бъде богатата обща култура в литературата, философията и геополитиката, но и сама по себе си книгата хвърля немалко (макар и съвсем лична) светлина върху тези теми. Към заглавието ме привлече името на Мишел Уелбек и получих точно каквото исках – по-добро разбиране за начина, по който той мисли. Книгата обаче ми даде повод да опозная друг тип личност, към която иначе не бих проявила интерес, а също ме научи и на немалко неща.

Прочетете още ревютата на Захари Карабашлиев и Цветомира Дукова за книгата на Мишел Уелбек „Подчинение“ тук и тук. Интервю със самия Мишел Уелбек можете да намерите тук.