fb
БиблиотекаЗа книгите в книгите

Сходства и разлики между мита за Едип и легендата за Сухраб и Рустам. Из „Червенокосата“ от Орхан Памук

5 мин.

Новият роман на нобеловия лауреат Орхан Памук „Червенокосата“ е изтъкан от митологеми. В 28 глава главният герой Джем, от чието име се води разказът, решава да обясни сходствата и разликите между мита за Едип и легендата за Сухраб и Рустам, които са силно вплетени в сюжета на книгата. Вижте този откъс.

Съществуват големи сходства между мита за Едип и легендата за Сухраб и Рустам. Смятам, че не бих се затруднил да изброя поне няколко от тях, но има и една основна разлика между двете истории: в едната убиецът е синът (Едип), а в другата – бащата (Рустам).

Колкото и да е странно, размяната на роли подчертава приликите между двете произведения. Сухраб, подобно на Едип, не познавал баща си и никога не го е виждал. Авторът напомня многократно тази подробност на читателите си и те остават с убеждението, че незнанието превръща младия воин в жертва на обстоятелствата. Изглежда, че смъртта на Рустам е неизбежна, но до такава развръзка така и не се стига.

Битката между двамата легендарни воини е описана подробно, също като разследването на Едип. В първия ден Сухраб и Рустам влезли в схватка с къси копия, които се строшили в броните им. Двубоят им продължил, след като извадили индийските си мечове. При всеки удар хвърчали искри, които приковавали вниманието на войниците от двете армии.

Внезапно мечовете им се пречупили и те грабнали боздуганите си. От яростта, с която се нападали, щитовете и боздуганите им се изкривили, а конете им се изтощили. Представлението, което видях преди години в Йонгьорен, включваше само финала на тази епична битка.

Сухраб успял да рани баща си, стоварвайки върху рамото му тежкия си боздуган. През втория ден двубоят приключил по-бързо. Изтръпвах, докато четях как младият герой хванал баща си за колана и го хвърлил на земята. Сухраб извадил синия си кинжал и се канел да пререже гърлото на противника си. В същия миг Рустам направил отчаян опит да спаси живота си, дразнейки славолюбието му.

„Не ме убивай още при първата схватка. Повали ме още веднъж и тогава с право ще ме довършиш. Така по- велява традицията ни. Ако спазиш нашите обичаи, ще се прославиш.“

Сухраб послушал сърцето си и пощадил възрастния воин. Същата вечер другарите му му казали, че е допуснал грешка. Противникът никога не трябвало да се подценява. Колкото и да го предупреждавали, храбрият Сухраб не се влушал в съветите им.

През третия ден от битката Рустам повалил сина си и го пронизал с меча си. Острието преминало през гърдите на младия воин и отнело живота му. Този неочакван развой на събитията ме разтърси още преди години, докато наблюдавах представлението на пътуващия театър в Йонгьорен.

Едип също не познавал баща си и случайно го срещнал на един кръстопът. В пристъп на гняв младият принц отнел живота му. Поведението на Едип и Рустам прилича на временна лудост. Аллах сякаш отнема разума на героите, за да извършат тези престъпления, така че да се изпълни грандиозният му план.

Можехме ли да считаме Едип и Рустам за невинни, щом са се намирали в това състояние? Публиката в Древна Гърция е осъждала героя на Софокъл, но не защото е била възмутена от престъплението му, а понеже се е опитал да избяга от предначертаната му съдба. Това беше подразнило и Уста Махмут. Рустам също е нарушил моралните норми. Само че убийството на сина му не е тревожело хората тол- кова, колкото мимолетното му увлечение и неизпълнения му бащин дълг.

Едип може да се е ослепил от чувство за вина. Публиката обаче е оставала доволна от края на трагедията, защото героят е бил наказан за престъплението си. Замислих се, че по тази логика би трябвало и Рустам да го сполети такава участ, но в персийската легенда нищо лошо не се случва с бащата, убил детето си. Читателите могат само да съчувстват на младия воин. Няма ли справедливостта да възтържествува и в източната история?

Понякога се събуждах посред нощ и разсъждавах над този въпрос. Изкуствената светлина на уличните лампи проникваше през процепа между полуспуснатите завеси и падаше върху красивото чело и изящните устни на Айше. Чувствах се щастлив с жена си, въпреки че нямахме дете. Ставах от леглото и поглеждах през прозореца, чудейки се защо не мога да се отърва от натрапчивите си мисли. Навън имаше лапавица и тръбите в старата сграда, където живеехме, бучаха. Понякога полицейска кола профучаваше в тъмната улица. По онова време сблъсъците между привържениците на Европейския съюз, националистите и ислямистите бяха нещо обичайно. Всички се бяха обявили за защитници на народа и бяха издигнали огромни знамена почти в цял Истанбул.

Нощем се сещах за Уста Махмут, ако чуех, че над града прелита самолет. Въобразявах си, че това е някакво скрито послание, което вселената ми изпраща, докато светът е потънал в сън. Ако на сутринта пътувах в този самолет, щях да се помъча да зърна кладенеца на май- стора и най-вероятно нямаше да успея. Йонгьорен се беше превърнал в част от Истанбул при разрастването на мегаполиса. Вече не можех лесно да се ориентирам и да намеря с поглед кладенеца на Уста Махмут. Все още ми се искаше да посетя този край и да успокоя гузната си съвест, но така и не събрах смелост. Накрая се задоволих с четенето и литературните си анализи.