fb
Ревюта

„Печатарят“ – почит към един забравен будител

3 мин.
Pechataryat - Silviya Tomova

Pechataryat - Silviya Tomova“Печатарят” е роман, в който е отделено важно място на процеса по физическото сътворяване на една книга, затова някак съвсем естествено ми идва да започна от книжното й тяло. Удобен формат, приятно натежаваща в ръцете, със строг кафяв кант от лявата страна и стилна корица – личи си доброто обгрижване от страна на издателство „Жанет 45“ и това ме настройва да подходя с известна тържественост към романа. Личността на главния герой го предполага още повече.

Не знам колко читатели ще са чували за Яков Крайков, преди да посегнат към “Печатарят” – аз лично не бях и се радвам, че романът припомня за този забравен будител, първият български печатар.

За живота му не се знае почти нищо, освен че е роден в несъществуващото вече село Камена река (в близост до Кюстендил). Вероятно произхожда от свещенически род и изучава печатарския занаят в манастира “Свети Йоаким Осоговски”. През 60-те години на XVI век купува печатарско ателие във Венеция и започва да издава богослужебни книги на български език. Прави  ги по-достъпни за широката публика, като добавя жития на светци, тропари, съкратени молитви, апокрифна литература. Допринася и за формирането на новобългарския език.

Авторката Силвия Томова е имала нелеката задача да изгради романа си върху тези оскъдни факти. Без да натоварва с допълнителна информация за епохата, тя сполучливо очертава историческата рамка, в която протича животът на Яков Крайков – дългият залез на Венецианската република, пищният живот на аристокрацията, политическите и обществените тревоги около конфликта с Османската империя.

Избраната от нея форма на двойно повествование протича плавно и задържа вниманието. Една линия разказва за детството на Яков и нелекия му път към призванието, а втора очертава възхода му във Венеция като собственик на печатница. Двете носят различно усещане и атмосфера, но общата нишка е личността на самия Яков, някак отстранена от света, аскетична по вътрешна повеля.

Въпреки че в крайна сметка отхвърля монашеското призвание, за него актът на отпечатване на словото продължава да носи смисъл на богослужение. Читателя има възможност да се докосне до онази празничност, с която е бил белязан целият процес, да се завърне към първичното усещане за изключителното значение на писменото слово.

За съжаление, освен с добрата култура на писане, „Печатарят“ не ме впечатли особено с нещо друго. Респектирана от личността на Яков Крайков, писателката като че ли не успява да изпълни героя си с достатъчно въображение и индивидуалност, и той си остава в тесните граници на един канонизиран образ. Романът не изненадва, не провокира, а през цялото време се движи удобно в жалоните на шаблона. Всичко е предвидимо, думите сякаш са изречени вече много пъти, ситуациите – с лесна за отгатване развръзка.

Диалозите в текста са лишени от живот. Разменят се сковани сухи реплики, които не предават някаква динамика на отношенията между героите, а съобщават или обобщават етапи от действието. От една ситуация се прескача в друга, образите остават статични, без вътрешно развитие.

Очаквах по-смел сюжет, с по-малко декларации и повече действие; по-развита линия по посока на това как са се възприемали книгите, създадени от Яков Крайков, и какво е било реалното отражение на неговото дело върху съвременниците му. Все пак замисълът на „Печатарят“ е похвален и достойно осъществен, и заслужава внимание, особено от страна на младите читатели.