Нямам особено много спомени от управлението на кабинета „Сакскобургготски“, а вероятно всичко, което имам, се дължи по-скоро на медийни анализи, отколкото на конкретни лични наблюдения. Спомням си обаче отношението на баща ми към Царя в първите години след падането на Соц-а и съответно връщането му в България за пръв път през 1996-та (тогава дори успях да разпозная баща ми в снимка на хилядното множество по централната улица на Велико Търново). Така че в моята глава Симеон е една по-скоро романтична представа. А пък аз си падам по-скоро прагматичен човек, редно беше да се запозная със собствените му мисли в „Симеон II. Една необикновена съдба“ (изд. „Ciela“).
Важно е да си дадем сметка, че не всеки ден у нас голям политик пише своите мемоари. Едно време Живков, после Костов, Петър Стоянов, та май и Първанов. Така че би било редно вътре да получим доста отговори „какво“ и „защо“ се е случило, докато Царя беше в управлението на страната близо 10 години – влизането в НАТО, спирането на старите блокове в АЕЦ „Козлодуй“, затварянето една по една на главите преди влизането ни в ЕС, смяната на зависимости от Русия към Брюксел и Вашингтон. Изобщо, много компромиси, направени като дългосрочна инвестиция в европейската принадлежност на България. Това се случва в последните няколко глави и макар Симеон II да не е много подробен в обясненията си, простичките аргументи като че ли вършат работа. Те, разбира се, няма как да са докрай убедителни, предвид многопластовостта на политическите решения, които трябва да се взимат начело на една държава.
В целия ход на автобиографията на Царя ми направиха впечатление две доста отличаващи се послания – приемането на монархията като нещо напълно логично (чрез постоянното припомняне на произход и родствени връзки) и усещането за България като принадлежаща му по право. И генезисът на тези две неща някак дава като резултат едно решение: да се върне активно в политиката и да управлява по възможния според конституцията начин – като министър-председател. Познанствата му с десетки световни лидери и силното му реноме на уважаван аристократ определено са му помогнали и ми се струва, че управлението му се случи в подходящ за България период. Разбира се, проблемът с хората, с които бе заобиколен, продължава да стои на дневен ред и дори днес да продължава да разкрива различни зависимости на „свитата“…
Книгата определено е интересна, а епилогът съдържа няколко есеистични фрагмента, които показват Симеон II и като философ. Дори да прочетете само него в книжарницата, няма да сгрешите. Но със сигурност цялата автобиография ще ви помогне да разберете по-добре европейците и да си дадете сметка, че сме направили правилния цивилизационен избор с влизането си в Европейския съюз.
