fb
Ревюта

„Смъртни белези” за спомен

4 мин.
smartni-belezi

smartni-beleziQuis custodiet ipsos custodes?

„Смъртни белези“ (изд. „Егмонт България“) от Вероника Рот спада към така нашумелите напоследък антиутопични романи, предназначени за тийнейджъри, чиято популярност се корени не само в широката младежка аудитория, но и във факта, че някои от тях се екранизират.

Рот е позната с успешната си трилогия „Дивергенти“, която спечели сърцата на мнозина. В новия си роман „Смъртни белези“ тя отново е стъпила върху темата за социалното неравенство, но сега освен положителния отзвук, книгата й донесе и критика. Вероника Рот беше обвинена в расизъм, тъй като описва две враждуващи нации – от белокожи и тъмнокожи (чиято държава е под диктатура). Вярвам, че целта на едно ревю е не само да представи какво се случва в книгата и какви са личните впечатления, но и да даде обективна информация за историята, автора и идеите залегнали в произведението. Ето защо ще изтъкна, че намирам подобни обвинения за безумни, не само защото действието се развива в неизвестна  галактика в бъдещето, а и защото никъде в романа не се посочва и не се говори за висша раса.

Що се отнася до сюжета, действието се развива в неопределено бъдеще в неизвестна галактика, обитавана от различни народи. Една от планетите е заселена от две враждуващи нации – тези на Шотет и Тувхе, всяка със своя бит и култура и дори собствено име на планетата. Кой пръв е пристигнал е спорно, точно като въпроса с яйцето и кокошката. Всъщност борбата за територия и собственост е стара колкото света. Примери от близкото, далечното и много далечното минало колкото искате. В Шотет властва диктатура, с всички прийоми и средства на режима – изкривяване на информацията с цел манипулация на населението, забрана да се изучават чужди езици и липса на основни необходими продукти, като например лекарства. Такива са достъпни само за избрания елит, близък до властта. Все познати похвати на едно общество под диктатура.

Главната героиня Сайра е сестра на Ризек, управляващия тиранин на Шотет. Последният, в опит да надхитри ориста си, за която ще стане дума малко по-късно, заповядва да бъдат отвлечени братята Акос и Айджа от Тувхе. Айджа е оракул и Ризек иска да го използва, за да предвиди и промени бъдещето си. Всички хора, обитаващи този свят, се раждат с определени таланти, които се проявяват в детството им. Те са най-различни и идват от потока, който е нещо като невидима сила, чието видимо проявление е космическият поток. Акос може да неутрализира всички други дарби, което му позволява да докосва Сайра. Нейната дарба е да причинява болка с всеки физически контакт, а още по-лошото е, че тази болка е винаги вътре в нея.

По-интересното е, че определени хора се раждат с орис, която е неизбежна. Такава имат Сайра, Акос, Ризек и Айджа. Очевидно е, че идеята е вдъхновена от Мойрите от древногръцката митология, които предсказват и определят съдбата на всички. Накратко, каквото и да правиш, не можеш да избягаш от предначертания ти път.

Както се очаква, Сайра и Акос постепенносе влюбват, въпреки че са врагове. Нещата никога не са черно бели, Сайра се бори със собствените си демони и не е това, което подсказва вида й и произхода й. Брат й съвсем не е любящ роднина, те са по-скоро едни футуристични Борджии. Ризек използва Сайра, за да измъчва всички свои врагове,заради което сестра му носи ужасния прякор бичът на Ризек. Под твърдата й черупка успява да проникне Акос, който е съхранил добротата си.

Няма да се спирам на любовната история, която всъщност заема доста голяма част от романа, тъй като е предвидима, макар и красива заради своята обреченост и невъзможност. В сюжета се намесват бунтовници, интриги, появяват се нови герои, а има и някои неочаквани обрати.

Първоначално книгата започва леко мудно и твърде объркващо поради множеството термини, но към края темпото се забърза и романът успява да завърши удовлетворително, макар и с отворен край. Вероника Рот е планирала само дуология и се надявам скоро да излезе и втората част (която, уви, все още не е написана).

Ако имате някакви предразсъдъци, породени от обвиненията в расизъм, забравете ги и четете „Смъртни белези“ спокойно. Не забравяйте и прословутата латинска фраза Quis custodiet ipsos custodes? (Кой ще пази пазачите?), която перфектно обобщава ситуацията с т.нар. пазачи на словото и демокрацията.

За романа са писали още в блоговете „Just one booklover“, „Books are magic“ и „Книжни Криле“.