fb
Ревюта

„Смъртта в ръцете ѝ“ – въображение, родено от самота

6 мин.

Ако сте разгледали неделния ни материал в рубриката „Новите книги на седмицата“, е много вероятно да сте обърнали внимание на романа със загадъчна корица* и специфично заглавие. Ако сте прочели анотацията и мислите, че знаете какво да очаквате от „Смъртта в ръцете ѝ“ (изд. „Лабиринт“) на Отеса Мошфег, по-скоро грешите. Поне при мен беше така. А ако се чудите защо натрапвам конструкцията „ако, то…“ в началото на това ревю, ще ви кажа, че се опитвам да ви подготвя за един от основните писателски похвати в тази брилянтно замислена творба, върху която ще разсъждавате и след като отгърнете последната страница.

„Смъртта в ръцете ѝ“ започва без никакви предисловия или плавно навлизане в атмосферата.

“Казваше се Магда. Никога няма да се разбере кой я е убил. Не бях аз. Ето тук е трупът ѝ.”

Отеса Мошфег (снимка: Джейк Белшър)

Перфектно за криминален роман, нали? Книгата на Мошфег обаче е всичко друго, но не и стандартна кримка. Може би донякъде е дори пародия на жанра

Седемдесет и две годишната Веста Гюл се разхожда в гората край провинциалното американско градче Левант заедно с кучето си Чарли. Сред листата по земята тя се натъква на бележка, гласяща цитираните по-горе думи, и решава да разбере какво се е случило. Започва низ от предположения, кое от кое по-чудати. Въображението на възрастната жена препуска неуморно от една спекулация към друга, като оставя читателя в известно недоумение защо изобщо го прави.

Питаме се как бихме постъпили ние в такава ситуация, как бихме се почувствали? Дали веднага ще потърсим помощта на полицията, или ще се изкушим да си поиграем мислено с възможните теории за появата на мистериозната бележка? За Веста сякаш не съществува дилема – тя започва да гради образа на Магда, на извършителя на престъплението и на живота на двамата участници в него, довел ги до злощастното събитие.

“Отново се замислих за името на този “аз”. В крайна сметка се спрях на Блейк. Днешните родители често дават такива имена на децата си. В него имаше нещо претенциозно. Блейк като дългокосото русо момче на скейтборда, момчето, което яде сладолед направо от кутията, момчето с воден пистолет. Блейк, оправи си стаята. Блейк, не закъснявай за вечеря. Тези представи навяваха известна потайност и не особена интелигентност, точно типа момче, което би написало “Не бях аз”.

Подобно поведение е характерно за децата, които все още нямат изградени стереотипи за обграждащия ги свят и сами наместват новополучената информация в собствени обяснителни рамки. Дали Веста не е преминала отвъд зрелия и разумен период на живота си и не е станала жертва на деменцията?

Мошфег не дава ни най-малка подсказка, а ни превежда през мислите и решенията на главната си героиня. Веста отива в библиотеката на близкото градче Бетсмейн, сяда пред един компютър и въвежда в търсачката: “Как се разследва убийство?”. След кратък и комичен от съвременна гледна точка преглед на резултатите на екрана се появява реклама с надпис: “Съвети за автори на криминални романи!”. Така се заформя решението ѝ да разследва убийството от гледна точка на авторка, която ще го опише в книга. 

На фона на акцента с разследването на предполагаемото престъпление пред нас се разкриват подробности от живота на Веста от детството ѝ досега. Малките фактологични фрагменти се натрупват и постепенно образуват картина, която ни помага да опознаем героинята и да разберем характера и постъпките ѝ.

“Аз съм от хората, които винаги спазват правилата. Не от чувство за граждански дълг, от гордост или от добросъвестност, просто така съм възпитана.”

Death in Her Hands, by Ottessa Moshfegh

В началото тя споменава, че се е преместила в Левант след смъртта на съпруга си, и в главата ми се породи трогателна история за любов и тъга от неизбежната раздяла. С всеки следващ разказ за мъжа ѝ Уолтър обаче разбираме, че той е бил деспотичен, груб и контролиращ, а животът на Веста е преминал в справяне с емоционалния и психически тормоз. Въпреки това по страниците на „Смъртта в ръцете ѝ“ няма еднозначност. Веста е жертва, но и сама е избрала по кой път да поеме. Тя е мила и любвеобилна с кучето си, но нападателна и омразна към различните от нея. Ту ѝ симпатизирах и съчувствах, ту ми ставаше непоносима с чепатия си и нетолерантен характер.

Най-силно от всичко обаче се усеща пропитата във всеки период от живота ѝ самота

“Колко въпроси ще се щурат в главата ти, без да има на кого да ги зададеш освен на себе си?”

Ето тази тежест засядаше като буца в гърлото ми и не ми даваше мира. По-вероятно ли е дете, израснало без любов, да влезе във връзка, в която истинското ѝ проявление отсъства? Как и кога се научаваме да обичаме и да бъдем обичани? Веста не спира да търси обич и себеутвърждаване дори на седемдесет и две години. Травмите от миналото обаче са оставили траен отпечатък върху нея и може би е способна да допусне единствено Чарли до себе си.

И тук, точно като в „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (изд. „ICU“) от Олга Токарчук, криминалната нишка е само привиден фокус на романа. Отеса Мофшег – финалистка на „Букър“ още с първата си книга – задава много по-дълбоки философски въпроси и изследва човешката душа. „Смъртта в ръцете ѝ“ ни потапя в света на самотния човек и ни показва реалността през неговите очи. Опасно ли е въображението му? Навярно повече, отколкото сте предполагали…

*Художник на корицата е Иван Масларов.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.

Откъс от „Смъртта в ръцете ѝ“ можете да прочетете тук.