fb
Ревюта

„Стъкленият похлупак“, под който загиваш

6 мин.
Stakleniyat pohlupak – Silviya Plat

Stakleniyat pohlupak – Silviya PlatАко трябва да посоча издателското събитие, което най-силно ме е развълнувало от началото на годината досега, то това несъмнено ще бъде дългоочакваното преиздаване на една от книгите-емблеми на XX в. Допреди няколко месеца единственият роман на Силвия Плат упорито липсваше в книжарниците, а в редките случаи, когато магически изплуваше в някой антиквариат, сумата, искана за честта да го притежаваш, можеше да ти докара депресия.

И тогава, през една прекрасна сутрин в книжарницата, Рия Найденова (редакторът, на когото трябва да благодарим за възкръсването на „Стъкленият похлупак“ на български) ми поднесе новината за завръщането на тази класика. Честно казано, в „задължителния“ ми списък за четене рядко попадат класики, особено на фона на всички нови книги, които чакат своя ред в библиотеката ми. Към известните романи на XX в., считани за феминистични емблеми, обаче изпитвам особен афинитет, особено след прочита на покъртителната „Страх от летене“ миналото лято.

Преди да премина към съществената част (позната още като емоционалните излияния), ми се иска да коментирам изданието на „Ciela“, в частност корицата. Непонятно ми е защо толкова държа да я коментирам, при положение че моето субективно мнение няма значение за нечие друго субективно мнение. Да речем, че изпитвам уважение към начина, по който редакторът Рия Найденова и художникът Стоян Атанасов защитиха творението си на фона на острата критика в социалните мрежи. В интерес на истината, първоначално и аз останах изненадана от ярките цветове и стила, които никак не ми се вписваха с Плат. Не бих казала обаче, че съм почитател и на посочената за образцова корица с черна спирала тип „зрителна измама“. Радвам се на смелия избор, смятам, че корицата е страшно красива (на живо още повече) и ме обнадеждава, че към Плат ще посегнат нови читатели, което определено е плюс.

А сега – излиянията.

Ако сте запознати с биографията на Силвия Плат, значи вече сте наясно и със сюжета на „Стъкленият Sylvia Plathпохлупак“. Допирните точки между живота на писателката и живота на героинята Естър Грийнуд граничат с пълното припокриване. Естър е завършила гимназията с отличие, спечелила е стипендия за престижен университет и тъкмо е пристигнала в Ню Йорк, където кара стаж като редактор в известно списание. Млада дама за чудо и приказ. Само че тази млада дама не може да изпита искрено удоволствие от нито един от тези успехи, не храни никаква симпатия към връстничките си, таи разяждаща неприязън към мъжете, които я ухажват, към мъжете като цяло, към социалните условности, към неспособността си да избере път в живота…

Щом се завръща у дома след завършването на стажа, Естър рухва емоционално и психически. Под стъкленият похлупак няма почивка, няма сънища, апетит и желания, а само и единствено агония. Безпределната неадекватност на хората, които би трябвало да облекчат състоянието й, психеделичните преживявания в психиатричната клиника, електрошоковете и липсата на изход, различен от самоубийството, са верните спътници на задълбочаващата се депресия на героинята.

Имам съвсем бегли, да не кажа нищожни, впечатления от поезията на Силвия Плат, но и те бяха достатъчни да ме подведат от самото начало. Очаквах от „Стъкленият похлупак“ едва ли не екстравагантен стил на писане, който ще напрегне ума ми и ще изисква пълната съсредоточеност на сетивата ми. Затова в началото се почувствах излъгана от небрежната лекота, с която се чете книгата. До средата на романа все още търсех необикновената емоция, сътресението, заради което посягаш към творбите с култов статут, възхищението пред покъртителния талант на мъртвия гений… Вместо това от историята и вътрешния глас на героинята лъхаха само и единствено вълни от безразличие и сдържано презрение към всичко и всички, но дори не изразени по бунтарски, вълнуващ и вдъхновяващ начин, а чисто и просто изложени като сух факт.

И тогава осъзнах, че съм попаднала под стъкления похлупак.

Лично за мен метафората за стъкления похлупак, под който личността не може да вирее свободно, бледнее пред съкрушителната апатия, която тегне над целия роман. Струва ми се, че един писател, особено ако The Bell Jar - Sylvia Plathкато Силвия Плат описва собствените си преживявания, не може да разказва за състоянието си със страст или настървение. Като читател видях истинското лице на депресията – абсолютната липса на трепет пред лицето на живота с всичките му чудеса и ужаси. Човек, превърнат в пашкул – нищо не го радва, нищо не го натъжава, нищо не достига до него. Човек, чийто първичен инстинкт за самосъхранение се е изродил в инстинкт за самоунищожение.

„Самоунищожение“ може и да предизвиква експлозивни асоциации в ума ви, но действителността е много по-студена. Депресията превръща Естър в перфектния убиец – всичко, което я заобикаля, дори най-делничния предмет, вече е потенциална смърт, инструмент, който да използва, за да се самоубие. Не знам за вас, но тази целеустременост изравни мисълта ми със земята. Нищо в книгата не ми въздейства така, както постоянният стремеж към смъртта – не като обект на философски размисли, а чисто и просто дръпване на шалтера от практически съображения – тлееща под иначе безизразното лице на Естър. От целия роман в спомените ми ще остане не стъклената преграда, не прословутото смокиново дърво, а това безжалостно и безстрастно настроение, застоелият въздух под похлупака. 

Единствената светлина в тунела след прочита на една толкова безрадостна книга е, че все пак някой някога някъде е изобличил фалша. „Стъкленият похлупак“ определено не е ефектно написан роман, но подобна искреност няма нужда от украси, за да разтърси читателя. Хапливата ирония на Силвия Плат не е така агресивна и категорична като на някои от съвременниците й (Ерика Джонг например), ала всеки път улучва абсурда и безизходиците на времето си право в сърцето.

Финалът обаче… не знам дали пак е ирония, или просто е тъжно, но накрая читателят няма как да не се почувства така, сякаш Плат го лъже за първи и последен път в цялата книга. Не и когато знае истината за начина, по който е завършила собствената й история.

Още ревюта за „Стъкленият похлупак“ можете да прочетете в „На по книга, две“ и при „Изумен“. Ако пък искате да научите повече за драматичната връзка на Силвия Плат и поета Тед Хюз, вижте тук.