fb
Ревюта

„Станция Единайсет“ и Шекспир като връзка с миналото

4 мин.
Stantsiya edinaiset - Emili Seint Jon Mandel

Stantsiya edinaiset - Emili Seint Jon MandelЗамисляли ли сте се какво е адът? Ако го опишете, вероятно ще звучи клиширано и затова не опитвате. Думите не ви служат по най-послушния начин и все се измъкват. Чувството във вас е опустошително и желае да демонстрира силата си. И го прави чрез мрак и сълзи, които не можете да контролирате.

Адът е липсата на хората, за които копнееш.

Натрапената самота е една от темите в „Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел (изд. „Екслибрис“, преводач Борислав Стефанов). Самота с мащаби, които не можем да си представим. Самота, изразяваща се в един свят, внезапно загубил 99% от населението си. Шеметно бързо. Без време за подготовка. Като лавина, която помита неразумно разпъната палатка. Някъде дълбоко под снега остава единствено скелетът на палатката, който никога повече няма да влезе в употреба. Свят, изпълнен със скелети на хора, които допреди миг са имали мечти, желания, чувства и стремежи.

Грузински грип с чудовищно бърз инкубационен период, водещ до смърт в рамките на 48 часа, се появява толкова светкавично, че всява опустошение, преди да бъде проучен. Лекарите са безсилни, градовете за броени дни се срутват без човешката поддръжка. Оставаме без електричество, вода и комуникация. Светът остава прикован на земята, за да се бори с неизлечимата болест. Без никакъв шанс за успех. Единствената надежда за тези, които по чудо са оцелели, е да избягат възможно най-далеч. Да създадат изолирани селища, в които да опитат да рестартират животите си.

Действието в „Станция Единайсет“ върви в три основни линии. Спомен за мига, в който познатият ни свят приключва. Странстванията на пътуващ шекспиров театър 20 години по-късно. Носталгичен разказ за безсмислените ни стремежи и пропуснатите шансове – за хората, които неусетно нараняваме, за любовта, от която доброволно се отказваме, за глупавата амбиция, замъгляваща разума ни.

Защото наистина беше сомнамбул, осъзна Кларк, от известно време – от години – живееше полузаспал и по инерция; не точно нещастен, но кога за последен път усети истинска радост от работата си? Кога за последен път нещо наистина го разчувства? Кога за последен път усети вдъхновение или изумление?

Тези сюжетни линии са преплетени невероятно майсторски от канадската авторка. Тя не използва много инструменти, напротив – служи си само с двама помощници. Романът неусетно се превръща в реквием за едно преспапие и един комикс в две книжки. Преспапие. Вещ колкото красива, толкова и ненужна. Празно тегло. Сувенир, първоначално яростно използван от Миранда като талисман в суровата й битка с живота. А сетне – крехък мост между два свята, отдалечени само на 20 години един от друг, но различни като неизследвани планети от чужди галактики. И комиксът. Две книжки, плод на мечтите за небесен, различен свят. Свят, в който липсата на светлина се компенсира от нестихващия огън на надеждата.

„Станция Единайсет“ е роман за копнежи по незапомнени неща. За носталгия по едно време, в което си бил привилегирован да живееш сред хора и да се развиваш във всяка посока, която сърцето ти пожелае. Искам да изразя възхита от красивия начин, по който Емили Мандел пише:

…се събуди в четири сутринта с температура. Пребори я с три аспирина, но ставите й бяха възли от болка, краката й – слаби, кожата я болеше там, където дрехите я докосваха. Беше трудно да прекоси стаята до бюрото. Прочете последните новини на лаптопа с болки в очите от светлината на екрана и разбра. Усещаше как температурата напира през тънкия слой аспирин.

„Станция Единайсет“ е красива, тъжна и великолепна книга. Със сигурност една от най-впечатляващите, които съм чел някога. Прекрасна е и корицата на Николай Пекарев – цветовете, светлините и тъмнината са точно такива, каквито ги усетих и аз. Това е роман, след който ти се четат книги, разглеждат ти се комикси, мечтаеш да пътешестваш и опознаеш света. Обещаваш си, че ще осмислиш с благодарност всичко, досега приемано за даденост. Ще бъдеш по-добър и смирен. Но всъщност знаеш, че не след дълго магията ще отмине. Рутината ще те помете във вихъра си, но „Станция Единайсет“ ще остане загнездена в мислите ти. Може би завинаги.

Цвети също остана очарована от „Станция Единайсет“ и препоръчваме да прочетете и нейното ревю за романа. Не пропускайте и отвите в „Книголандия“„Книжен Петър“, „Shadow Dance“, „Love Big Books“ и „Животът е с твърди корици“