fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Пътешествие през всекидневието по „Улица „Щастие“

4 мин.
Ulica Shtastie, Olq Stoqnova

Ulica Shtastie, Olq StoqnovaТърсене на

точните думи

като гъби –

едните

просто са отровни,

другите –

още по-неподходящи.

„Личен опит” (цикъл „Приближаване”)

 

Тази сутрин се събуждам. Обичайна бележка чака на клавиатурата: „Поли е нахранена” – котката, която гледам понякога и чийто „номера” са повод за надписи. Дали съм стигнала моята Улица „Щастие”? Отварям едноименната стихосбирка да проверя, да сравня. Рецептата за бележки по джобовете на близки е по-различна:

                   „Обичам те” – на мъжа си,

                  „Мисля за теб” – на детето си,

                 „Благодаря ти” – на майка си

„Малки истории” (цикъл „Приближаване”)

Случвало ли ви се е да ползвате поезия за консултация? „Улица „Щастие” влияе по този начин. Когато получих книгата, името на автора нищо не ми говореше. Поразрових се: множество отличия за Оля Стоянова за поезия, проза, драматургия, журналистика. Автор на „Пътеводител на дивите места”, сборник с разкази, три стихосбирки. Скептицизмът рядко ме оставя, та поисках лично да се срещна с нея. На Панаира на книгата 2013 г., на щанда на „Жанет 45″ я видях…

Стихосбирката започва с „Подреждане на багажа за три минути и половина” – познатото стягане на куфара, в който събираш Всичко, без което не може,/ всичко,/ с което може и завършва с „Великите географски открития” – едно семейство спира „и пита -/ има ли път/ нататък.” „Улица „Щастие” е пътуване през всекидневието, независимо дали в собствения град, в който всяка сутрин си на път за работа, или минаваш през чужд град като Амстердам, Венеция, Самарканд, Кан, Анадола, Прага, Елба, или си в другия край на света, на 2500 м. надморска височина. Гладко пързаляне между пластове на история, времена и пространства. Пътешествие без край, с остаряване: изчезват хората, къщите стават по-ниски (перифразирайки емблематичното стихотворение „Улица „Щастие”), само знаците за присъствие остават: стара снимка, икона, камък, пускане на хвърчило. Усещането е за настояще, което не отминава, докато го гледаме, докато има кой да го възприема и удължава.

                   Началото на историята

                         Майки,

                         които простират

                         детски дрешки

                         на прозорците

                         на една болница

(цикъл „Пейзажи, взети назаем”)

В три, комуникиращи един с друг цикъла („Приближаване”, „Малки моменти” и „Пейзажи, взети назаем”), Оля Стоянова без емоция, прехласване, тревожност, без рационализиране, ни сакрално, ни профанно, те връща на земята с Olq Stoyanovaравния тон на екскурзовод. Тя обръща поглед и извежда на показ натрупването на ежедневни, конкретни и рутинни действия и резултата от тях. Детайли от места, вещи, хора, стърчат пред очите ни. С тях сме свикнали, подминаваме ги всеки ден. Игра с очакванията на читателя: Улица „Щастие” е навсякъде, където имаш очи да видиш повтарящото се. Дядото, седнал на стъпалата на банката („Вместо извинение”), жената, която пресича на червено („Минаване през чужд град рано сутрин”), старецът, който пази църквата („Тишината”), бабите край пътя, с кошници праскови и ягоди („Пазар край пътя”), мъжете, които носят тави със сладко („Щрак”). В отлежалите 10 години стихове (както твърди представянето на четвърта корица), топлината към нея и него, той и тя, към остаряването заедно, е съхранена, издялкана, емпатична. Вибрации от пластовете на живеене и улицата, стартиращи всеки понеделник и завършващи със случайни спирки по пътя.

Изненадващият завършек на стиховете оголва предразсъдъците и дефицита на внимание, на които сме склонни. Без обвинения, разобличаване на меланхолията на инерцията, като в „Свидетелите”. И дори да си във Флоренция:

Да бе, любовна мъка…

 Тези деца?!

 На излизане чете табелата

че тук Данте за първи път

среща Беатриче.

Били на девет години

и той се влюбва завинаги.

„За фактите” (цикъл „Приближаване”)

Търсените и случайните срещи с Оля Стоянова се увеличават. Вглеждам се в нея, в цялостното й присъствие на хармония и тиха усмивка. Връщам се вкъщи и отварям отново „Улица „Щастие”. Да разбера къде съм, дали съм на правилното място, дали мога да видя (не)видимите хора и жестове на моята улица, да измета умората от вътрешната си улица „нещастие”, да знам, че това е пътят (по мотото на книгата от Джеляледин Руми). Пускам корицата да хлопне. В ума ми остава посланието „… за започнатите разговори”.