fb
Ревюта

„Улицата на кошмарите“ и бягството от съдбата

6 мин.

Анотацията на „Улицата на кошмарите“ (изд. “Сиела”, превод: Зорница Русева) я определя като „забравена американска класика“ и определението е точно. „Забравена“, защото десетилетие след публикуването ѝ през 1946 г. читателите забравят както нея, така и автора ѝ. „Класика“, заради изкусния начин, по който изследва вечни теми. Възход и падение, невинност и поквара, престъпление и наказание.

Не бях чувал за Уилям Линдзи Грешам преди новината, че Гиермо дел Торо ще екранизира „Улицата на кошмарите“. Реших, че щом той е проявил интерес, значи романът ще е добър. И е така. Всъщност толкова добър, че един от най-уважаваните кинорежисьори на нашето време не е успял да го представи в пълния му блясък. 

И ужас. 

Ако в „Улицата на кошмарите“ има пълноправен, неодушевен герой, това е Съдбата. Пръстите на гадателката умело разбъркват колодата Таро, картите се плъзгат по масата и предсказанието им е неотменимо.

Карта  I: Глупакът

Още откакто се помни, Стантън Карлайл сънува един и същ повтарящ се кошмар. Тича по тъмна уличка с пусти, черни сгради от двете ѝ страни. В края ѝ гори светлина. А някъде зад него нещо неизвестно – човек или звяр – го гони по петите. Фигурата се приближава все по-близо, докато Стан не се събуди потен и разтреперан, винаги все така далеч от светлината.

Действието се развива в края на трийсетте години на минали век. Стан е помощник в пътуващия карнавал „Десет за един“ – сбирщина от фокусници, гадатели и всякакъв вид измамници, пътуваща по всички краища на Америка. Една от атракциите – Дивакът – изумява младия Стан (както и младия Грешам). Той е човек, който живее в клетка, който се въргаля сред кълба от змии, който отхапва главите на пилета и плъхове пред очите на жадната за зрелища (и леко отвратена) публика. Наградата му? Бутилката алкохол, от която се нуждае.

Млад, интелигентен и уверен, Стан се зарича никога да не изпада толкова ниско. 

Карта II: Влюбените

“Татко беше чудесен,“ спомня си Моли Кахил, докато се настанява в електрическия стол. Татко обаче го няма, мъртъв е от години и сега Моли е Мадмоазел Електра, облечена е прекалено оскъдно и очаква през тялото ѝ да преминат „петнайсет хиляди волта ток“ за удоволствието на посетителите на карнавала. Красива и наивна като по учебник, тя чака своя спасител, човекът, който ще запълни дупката, оставена от баща ѝ.

Междувременно Стан се издига в ранговете на карнавала. От помощник, през фокусник, до „пълноправен екстрасенс“. Открил вродените си талант и дар слово, пътуващото шоу му става тясно. Една вечер със сладки приказки успява да спаси колегите си от надушилите ги полицаи и решава, че моментът е настъпил. Моли е наблизо, вижда и чува всичко и разбира, че най-накрая е открила онова, което търси.

Двамата се влюбват, разработват собствен номер и скоро отново тръгват на път. Далеч от карнавала и глухата провинция, към светлините на големия град.

Карта III: Обесеният

Психоложката д-р Лилит Ритър помага на просълзения, застаряващ мъж пред себе си да се изправи. Той се тресе от нерви – залитащ, безпомощен, параноичен. Това е Стантън Карлайл – по-рано известен като Великия Стантън от големите градски водевили, а сега като Преподобният Карлайл – основател на Църквата на небесната вест. Спиритуалист и медиум, способен да призовава духовете на покойните. Най-често мъртвите близки на особено заможни хора с интерес към окултното.

Уилям Линдзи Грешам

Д-р Ритър му предлага питие, а той отвръща, че никога не пие. Тя настоява. Той пие. Д-р Ритър иска да научи повече за онзи пияница от „Десет за един“, който се натравя със спирт и умира малко преди Стан и Моли да напуснат карнавала. Той не иска да говори. Тя настоява. Той ѝ разказва. Разказва ѝ и за начина, по който с Моли призовават духове. Разказва ѝ как се е научил да чете мисли и да предсказва бъдещето. Разказва ѝ за всички „шарани, балами и идиоти“, които е успял да измами. И за следващата голяма риба, която е набелязал.

Стан твърде често не е на себе си и все по-често пие. Той има нужда от помощ. И д-р Ритър ще му помогне.

***

„Животът му преминава в бягство – бягство от глада и от гръмотевицата на съдбата.“ 

Може би ключовата тема в романа е как опитът за бягството от съдбата в крайна сметка ни води право към нея.

Стантън Карлайл е в постоянно движение. Ако остане на едно място, преследвачът в неговата уличка на кошмарите ще го настигне. Ако не върви нагоре, значи пада надолу – към нищетата, към отчаянието, към участта на Дивака. 

И е готов на всичко, за да я избегне.

Вярвайки, че целта оправдава средствата, Стан живее сякаш не притежава съвест.  Той лъже, мами и краде, но най-голямото му прегрешение е, че мрази хората – това е неговата вина и за негов ужас, съвестта му всъщност не спи. А виновните жадуват наказание.

Уилям Линдзи Грешам, не крие, че краят на книгата му ще бъде трагичен. В писмо към свой приятел казва, че „авторът е Стан“.

Каква тогава е съдбата на Грешам?

Животът му е белязан от периоди на бедност, невроза и алкохолизъм. Прави опити да се излекува с дианетика, психоанализа и спиритуализъм, но безуспешно. През 1962 г., малко след като е навърши петдесет и три години, се самоубива със сънотворни хапчета в хотелска стая в Манхатън. В джоба му са открити визитни картички, гласящи: „НЯМА АДРЕС, НЯМА ТЕЛЕФОН, НЯМА МЕСТОРАБОТА, НЯМА ПАРИ, ПЕНСИОНЕР“.

А какво чака в края на уличката на Стан?

Ще разберете, ако имате късмета да прочетете книгата преди да сте изгледали филма.


Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg.